Р Е Ш Е Н И Е № 4 гр. София, 21 юни 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на петнадесети януари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА Г. ТОНЕВА при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1136 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите И. И. Н., В. Г. С. и Г. И. Н., както и жалба на поверениците на гражданските ищци и частни обвинители Г. Т. А., лично и като законен представител на малолетните В., М., Д., Г., Т. И В. А., всички против въззивно решение № 189/21.08.2017 г. на Пловдивския апелативен съд, І-ви наказателен състав, постановено по ВНОХД № 697/2016 г., с която е била изменена присъда № 44/01.11.2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд по НОХД № 524/2016 г. С първоинстанционната присъда Пазарджишкият окръжен съд е признал тримата подсъдими за виновни в извършването на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и 4, вр. чл. 115 и вр. чл. 20, ал. 2 от НК – за това, че на 06.12.2015 г., в м. Т.”, землище на [населено място] и в района на м. „М.” и „Ю.”, разположени западно от [населено място], в съучастие като съизвършители, умишлено умъртвили Й. М. А., като убийството е извършено по особено мъчителен начин и с особена жестокост, поради което и във вр. с чл. 54 от НК е наложил на подсъдимия И. Н. наказание 15 години лишаване от свобода, а на подсъдимите В. С. и Г. Н. – по 16 години лишаване от свобода, които да бъдат изтърпяни при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда подсъдимите са били осъдени да заплатят солидарно на гражданските ищци Г. А., лично и като законен представител на малолетните шест деца на пострадалия, обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв. за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 06.12.2015 г., като е отхвърлил претенциите за разликата над уважените размери. Първоинстанционният съд се е произнесъл по веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимите да заплатят направените по делото разноски. С въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка, Пловдивският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, като във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е намалил наказанието на подсъдимия И. Н. на 12 години лишаване от свобода, както и се е произнесъл относно приложението на чл. 59, ал. 1 и 2 от НК за тримата подсъдими. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В жалбата на частните обвинители и граждански ищци, поддържани пред ВКС от техните повереници, се изтъкват възражения за несправедливо смекчаване на наказанието на подсъдимия И. Н., за което не са били налице условията по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, както и срещу потвърждаване на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди, чиито размери са оспорвали пред въззивната инстанция като несправедливи. Иска се увеличаване на наказанието на този подсъдим до размера, определен от първата инстанция, както и уважаване на гражданските им искове до пълните им предявени размери. В жалбите на подсъдимите, както и представеното допълнение, касаещо подсъдимия С., поддържани лично от тях и защитниците им, са изложени доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 -3 от НПК. Основен акцент е поставен върху качеството на въззивната проверка по повод възражения за неправилна оценка на противоречиви доказателствените материали, които не са били обсъждани задълбочено и в тяхната пълнота, проявен е бил избирателен подход и са игнорирани данни с оправдателно значение. Застъпени са възражения и срещу използването на показания на полицейски служители, съдържащи преразказ на чуто от разпитани по делото свидетели и поставянето им в основата на осъдителната присъда без съпоставка с първичния доказателствен източник. Оспорва се и обективността на експертни заключения поради обсъждането на доказателствени материали, които не са били приобщавани по делото и извършвана от вещите лица избирателна оценка за достоверност на свидетелски показания, възпроизведена в съдебните мотиви. Всичко това е довело до формиране на незаконосъобразни изводи за авторството и начина на извършване на деянието. Претендира се цялостна отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимите, респ. отхвърляне на гражданските искове или алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция или намаляване на наложените им наказания с прилагане на чл. 55 от НК. Прокурорът от ВКП намира подадените жалби за неоснователни, поради което предлага оспорваното въззивно решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимите молят за уважаване на жалбите им. