Р Е Ш Е Н И Е №57 гр. София, 4 април 2016 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 128 по описа за 2016г. Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по подадени жалби от подс.П. и частният обвинител Е. срещу решение № 171/13.11.2015г. по ВНОХД № 187/2015г. по описа на Великотърновския апелативен съд. С това решение е изменена присъда № 36/29.05.2015г. по НОХД № 136/2015г. по описа на Великотърновски окръжен съд, като вместо частта с приложение на чл.66 ал.1 от НК относно наложеното наказание от 3 години лишаване от свобода е постановено то да се изтърпява при първоначален общ режим. В касационната жалба на подс.П. се изразява недоволство от така постановения съдебен акт, като се навеждат всички касационни основания. Акцентира се основно на допусната несправедливост на наложеното наказание, постановено в нарушение на принципа за индивидуализация на наказанието. Следвало да се вземат предвид чистото съдебно минало, процесуалното му поведение, искреното съжаление и добрите характеристични данни, трудова ангажираност и здравословното му състояние. Това налагало определяне на наказание по реда на чл.55 от НК. Преценката на смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства била несъответна и неизчерпателна. Наложеното наказание било неоправдано завишено и в съчетание с влошеното здравословно състояние не можело да постигне целите по чл.36 от НК. Единственото отегчаващо вината обстоятелство били извършените административни нарушения, но те били отдалечени във времето, а в процесното произшествие имало само едно допуснато нарушение на правилата за движение. Съдът неправилно и повторно бил отчел при индивидуализация на наказанието обстоятелства, които били съобразени от закона при определяне на състава на престъплението. Отсъствието на предходни осъждания правели задължителна преценката за необходимостта от изтърпяване на така определеното наказание, въззивната инстанция игнорирала тази възможност- постижимостта на поправянето на дееца извън затворническа среда. Така наложеното наказание се явявало прекомерно тежко, като се иска приложението от съда на чл.66 от НК или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВтАС. В допълнение към касационната жалба, надлежно представено съобразно чл.351, ал.3 от НПК, се излагат съображения за признание на дееца и оказано съдействие за разкриване на обективната истина по делото, извън формалното признаване на вина по чл.371, т.2 от НПК. С позоваване на съдебна практика се акцентира за същността на специалната превенция по начина на изтърпяване на наказанието. В допълнението се твърди, че броят на пострадалите лица не следвало да се приема за отегчаващо отговорността обстоятелство, тъй като било включено в правната квалификация. Наложените административни наказания следвало да се отчитат при налагане на наказанието лишаване от право да управлява МПС, но нямали пряко отношение към начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като освен това част от тях били за неправилно паркиране, а посочените като 6 и 7 били за едно и също нарушение. Неоснователно съдът бил придал такава голяма тежест на тези нарушения при извода за отегчаващи вината обстоятелства. В касационната жалба на частният обвинител Е. се твърди, че наказанията на дееца не съответствали на тежестта на извършеното деяние, като били занижени и не можели да осъществят целите нито на специалната, нито на генералната превенция. Иска се обаче само увеличаване на наказанието лишаване от свобода, който да бъде определен към и около средния размер, предвиден в закона. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пред касационната инстанция моли да се остави жалбата без уважение. Посочва, че спорният въпрос бил за приложението или не на института на условното осъждане. Прокурорът твърди, че с едно нарушение на правилата за движение деецът бил постигнал изключително тежък вредоносен резултат, поради което и при наличието на предпоставки по начало за приложение на чл.66 от НК, то за постигане на целите на наказанието и най-вече за поправянето на дееца, било наложително той да изтърпи ефективно наказанието. Счита, че касационната жалба на частния обвинител Е. била неоснователна, тъй като наказанието било определено с лек превес на смекчаващите вината обстоятелства при приложението на чл.58а от НК. Частните обвинители по делото са редовно призовани. Касационният жалбоподател Е., призована лично и като законен представител на малолетните си деца, не се явява, представлява се от преупълномощен повереник, който поддържа касационната жалба. Според него наложеното наказание било несправедливо наложено, като не било отчетено обстоятелството, че подсъдимият бил с висока степен на обществена опасност, като за десет години допуснал 14 нарушения на ЗДвП. В рамката на предвидената санкция следвало да се отчита, че пострадалите били трима, но пък действително страдали и семействата им. Неправилно се искало да се изключи като фактор наличието на имуществени вреди, здравословното състояние на подс.