О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
гр. София, 25.07.2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, второ отделение в закрито заседание на единадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр. дело № 861/2022 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от В. С. Л.-ищец в производството, подадена чрез пълномощника й адв. З. М., срещу въззивното решение № 352 от 10.11.2021 г. по в.гр.д. № 601/2021 г. на ОС-Плевен, с което е отменено решение № 437 от 26.05.2021 г. по гр.д.№ 1416/2021 г . на РС-Плевен и е отхвърлен предявеният от ищцата срещу А. М. А. иск с основание чл.109 ЗС.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване. Моли въззивното решение да се отмени и предявеният иск да се уважи, претендира разноски.
Ответната страна по касационната жалба-ответник в производството А. М. А., чрез пълномощник адв.Л. П., оспорва жалбата с писмен отговор като неоснователна поради липсата на формулиран с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос, включен в предмета на делото, който да е решен в противоречие със сочените две тълкувателни решения на ВКС и ВС, както и неотносимост към спора на ТР № 34/83 г. на ВС. Моли да не се допуска касационното обжалване, евентуално да се потвърди вззивното решение. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С обжалваното въззивно решение е отменено изцяло първоинстанционното решение № 437 от 26.05.2021 г. по гр.д.№ 1416/2021 г. на РС-Плевен, вместо което е отхвърлен предявения иск по чл.109 ЗС, от В. С. Л. срещу А. М. А. за преустановяване на неоснователно преграждане на достъпа на В. С. Л. до входа към таванското помещение, покрив и комини на жилищна сграда, построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], като предостави ключ за вратата към този вход, като е осъдил ищцата да заплати на ответника и разноски по делото.
Спорът между страните е породен от твърдението на ищцата, че с ответника се явяват етажни собственици на двуетажна сграда, като ищцата е собственик на първия етаж, ответника - на втория етаж, и общи при равни дялове са дворното място, мазето и тавана на сградата, като ответникът препятства достъпа на ищцата до общите на етажните собственици таван, покрив и комини, и вратата към тавана.
Въззивният съд е приел за установено, че първоначално сградата е принадлежала на едно семейство, впоследствие е формирана етажна собственост, като не са извършвани при възникване на етажната собственост конструктивни промени в сградата, така, че да е налице и друг вход към таванското помещение извън жилището на втория етаж. Прието е за установено, а и няма спор, че ответникът е собственик на втория етаж като наследник на бившия собственик-неговата покойна съпруга, а ищцата е собственик на първия етаж от процесната жилищна сграда по правна сделка, като между двата етажа е поставена врата към втория етаж към жилището на въззивника, както и че входът към таванското помещение и обслужващите жилището на ищцата комин и към покрива се осъществява чрез отвор към тавана, намиращ се в коридора в жилището на втория етаж, собственост на ответника. Не е спорно по делото, че ищцата Л. няма достъп до таванското помещение, тъй като често и за продължително време ответникът А. отсъства от жилището си и че същият не предоставя на ищцата ключ от жилището си, за да има тя достъп до тавана. Въз основа на така установените факти, въззивният съд е направил изводи, първо, че заключвайки самостоятелния си обект, собственикът на втория етаж /ответникът/ упражнява правомощието да го владее, охранява, и да ограничава достъпа на трети лица, които са длъжни да зачитат притежаваното от него абсолютно вещно право, и второ, че отказът на този етажен собственик да даде свободен и неограничен достъп до тази своя лична собственост на друг етажен собственик, не може да бъде прието за неоснователно, дори чрез него друг етажен собственик да е лишен от достъп до обща част, осъществяван през този обект индивидуална собственост, ако това състояние съществува още при построяването на сградата и преди възникване на етажната собственост, поради което е направен решаващ извод, че ответникът не е извършил неоснователни действия за ограничаване правото на собственост на ищцата, поради което предявеният иск по чл. 109 ЗС е неоснователен, защото липсва тази задължителна предпоставка за основателността на иска съгласно т.3 от ТР № 4/ 2015 от 06. 11. 2017 г. на ОСГК на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане до касационно обжалване се сочи това по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради решаване на правния спор в противоречие с ТР № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 34/15.08.1983 г. на ВС, защото въззивният съд не бил се съобразил с установяването на двете предпоставки за уважаване на иска по чл.109 ЗС според ТР № 4/2015 г.ТР, и е пренебрегнал ТР № 34/15.08.1983 г. като е приел, че ищцата няма право на достъп до вратата на общото таванско помещение като обща част съгласно чл.38 ЗС.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато, по следните съображения:
Касаторът ие не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, във връзка с твърдението за противоречие с посочените тълкувателни решения на ВКС и ВС, поради което не е осъществено изискването за обща предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК. Дори и да се приеме, че с изложението касаторът поставя въпрос за правото на достъп на етажен собственик до вратата на общото таванско помещение като такъв от значение за спор по иск по чл.109 ЗС относно достъп до общи части на етажна собственост, то в случая отговорът на този въпрос не е обусловил изхода на спора по конкретното дело. Искът на В. Л. е отхвърлен не заради това, че на ищцата е отречено правото на достъп до обща част на сградата съгласно чл.38 ЗС, а поради това, че е прието, че действието на ответника да заключва собственото си жилище на втория етаж и да не дава ключ от него или от вратата към тавана на ищцата, не представлява неоснователна пречка ищцата да упражнява правата си на етажен собственик спрямо общите части, защото не ответникът е създал това положение, а то съществува отпреди страните по спора да са станали етажни собственици. Предвид горепосочените решаващи изводи на въззивния съд, не е налице противоречие нито с ТР № 34/1983 г. на ВС, защото не е отречен статута на обща част на тавана на сградата, нито е налице противоречие с т.3 от ТР № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС, защото искът е отхвърлен поради неустановяване на една от предпоставките за основателност на иска, както се приема с това ТР, а именно неоснователно действие/бездействие на ответника за създаване на пречката на ищцата да ползва общата част на сградата. Искът по чл.109 ЗС е правно средство за възстановяване на имота в състоянието от преди нарушението, а в случая такова състояние е прието да няма, доколкото още при възникване на етажната собственост достъпът до тавата и покрива се е запазил така, както е била изградена сградата като еднофамилна, а именно през вътрешния коридор на жилището на втория етаж, т.е. липсва предишно състояние, което да определи съдържанието на дължимото от ответника поведение в случай на неговото осъждане.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В резултат от служебната проверка от касационната инстанция не се установи вероятна нищожност или недопустимост на същото, то не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не е постановено в явно нарушение на закона или извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Касаторът следва да заплати на ответника разноски в касационното производство за защита от адвокат в уговорения и заплатен по банков път размер от 1200 лв., удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 17.02.2022 г., фактура и платежно нареждане. Касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство.
С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 352 от 10.11.2021 г. по в.гр.д. № 601/2021 г. на ОС-Плевен.
ОСЪЖДА В. С. Л. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.1 да заплати на А. М. А. с ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, сумата 1200 лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.