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационните жалби на подсъдимите са основателни в следната насока и предвид следните съображения: Прегледът на извършената от Пловдивския апелативен съд процесуална работа и изложените от него мотиви, демонстрира, че важни обстоятелства от значение за правилното решаване на случая и разкриване на действителната картина на престъплението, не са били изяснени в съгласие с правилата по чл. 13, 14, 15, 107, 305, 313, 314 и 339 от НПК. Фактическите обстоятелства, относими към авторството и начина на извършване на деянието, не са установени в съгласие с изискванията за внимателна и съвкупна оценка на доказателствените материали съобразно действителното им съдържание и многообразие. Липсва пълен и коректен анализ на доказателствената съвкупност, която е съдържала противоречия и те не са били разрешени по надлежен процесуален начин. Проверката за достоверността, надеждността и тежестта на важни свидетелски показания не е проведена задълбочено, като е проявен избирателен и повърхностен подход. Нещо повече, в мотивите дори се наблюдава заместване на съдебни оценки за достоверност с експертни такива въпреки формалното отразяване за тяхната недопустимост. Не е спазен и стандартът при използването на производни доказателства, в случая показания на свидетели, които преразказват чуто или съобщено от другиго. Преди всичко не е обсъдена тяхната природа, както и условията за използване, а именно като средство за разкриване или проверка на първични доказателства, и в случаите, когато първичните са се оказали недостъпни. Отсъства пълна и коректна оценка за тяхната тежест и значение. С оглед възраженията в касационните жалби и допълнението към тази на подсъдимия С., резултатът от тази неправилна съдебна дейност се явява най-видим и на първо място по повод фактическото изясняване на въпроса за това, в какво състояние е бил пострадалия при докарването му от подсъдимия И. Н. (сам или придружен от другиго) в базата му в [населено място] дол около обяд на 06.12.2015 г. От правилното разрешаване на този въпрос зависи от една страна, доколко може да се счита за доказателствено подкрепена тезата (възприета от обвинението и утвърдена от съдилищата) за упражнено от подсъдимите В. С. и Г. Н. продължително и интензивно насилие върху пострадалия в м. „Т.”, (за чието начало са свидетелствали малолетните му деца), вследствие на което той да е бил приведен в безпомощно състояние и невъзможност да се придвижва (на база установени при аутопсията увреждания), както и че след оставянето му в клетката състоянието му се е влошило до терминално, а това е довело и до предприемане на действия от подсъдимите за освобождаване от тялото чрез изхвърлянето му в „А. поток”, при това докато е бил още жив и където той се е удавил в тинята. От друга страна, за това дали пострадалият действително е бил в тежко състояние (респ. с онези увреждания, установени при аутопсията след откриване на трупа на 04.02.2016 г.) зависи и доколко са могли да се отчитат за опровергани или не заявленията на подсъдимите, че пострадалият е избягал в нивата, като подсъдимите С. и Н. не са могли да го настигнат, а затова С. се обадил на Н., като последният открил А. по пътя за [населено място] дол и го отвел в базата си (за което е свидетелствал св. К. пред въззивния съд). За състоянието на пострадалия А. при докарването му в базата в [населено място] и при престоя му в клетката за гълъби/или кучета, доказателствената съвкупност е била очевидно противоречива. Въпреки направените от защитата възражения за липса на обстоен анализ и оценка на противоречия в показанията на свидетелите в тази връзка, въззивният съд не е поправил този недостатък. Вместо това е предпочел да преповтори възприетата от първата инстанция позиция за кредитиране показанията на св. С., Г. и Н. (интерпретирани в насока, че пострадалият е бил докаран в тежко състояние и в невъзможност да се придвижва самостоятелно, а затова се е налагало и да бъде „свалян” от буса, каквито думи използвал и св. Р.) и отхвърляне на заявеното от св. Р., а и от св. П. (добавен от апелативния съд, че той е стоял прав и е извършвал конкретни движения), основно поради това, че противоречат на разказаното от първите трима и нелогичност здрав човек да лежи върху цимента при ниски температури (вж. л. 30 от въззивните мотиви). Тези съдебни коментари изобщо не удовлетворяват стандарта за последователна и внимателна оценка за достоверност на въпросните показания, изискваща изследване на конкретното им съдържание, качествата им като последователност, логичност, както