П. следвало да се отчита при оценка на обстоятелството, че само той е бил виновен за настъпване на нарушението, като наказанието следвало да бъде определено към средния размер на предвидената в закона санкция, каквото било наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС, по което никой не спорял. Частният обвинител М. не се явява, представлява се от повереник, който пледира, че не бил установил искрено съжаление от дееца, наложеното наказание било несправедливо по отношение не на дееца, а на пострадалите по делото. Те не били излекувани напълно, степента на обществена опасност на деянието не била ниска, а динамиката на подобен род престъпления се дължала на налаганите ниски наказания. Повереникът сочи, че за да бъде наказанието справедливо, подсъдимият П. следвало да изтърпи наказанието си ефективно. Пледира да се остави жалбата на дееца без уважение, а жалбата на частната обвинителка намирал за основателна. Частният обвинител Д., редовно призован, не се явява, не дава становище и не се представлява. Подс.П. се явява лично, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба и моли тя да бъде уважена. В съдебното заседание повереникът поддържа касационната жалба само относно основанието за несправедливост на наложеното наказание. Независимо от това развива съображения за наличие на възможност за случайно деяние поради особено здравословно състояние , причинило загубата на контрол над превозното средство. Твърди, че ефективното изтърпяване е наложено без достатъчна аргументация от въззивната инстанция. Било от значение също така оправдаването на дееца да е извършил нарушение на чл.15и чл.16 от ЗДвП, което занижавало степента на обществена опасност. Развиват се съображения относно движението на постр.М., избраната скорост и във връзка с това интензитета на уврежданията, както и на конкретното здравословно състояние на дееца, определено от защитата като тежко,а също така се прави позоваване на чудесни характеристични данни. Иска се отново приложението на чл.66 от НК. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Великотърновският окръжен съд с цитираната присъда по реда на съкратеното съдебно следствие по глава 27-ма от НПК и чл.371,т.2 от НПК е признал подс.П. за виновен в извършване на престъпление по чл.343,ал.4 вр.ал.3, б.“б“ вр.ал.1,б.“б“ и б.“в“ вр.чл.342,ал.1, пр.3-то от НК, на 21.11.2013г., при управляване на моторно превозно средство и нарушаване на чл.20,ал.1 от ЗДвП, на главен път 1-4, километър 157+050. Оправдал е подс.П. да е нарушил правилата за движение по чл.15,ал.1 от ЗДвП и по чл.16,ал.1, т.1 от ЗДвП. Осъдил го е по реда на чл.58а от НК на 3 години лишаване от свобода, отложил е изтърпяването на наложеното наказание за срок от 5 години и му е наложил лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 години. Подсъдимият е осъден да заплати и направените по делото разноски, като съдът се е произнесъл и по веществените доказателства. Великотърновският апелативен съд с посоченото решение и по жалби на подсъдимия и частните обвинители по делото, е изменил присъдата, отменяйки приложението на чл.66 от НК, като е постановил наказанието да се изтърпява при първоначален общ режим. Касационната инстанция отчита обстоятелството, че производството пред съда от първата инстанция е протекло по диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, като подс.П. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдилищата до този момент правилно са преценили, съобразно законовите си задължения в отделните фази на съдебното производство, че направеното по този начин самопризнание се е подкрепяло от събраните по делото доказателства. Изводите им в тази насока са логични и последователни. Не е възникнал никакъв спор по фактите в нито един момент от производството до този момент, събраните по делото гласни и писмени доказателства са еднопосочни, и с това са изпълнени изискванията на ТР № 1/2009г. по т.д. № 1/2008г. на ОСНК на ВКС. Установени са по безспорен начин поведението на пътя от страна на дееца, неправомерното му навлизане в платното за насрещно движение при наличието на правомерно и насрещно движещ се по това платно автомобил, управляван от пострадалия, както и причината за смъртта на пътник в автомобила на пострадалия и получаването на телесни повреди на частните обвинители М. и Д... Установено е по несъмнен начин и като цяло виновното поведение на дееца, и пряката причинна връзка между него и настъпилите увреждания на пострадалите, довели до неизбежната смърт на един от тях – Г. Е. и средните телесни повреди на останалите двама. Правната квалификация е определена съобразно възприетите факти по делото и по начало тя съответства на материалния закон. Възведеното и поддържано касационно основание засяга справедливостта на наложеното наказание и начина на изтърпяването му. Независимо от това обаче, следва да се отбележи, че бланкетното съдържание на нормата на чл.343,ал.1, б.