и съпоставка с други източници на информация, които да обусловят и надежден отговор за тяхната тежест и значение за установяване на коментирания важен факт за състоянието на пострадалия в базата в [населено място] . Макар само това да е достатъчно да се счете, че вътрешното убеждение на въззивният съд е компрометирано, то е нужно да се конкретизира, че в показанията на самите свидетели С. и Н. от ДП и в съдебната фаза е имало различия, които не са проверени, като само е маркирано, че те – като близки приятели на подсъдимия Н. и познати на другите двама подсъдими, правили опити да им помогнат на съдебното следствие, „прикривайки важна част от действителността”. В какво точно са се изразили тези опити изобщо не е ясно, като фактически противоречията в показанията им от двете фази на процеса не са откроени и разрешени, включително чрез изясняване на причините за промените в тях. Всичко това е налагало приобщаване на всички техни показания от ДП, вкл. при проведена очна ставка (л. 69, т. 7) и последващо сравняване с дадените пред първата инстанция, което не е направено. Следва да се отрази, че противоречията са касаели не само възприятията им за състоянието на пострадалия в базата, но и други данни със значение по делото, а именно поведението на св. Н., за който св. С. е твърдял в прочетените и кредитираните от ДП показания (л. 164 и сл., том 2), че е придружавал подсъдимия Н. както при излизането от базата около 12.30 ч. на 06.12.2015 г. и довеждането на пострадалия, така и при извеждането му оттам около 14 ч. заедно с останалите двама подсъдими. Съвсем очевидно е, че всичко това е било относимо и към преценката за достоверност и надеждност на показанията на тези двама свидетели за отделни моменти от развитието на случая. Въззивният съд е подминал важността на този анализ, като от една страна е заявил, че кредитира изцяло показанията на св. С. (цитираните по-горе от ДП, според които св. Н. е бил неотклонно с Н. при докарването и извеждането на пострадалия), а от друга страна е приел, че св. Н. не е придружавал подсъдимия Н., защото отишъл на гроба на баща си, респ. не е бил с подсъдимите при извеждането на А., като в тази посока не са изложени никакви съображения. Истинността на твърденията къде са се намирали подсъдимите, а също и св. Н., в следобедните часове на 06.12.2015 г. не личи да са проверени, като дори не е направен опит за изясняване на тези въпроси чрез техическо експертно изследване на данните за провеждани мобилни разговори (за което са изисквани материали от съответните оператори) и допълнителни разпити за тяхното съдържание. При възприемане на позицията, че пострадалият е бил докаран в тежко здравословно състояние в базата, въззивният съд е проявил необоснована селективност, цитирайки извадки от показанията на св. В. Р. (че пострадалият е бил „свален от буса”, а поради това следва да се счита, че е бил зле и в невъзможност да се придвижва), игнорирайки друга част от тях, в която свидетелят е възприел човекът да стои прав в клетката, а впоследствие и да се качва в буса на И., а също и данните за словесен контакт помежду им. В тази връзка е нужно да се посочи, че въззивната инстанция не е проявила никакво усилие да констатира кои точно показания на св. Р. са били приобщени и коментирани от първостепенния съд. От материалите по делото е видно, че св. Р. не е бил разпитван в с. з., а страните са изразили съгласие за прочитане на показанията на малолетния свидетел, „дадени на 21.12.2015 г. пред съдия, намиращи се в том 2, л. 116 от ДП” и „дадените на 21.12.2015 г. пред разследващ полицай, намиращи се в том 2, на л. 136 от ДП” (вж. л. 261 от НОХД, с. з. на 08.09.2016 г.). Проверката показва недвусмислено, че данните за разпита пред съдия са точни, но не и за разпита пред разследващ полицай. Св. Р. е бил разпитван от такъв на 21.12.2015 г., но протоколът е на л. 114, том 2, а не на л. 136, том 2 – там се намира протокол за разпит от дата 26.01.2016 г. Неточното отразяване на прочетените показания пред разследващия полицай не е единствения недостатък, като по-съществена е липсата на изследване на това доколко последователни са били те, което е изисквало приобщаването на всички тях и сравняването им, от една страна със съобщеното от св. П., а от друга – с останалите доказателствени източници и експертни заключения, което не е направено. Оценка на показанията на св. Н. П. изобщо не е била извършвана Въззивният съд произволно и без нужната проверка е заявил, че основателно те не били кредитирани (за това, че при свалянето му от буса пострадалият ходил до клетката), но видно от мотивите първата инстанция не личи да ги е обсъждала, като единственото посочено за св. П. е, че той е бил един от очевидците на състоянието на пострадалия в базата. Същевременно, прави впечатление, че св. П. е бил разпитван на ДП общо три пъти, като са били приобщени единствено показанията му от разпит пред съдия на 22.12.2015 г. (л. 119, т. 2), но не и пред разследващия полицай - също на 22.12.2015 г. (л. 117, т. 2) и на 26.01.2016 г. (л. 139, т. 2) непосредствено преди провеждане на разпознаване на пострадалия по снимки. В последния посочен разпит св. П. е уточнявал, че може да го разпознае, защото го е видял да слиза сам от задната врата на буса. Пред въззивната инстанция защитата е направила искане за непосредствен разпит на този свидетел и дори е представила адрес за призоваване, макар и непълен, което е отказано с мотиви, които ВКС намира за крайно неубедителни (че адресът му е неточен, както и че ако са искали изслушването му страните не биха дали съгласие за прочитане на неговите показания). С оглед възприетата линия на защита разпитът на св. П. е бил необходим и съдът е бил длъжен да се произнесе положително по този въпрос, още повече, че и сам е имал задължение да провери достоверността на показанията му, аспект от която дейност е проследяване на тяхната хронологична последователност чрез инкорпориране на заявеното при различните разпити. Отказвайки да допусне непосредствен разпит на този свидетел, без дори да положи нужните усилия за издирване и конкретизиране на адрес за неговото призоваване, въззивният съд съществено е ограничил правото на защита на подсъдимите, лишавайки ги от възможност да се позовават на данни с оправдателно значение. Всъщност липсата на собствен надлежен анализ и оценка на противоречиви доказателствени източници, както и неоправданият отказ на въззивната инстанция да попълни доказателствената основа, нужна за проверката им, явно се дължи на прилагането на порочен подход за своеобразната им замяна - с оценки за достоверност на свидетелските показания от медицинските експерти и преразказ на такива от полицейски служители. Така от изложеното на л. 24-26 от мотивите е видно, че съдът е изразявал толерантната си позиция за „внимателния и критичен” експертен подход към показанията на малолетния свидетел В. Р., „резервите” спрямо показанията на св. Д. К., а също и на св. Н. П.. В тази връзка очевидно е споделена тезата, изразена в множеството СМЕ, включително допълнителната, назначена от апелативния съд, че след като по делото са били съобщени данни за побой върху пострадалия с палка, ръце и юмруци, а при престоя в базата св. С., Г. и Н. са възприели, че той е бил зле – лежал на една страна с присвити крайници, издавал хъркащи звуци, гледал втренчено, а пред св. В. и С. свидетели заявили, че Г. е бил изнасян на ръце, гушнат от подсъдимия Н., то те сочат, че при докарване на пострадалия в базата и престоят му там той вече е бил с констатираните при аутопсията тежки травматични увреждания, пречещи му да извършва самостоятелни движения. Затова и показанията на свидетелите, видяли го да тича, да стои в клетката прав, да слиза и да се качва в буса, не заслужават доверие. В случаи като настоящия е без съмнение, че констатациите на медицинските експерти имат съществено значение за изясняване на причините за смъртта, което по необходимост изисква съобразяване на доказателствените материали и относимостта на конкретно човешко поведение към механизма на причиняването й. От изключителна компетентност на инстанциите по същество обаче е да извършва оценка на противоречиви доказателствени източници, както и да утвърждава едни или други експертни констатации, обвързвайки ги с тази оценка. Въпреки изразеното в този смисъл разбиране, апелативният съд не се е справил с тази задача, като по същество е потвърдил направената от вещите лица своеобразна оценка за достоверност на една група свидетели за сметка на други. Основателни са възраженията на защитата, че особен проблем в тази връзка се откроява по повод показанията на св. В. Р., които експертите са съпоставяли със заявеното от неговите родители и св. В., при игнориране на данните от СПЕ за свидетелската му годност (вж. т. 2 от допълнителни констатации на ДСМЕ, л. 68-69, на л. 253 и сл. от ВНОХД). Без каквато и да е присъща съдебна оценка въззивният съд е утвърдил заявленията на експертите, че това е дете и е внушаем (на л. 25 от съдебните мотиви), както и по същество е приел за вярно казаното от св. В., че пред него малолетният Р. заявил „че И. е гушнал Г. и го е качил в буса”. В следващото си изречение обаче съдът