“б“ и б.“в“ от НК в конкретния случай е запълнено с нарушение на правилата за движение – чл.20, ал.1 от ЗДвП, а подсъдимият е оправдан по обвинението другите две посочени нарушения да са допринесли за настъпването на вредоносния резултат. Съдът от първата инстанция е приложил правилно материалния закон в този случай, като неговите съображения следва да се споделят изцяло, без да е необходимо да се допълват. При установеното навлизане в платното за насрещно движение е направен единствено възможният извод, че деецът не е контролирал непрекъснато превозното средство, така, както се изисква от закона при извършването на тази дейност, която се отличава и е източник на повишена степен на обществена опасност. Защитата излага обстоятелства, които не са били предмет на разглеждане по време на наказателното производство и са останали извън обхвата на признаването на фактите по обвинението съгласно процедурата по чл.371,т.2 от НПК. Това е съвършено недопустимо и ако защитата искаше да се позовава на изпадане в безсъзнателно състояние по болестни показатели, тоест на наличието на „случайно деяние“ по смисъла на чл.15 от НК, то избраната процедура по чл.371,т.2 от НПК препятства подобна възможност. В признатите факти по обвинението не се съдържат никакви признаци на т.н. „синкоп“, който да се дължи на трайно или внезапно болестно състояние, за да може защитата и деецът да черпят доводи в тази насока. Следва да се отбележи, че подс.П. е бил обект на спешна високоспециализирана медицинска помощ, при което не са констатирани подобни болестни отклонения, включително и с психогенен характер. При наличните и признати факти не е допустимо съдилищата да боравят с предположения, което не са и сторили. В този смисъл и независимо от това, че оплакването в крайна сметка не се поддържа, касационната инстанция го намери за неоснователно. Основното нарушение на правилата за движение е конкретизирано в бланкетната норма на чл.20, ал.1 от ЗДвП. Последвалото произшествие е пряка и непосредствена последица от неспазването на това правило. Разбира се, не е имало друга причина за навлизането в насрещната лента за движение на пътното платно, освен неупражняването на контрол над превозното средство, управлявано от подс.П., който е имал това неизменно задължение. Другият участник в движението пък не е имал задължението да се съобрази с неправомерното поведение на подсъдимия, като последното се е оказало неочаквана и непредвидима изненада. Също така от съществено значение е цялостното поведение на подс.П. при причиняване на произшествието. Освен загубата на контрол над управляваното от него превозно средство, той също така се е движел със скорост от 117 км/ч. Защитата възразява за начина на движение на постр.М. - със скорост от 104.4км/ч., което било допринесло за по-голям интензитет на удара. Този аргумент е валиден наистина, но се отнася с много по-голяма сила и е по-значим относно избраната от подс.П. скорост. Очевидно пътя, по който са се движели подс.П. и постр.М. не е бил скоростен, така, както изисква чл.3,ал.8 от Закона за пътищата. Избраната и от двамата скорост е била несъобразена с чл.21 от ЗДвП, като тази норма ги е задължавала да се движат с не повече от 90 км/ч. Очевидно е обаче, че движението на подс.П. е със значително по-висока скорост от максимално допустимата (с 27 км.), и интензивността на настъпилото произшествие (с оглед последиците) е плод преди всичко на това обстоятелство. Всъщност именно то определя дееца като такъв с повишена степен на обществена опасност. Подс. П. се е движел с непозволена скорост, значително надвишаваща разрешената, като по този начин такова движение го е превръщало в една непренебрежима опасност. Неговото задължение да контролира превозното средство при този избран начин на движение, с такава скорост, го обвързва в значително по-голяма степен, тъй като възможните последици от загубата на контрол ще са и по-тежки. Това обстоятелство, макар и лаконично, е обсъдено от въззивната инстанция – стр.83 от въз.п-во, но така или иначе то има определящо значение за отговорността на дееца и най-вече, при решаване на въпроса за ефективното или не, изтърпяване на наложеното наказание. В съчетание с останалите изтъкнати от въззивната инстанция обстоятелства и преди всичко констатираните административни нарушения, свързани с режима на скорост по пътищата, може да се направи с положителност извод, че поведението на пътя при упражняване на тази дейност на подс.