практически е отрекъл св. Р. да е казвал такова нещо, но пък е изтъкнал, че все пак св. С. бил дал подробно описание за тежкото му състояние. Подобно селективно тълкуване на доказателствата извън тяхното смислово и логическо съдържание оправдава оплакванията за реализирано грубо процесуално нарушение. Вече се спомена, че показанията на св. Р. и П., както и на С., Н. и Г., не са били обсъждани в съгласие с дължимия стандарт, гарантиращ надеждна преценка за достоверност. Към това неизбежно се допълва и отразеното за св. В., а и св. С.. Проверката демонстрира, че св. В. изобщо не е произнасял приписаната му фраза, макар да е сочил, че един от свидетелите, (дете, ползван като калфа), му е съобщил (показал с жестове), че И. е качил пострадалия на ръце в буса (вж. л. 418 гърба и 419 от НОХД). Всъщност цитираната по-горе фраза има данни, че е използвана в показанията на св. А. С., който чул това от някой от свидетелите (вж. л. 417-418 от НОХД). Противно на заявеното от защитата, ВКС намира, че поначало липсва забрана за ползване на производни източници на информация (в случая преразказ на чуто от конкретно лице, разпитвано по-късно като свидетел), но е строго необходимо да се открои съобразно коя от допустимите хипотези се върши това - дали като средство за разкриване или проверка на първични доказателства, или когато първичните са се оказали недостъпни. Оттук насетне следва и дължимата проверка за достоверност, надеждност и тежест на коментираните показания в общата палитра от данни за случая, което не е направено. В тази насока не е подходено и с нужното внимание към единствените сигурни констатции на медицинските експерти, че уврежданията на пострадалия са били причинени максимум до едно денонощие преди настъпване на смъртта на пострадалия без да е възможно определянето на точното време за това поради късното откриване на трупа и степента на разложение. Затова и връзката с поведението на подсъдимите на 06.12.2025 г. е заявена под условие, а именно, „ако” А. е бил с такива увреждания към момента на докарване и престоя в базата в [населено място] дол, за което съдът е длъжен да се произнесе. Вследствие на приложения порочен подход при оценката на доказателствената наличност и необсъждане на направените по този повод възражения на защитата, ВКС намира, че тази връзка, която има съществено значение за изхода на делото, е основана на предположения в нарушение на изискването по чл. 303 от НПК. Основателни са възраженията на защитата и по повод фактическото изясняване на въпроса, дали тримата подсъдими са хвърлили пострадалия А. в канала „А. поток” (както са приели двете инстанции по същество) или са го оставили на пътя за [населено място] и нямат отношение към настъпване на смъртта му (както са твърдяли подсъдимите). За да приеме, че тримата подсъдими са извели пострадалия и са го хвърлили в минаващ в съседство канал за напояване, въззивният съд основно се е позовал на показанията на св. Н., който като защитен свидетел съобщил за местонахождението на трупа, както и пресъздал казаното му от подсъдимия Н., че „Г. е в канала” на среща помежду им, осъществена на на 06. или 07.12.2015 г.. В потвърждение на това са изтъкнати и показанията на св. А. С., оценени като ключови, пред когото св. Н. разказал всичко това още на 04.02.2016 г. и което довело до организиране на търсенето на трупа на посочено място и фактическото му намиране, за което свидетелствал допълнително пред въззивния съд св. П. Д.. Не са били приети за достоверни променените показания на св. Н. от съдебната фаза, че „не от Н., а „бил чул, че Г. е в канала”, защото така се говорело в селото” с аргумента, че ако това било вярно, то органите на МВР щели да поискат източване на канала още при масовото издирване на пострадалия през м. декември 2015 г. Макар по разглеждания въпрос мотивите на въззивният съд да бележат повече детайлност, то при тях отново се забелязват същите пороци относно инкорпорирането и оценката на важни свидетелски показания, каквито в случая са тези на св. Н. и св. С.. В част от мотивите са коментирани показания на св. Н. като защитен свидетел, но проверката показва, че те изобщо не са били приобщавани (разпит от 04.02.2016 г. на л. 45, т. 3 от ДП). Вярно е, че в приобщените такива (от разпит на 22.06.2016 г. на л. 67 и сл., т. 7) той е преразказвал части от предходни разпити, вкл. като защитен свидетел. При всички случаи обаче, с оглед промяната на показанията му в съдебната фаза, където той е отричал редица съобщени данни, вкл. в очна ставка със св. С. (в с. з. на 03.10.2016 г.) за това кога се е срещал с Н. и какво точно той му е казал, а и в очни ставки с подсъдимите (в с. з. на 31.10.2016 г.), както и разликите с други свидетелски показания (напр. на св. С.) за това дали е бил с тях или не при отвеждането на пострадалия, обективността и пълнотата на изследването са налагали приобщаване на всички негови показания, последователното им хронологично обсъждане, открояване на промените и причините за това, както и съпоставка с други източници на информация. Това е било необходимо не само с оглед изискванията за задълбочена и пълна проверка на важни обстоятелства за случая, но и поради данните за особеното положение на св. Н., разпитван като свидетел (като явен в 10 ч. и като защитен в 11.30 ч. на 04.02.12016 г.), докато по същото време (от 12 ч. на 03.02. до 11.45 ч. на 04.02.2016 г.) е бил задържан по подозрение за съпричастност в престъплението и по който повод е подавал жалба, а и е налице Постановление на прокурора от 29.06.2016 г. за отказ за образуване на наказателно производство (евентуално по чл. 287 или 282 от НК, както е посочено там). Общият коментар на въззивния съд, че св. Н. може и да е бил повлиян от задържането, но всичко е наред след като е потвърдил казаното при предходни разпити, изобщо не удовлетворява стандарта за оценка на противоречия както в показанията на самия свидетел, така и с други доказателствени източници в различните фази на процеса. По този начин не са били изяснени чрез качествена въззивна проверка важни фактически данни, по повод на които защитата е излагала възражения, а именно, св. Н. придружавал ли е подсъдимия Н. при отвеждане на пострадалия следобеда на 06.12.2015 г. (както са сочили тримата подсъдими, а и св. С. в приобщени показания от л. 164, том 2 от ДП, но променени при очна ставка на ДП и при разпит в с. з.) или не, като е посетил гроба на баща си (както е твърдял св. Н.), кога точно се е провела среща помежду им - на 06. или 07.12.2015 г. и какво точно му е казал Н. (че Г. е в канала или че Н. е чул, че Г. е в канала или пък че самият Н. чул да се говори в селото, че Г. е в канала - какъвто смисъл въззивният съд е придал на казаното от св. Н., отричайки верността му с аргумента, че ако е било така, то органите на МВР щели да поискат източване на канала при масовото издирване на пострадалия). И особено важно, кога св. Н. е уведомил св. С. за разказаното му от Н. на въпросната среща, както и съобщил ли му е точно къде е било изхвърлено тялото, от кого е било изхвърлено, това място съвпада ли с мястото, където действително е открит трупа на пострадалия на 04.02.2016 г., респ. Н. ли му е посочил мястото или св. Н. има знание за това по други причини. По какъв начин съобщените обстоятелства за срещата между Н. и св. Н. се съотнасят към участието на другите двама подсъдими С. и Н.. Вместо да съсредоточи усилия в изясняването на тези обстоятелства, които са изисквали внимателна проверка на първичния доказателствен източник в неговата цялостност и многообразие, въззивният съд е избрал по-лесния начин, като е поставил в основата на осъждането и на тримата подсъдими показанията на св. С., съдържащи преразказ на съобщеното му “устно” от св. Н. (който по същото време е бил задържан и разпитван като явен и защитен свидетел), вкл. за това къде е било изхвърлено тялото на пострадалия и от кой. В тази връзка явно не е съобразена природата на тези показания като производен източник на доказателства и хипотезите, при които те биха могли да бъдат ползвани, както и доколко могат да обусловят валидни и несъмнени заключения за участието на всеки един от подсъдимите в извършване на инкриминираното им престъпление. Изложеното дотук е достатъчно за аргументиране на касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК, обуславящо отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на Пловдивския апелативен съд от друг състав за поправяне на констатираните нарушения в съгласие с чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 5 от НПК. Поради посочения изход от жалбите на подсъдимите липсва процесуална възможност за разглеждане на жалбата на частните обвинители и граждански ищци, която визира оплаквания за явна несправедливост на намаленото от въззивния съд наказание на подсъдимия Н., както и присъдените обезщетения. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 5 и вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивно решение № 189/21.08.2017 г. на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, постановено по ВНОХД № 697/2016 г. И ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг състав от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.