П. го отличава като личност с повишена степен на обществена опасност по отношение на останалите участници в движението. По отношение на основното възражение за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от право, касационната инстанция заключи, че оплакването не е основателно. Основание за приложение на института на условното осъждане , тоест за снизхождение отсъства, тъй като нарушението е грубо, със значителен интензитет (предвид величината на избраната скорост, в нарушение и на чл.21 от ЗДвП, макар и това да не е намерило отражение при формулиране на обвинението от страна на обвинителната власт), за настъпването на вредните последици пострадалите по-начало не са допринесли, тъй като местоположението им на пътното платно представлява изцяло правомерно поведение на водача М.. Избраната скорост от този водач, непоставянето на предпазни колани от пострадалите , ако подс.П. не беше извършил нарушението, за което е и обвинен, не биха причинили в никаква степен увреждания. Това впрочем е отбелязано по достойнство от въззивната инстанция. Снизходителното отношение към подс.П. е било реализирано с размера на наложеното наказание- към минимума, съобразно предписанието на чл.58а от НК. Размера на наложеното наказание и постановеното от въззивната инстанция изтърпяване при първоначален общ режим според касационната инстанция е необходимо, за да постигне основните цели по чл.36 от НК и най-вече, да възпре и превъзпита дееца, както и да предпази обществото за срока на въздействие на лишаването от свобода, но и от право да управлява МПС, от подобно неразумно поведение на пътя. Необходимо е да има баланс между изпълнението на целите на специалната и генералната превенция, а в случая той се постига с ефективното изтърпяване на наложеното наказание. Излаганите съображения за чисто съдебно минало, добри характеристични данни, трудова заетост и увредите, претърпени в резултат на произшествието не са достатъчни, за да заличат ефекта от твърде грубото нарушение на правилата за движение, особено ако се вземе предвид, че с това превозно средство подсъдимият, освен че е причинил смърт, е и застрашил живота на повече хора, едно значимо отегчаващо вината обстоятелство, което не може да бъде пренебрегнато. Тук е мястото да се отбележи,че за осъществяване на състава на престъплението е достатъчно, освен настъпилата смърт, и само едно лице да е пострадало със съставомерна телесна повреда, резултат от едно само увреждане. Тук изискванията на закона са надминати, тъй като има съставомерни последици , изразяващи се в причинени телесни повреди на повече от едно лице. Това фактическо обстоятелство следва да бъде отчетено и то не е в полза на обвиненото лице. С основание то е възприето като отегчаващо вината обстоятелство и съдът от въззивната инстанция не е нарушил закона, като възражението в този смисъл не е основателно. Не може да бъде подминато обстоятелството, че освен наличието на множество увреждания, причиняващи всяко едно от тях самостоятелно средна телесна повреда, постр.М. е получил множество фрактури, всяка една от които сама по себе би осъществила медикобиологическия признак на трайно затруднение движението на долните крайници. Този пострадал е получил увреда и в областта на главата, със счупването и на двете челюсти. Същото е относимо по отношение на уврежданията, получени от постр.Д.. Тези множество увреждания , освен това и с тежки последици като дълъг период на възстановяване, значително надвишаващ минимално предвиденият критерий от 30 дни, също следва да бъдат отчетени като отегчаващи вината обстоятелства, извън базово изискуемите се съставомерни последици. Такова впрочем е разрешението в ППВС № 3/79г.,т.18. Може да се заключи, че претендираната явна несправедливост, която предполага значително несъответствие между наложеното наказание и степента на обществената опасност на деянието и на дееца, не е налице, поради което това възражение е неоснователно. Това се отнася и с обратен знак за жалбата на частната обвинителка Е., с която се иска налагане на наказание към и около средния размер. Това искане пък не отчита посочените смекчаващи вината обстоятелства, като наложеното наказание по размер и най-вече по начин на изтърпяване се явява достатъчно строго, за да изпълни както целите по чл.36 от НК, така и да удовлетвори частната обвинителка при търсенето на възмездие за смъртта на съпруга и. Касационната инстанция не намери основание както за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода или за условното му изтърпяване, така и за увеличаване на това наказание. Предвид изложеното дотук, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия липсва основание за изменение или отмяна на атакуваната въззивна присъда, по тези причини тя в цялост следва да се остави в сила. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила решение № 171/13.11.2015г. по ВНОХД № 187/2015г. по описа на Великотърновския апелативен съд, н.о., 2-ри състав. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: