Р Е Ш Е Н И Е № 85 София, 16 юни 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 289/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от упълномощения защитник на подсъдимия М. П. П. срещу въззивна присъда № 33 от 24.11.2016 г., постановена по внохд № 950/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата са развити доводи в подкрепа на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и 2 НПК, като се прави искане за отмяна на постановената от втората инстанция присъда и оправдаване на подсъдимия. Акцентира се върху обстоятелството, че въззивният съд неправилно е оценил показанията на пострадалия/прочетени по реда на чл. 281, ал.1, т.4 от НПК/, свидетелските показания на Н. Г., и протокола за разпознаване, като е игнорирал останалите гласни доказателствени средства, които разколебават мотивите на осъдителната присъда. Сочи се, че в показанията си, дадени пред съдия на досъдебната фаза, пострадалият не посочва размера на парите, които е държал у себе си. Навежда се довод за „невалидност“ на протокола за разпознаване, тъй като не е спазена разпоредбата на чл. 170 от НПК. Твърди се, че присъдата почива на предположения. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на Върховна касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна. Счита, че категорично е установено, че извършител на деянието е подсъдимият. Изразява становище, че правилно е приложен материалния закон и моли съда да остави в сила въззивната присъда. Адвокат Д., защитник на подсъдимия, преповтаря част от съображенията, изложени в жалбата, като счита, че деянието е несъставомерно от обективна и субективна страна. Пледира за оправдателен съдебен акт. Представя и писмена защита. Подсъдимият М. П. П., редовно призован за съдебното заседание пред настоящата инстанция, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда от 16.05.2016 г., постановена по нохд № 1104/2016 г. на Софийски градски съд, подсъдимият М. П. П. е бил признат за невиновен в това, че на 10.03.2009г. около 20.00ч. в [населено място], на [улица], в близост до кръстовището с [улица], в съучастие като съизвършител с неустановено по делото лице, да е отнел чужди движими вещи на обща стойност 1841 лв., от владението на Л. В. К., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен с причиняване на средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал. 1 от НК. С въззивна присъда № 33 от 24.11.2016 г., постановена по внохд № 950/2016 г., Софийски апелативен съд е отменил първоинстанционната присъда, като вместо това е признал подсъдимия М. П. за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал. 1 от НК, като му е наложил наказание една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. В частта относно оправдаването на подсъдимия за отнемане на лична карта без стойност присъдата на първостепенния съд е потвърдена. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото. Жалбата е процесуално допустима, подадена в преклузивния 15-дневен срок, от активно легитимирано лице, и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка, но по същество е неоснователна. В жалбата обобщено се сочи оплакване за допуснато нарушение на закона. От самото изложение са изводими касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Релевираните доводи сочат на оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с процесуалната дейност на апелативния съд по събиране, проверка и оценка на доказателствата, които са довели и до неправилно приложение на материалния закон. Въззивният съдебен акт, който в случая е нова присъда, следва да отговаря на изискванията на чл.339, ал.3, вр. чл.305 от НПК. В мотивната част на всяка присъда, съгласно разпоредбата на чл.305, ал.3 от НПК е необходимо да бъдат посочени установените от съда обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото крайно решение. При противоречия в доказателствените материали се излагат съображения защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят. Въззивният съд е изпълнил тези си задължения и постановената въззивна присъда отговаря на законоустановените изисквания за съдържание. Неоснователно е възражението и за невярна оценка на доказателствената съвкупност. Въззивният съд, след проведено въззивно съдебно следствие, е събрал възможния доказателствен обем. Извършеният обстоен и прецизен анализ на доказателствената съвкупност е обусловил и приемането на различна фактическа обстановка от тази, приета за установена от първата инстанция. Настоящият касационен състав не констатира допуснати от апелативния съд нарушения на процесуалните изисквания на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. Доказателствената дейност на втората инстанция не търпи критики, тъй като не е допуснато недооценяване, подценяване или превратно тълкуване на което и да било от наличните по делото доказателства и доказателствени средства. Изяснени са всички въпроси, касателно предмета на доказване. Видно от мотивите на въззивната присъда всички доказателствени източници са били подложени на задълбочена оценка, като детайлен е анализът на доказателствата, относими към изясняване авторството на деянието. Именно въпросите, във връзка с авторство са спорните по делото. Правилен е възприетият от въззивната инстанция подход на интерпретация на доказателствената съвкупност, а именно проследявайки логическата вътрешна последователност на данните, установявани със съответното доказателствено средство, като и тяхната кореспонденция - подкрепяща или опровергаващи ги, с останалите доказателствени източници. При анализа на показанията на пострадалия Л. К., дадени пред съдия на досъдебна фаза и прочетени по надлежния ред на основание чл.. 281, ал. 1, т. 4 от НПК, е бил възприет правилен подход от предходната инстанция – от една страна същите са оценени като източник на пряка доказателствена информация и спрямо действителното им съдържание, а от друга – съобразно кореспонденцията им с останалите доказателствени източници – разпознаване, показанията на свидетелите Б. Д. и Н. Н.-полицейски служители, В. К. и П. Ф. – внимателно преценени, с оглед близките и роднински взаимоотношения. Същите не са надценени, а обсъдени съобразно тяхната действителна същност, при това наред с останалите доказателства, касаещи авторството на подсъдимия по отнемане на инкриминираните от пострадалия вещи. Те са ценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност с производни доказателства, събрани в случая с допустими доказателствени средства – показания на свидетелите – бащата на пострадалия и полицейските служители, пред които той, непосредствено след деянието е съобщил не само за това кой е нанесъл побоя, но и за отнетите му парични средства, мобилен телефон и лична карта. В тази връзка следва да се отбележи, че неоснователно се явява възражението на защитата, че присъдата е постановена само и единствено на база показанията на пострадалия, прочетени по реда на чл. 281, ал. 1 от НПК. Съгласно трайната и установена практика на ЕСПЧ вземането предвид на показания, получени в хода на досъдебното производство само по себе си не противоречи на чл. 6, пар. 3, б. d от ЕКПЧ, при условие, че правата на обвиняемия са спазени. Тези права предполагат адекватна и подходяща възможност да оспори и разпита свидетелите, свидетелстващи срещу него или когато дават показания, или на по-късен етап от производството (Решение на ЕСПЧ по делото „М. срещу България“). В конкретния случай, правилно въззивният съд е установил, че показанията на пострадалия Л. К. са прочетени по надлежния процесуален ред и представляват годен доказателствен източник. В тази връзка следва да се отбележи, че предходните две инстанции са положили максимални усилия, за да обезпечат провеждането на непосредствен разпит на пострадалия свидетел в съдебното производство с цел гарантиране равенството на страните, като са провели щателно издирване в страната и чужбина, от което се е установило, че същият вероятно пребивава във Великобритания, но с неустановен и неустановим адрес. Поради което правилно е прието, че са били налице предпоставките за приобщаване по реда на чл.281, ал.1, т.4 от НПК, чрез прочитане на показанията му от досъдебната фаза, дадени пред съдия на основание чл. 223 от НПК. От същите е установено, че пострадалият е бил нападнат от две лица, едно от които е назовал по малко име М. – негов познат. Категорично е посочил, че това е същият М., който е разпознал при проведеното процесуално-следствено действие „разпознаване“. В показанията си Л. К. е заявил, че е открил липсата на процесните вещи непосредствено след като подсъдимият и неустановеното лице по делото са преустановили преследването. От значение е да се посочи, че упълномощеният защитник на подсъдимия е присъствал по време на разпита пред съдия (л.168-171 от досъдебното производство), като същият е имал възможност да участва, като задава въпроси или оспорва показанията на К., което всъщност е и сторил. Това в максимална степен гарантира правата на подсъдимия, поради което и не би могло да бъде се приеме, че е нарушено правото му на защита. Неоснователно е възражението на защитата, че присъдата се основава предимно на показанията на пострадалия, дадени пред съдия в хода на досъдебната фаза, и прочетени по реда на чл. 281 от НПК в съдебното производство пред първостепенния съд и протокола за разпознаване. Разпоредбата на чл. 281, ал. 8 от НПК предвижда, че осъдителната присъда не може да се основава само на прочетени показания на свидетели, когато подсъдимият не е дал съгласие за това и не е участвал при разпита им на досъдебна фаза. Цитираната норма е в синхрон и с практиката на ЕСПЧ, че осъдителната присъда не трябва да е основана само или по решаващ начин на показанията на свидетели, които подсъдимият не е имал възможност да разпита сам или да изиска разпита им в досъдебното производство или в хода на съдебната фаза (Решение на ЕСПЧ по делото „Б. срещу България“). В настоящия случай, както бе изложено и по-горе тези показания представляват годен доказателствен източник, събран по надлежния ред, същите са внимателно и задълбочено обсъдени и съпоставени с останалия доказателствен материал по делото, който е достатъчен по обем и необходим за правилното решаване на делото. Същите кореспондират и се подкрепят от показанията на полицейските служители – В. К., Д. и Н., протокола за разпознаване, заключенията по съдебно-медицинската и съдебно-оценителната експертизи. Относно направеното от защита възражение, че в протокола за разпит пострадалият не е посочил размера на паричните средства, които е държал у себе си и не е заявил, че е възприел лично отнемането на инкриминираните вещи, то е неоснователно. Правилно въззивният съд е констатирал, че в протокола за разпит на пострадалия в действителност липсва конкретно отразяване на отнетата сума, но размерът й категорично е установен от показанията на свидетелите Д. и Н. – полицейски служители, които непосредствено след деянието са изслушали Л. К., и потвърждават, че той им е споменал за отнета сума от 1800 лева. Въззивният съд е изложил убедителни и аргументирани съображения относно заявената претенция за това, че пострадалият не е възприел лично отнемането на процесните вещи, с които настоящият съдебен състав се солидаризира и не намира за необходимо да ги преповтаря. Правилно въззивният съд е приел, че не е налице основание за изключване на протокола за разпознаване от доказателствената съвкупност. Разпознаването на лица и предмети е един от предвидените в НПК способи за доказване. Основанието и целта на неговото извършване е необходимостта да се потвърди идентичността на лица и предмети във връзка с изясняване на обстоятелствата по делото. Внимателната преценка на отразяванията в този протокол, материализиращ извършване на следственото действие “разпознаване на лица” сочи, че същото е осъществено при спазване на процесуалните правила на чл. 171 от НПК и е годен източник на доказателства, въпреки че е констатирано формално несъобразяване с разпоредбата на чл. 170 от НПК. Пострадалият след като е посочил, че е познавал подсъдимия отпреди по малко име М., не е разпитан от разследващия орган за белези по които би го разпознал. Въпреки това, той категорично е разпознал подсъдимия измежду показаните му още три лица, сходни по външност, каквото е изискването на процесуалния закон. Фактът, че в протокола не са описани белезите, по които разпознаващият е разпознал подсъдимия, в случая не е от съществено значение, тъй като пострадалият е познавал лицето, което го е нападнало отпреди, а не е идентифицирал непознато лице. Още повече, че по делото има данни за неуредени наемни взаимоотношения между пострадалия и подсъдимия, което подкрепя и извода за познанство между двамата. Допуснатият процесуален порок не е от естество, което да доведе до опороченост и изключване от доказателствената маса на протокола за разпознаване. Не са допуснати нарушения на правата на подсъдимия, произтичащи от качеството му на обвиняем на досъдебното производство, тъй като към момента на извършване на обсъжданото следствено действие, М. П. не е бил привлечен като обвиняем, поради което не се е налагало предоставяне на възможност за участие на защитник. В обобщение може да са каже, че извършеното на досъдебното производство разпознаване на лица е годен източник на доказателства, касателно авторството на деянието, наред с всички останали, съдържащи се в доказателствената съвкупност. Неоснователно е оплакването, че въззивната инстанция неправилно е дискредитирала обясненията на подсъдимия, които се подкрепяли от показанията на свид. Г.. Независимо, че касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на контролирания съд по фактите, следва да се посочи, че изграждането на алиби на подсъдимия, в случая е без значение, доколкото останалите доказателства и доказателствени средства в съвкупност по делото могат да обусловят единствено възможен и несъмнен извод за това, че той е автор на извършения грабеж. Правилно и съобразно разпоредбите на закона предходната инстанция е подложила на внимателен анализ обясненията на подсъдимия, с оглед двойнствения им характер, представляващи освен годен доказателствен източник и средство за защита, и не е дала вяра на обясненията на подсъдимия в частта, в която е заявил, че към момента на извършване на деянието се е намирал в дома на родителите на свидетелката Н. Г., като е приел същите като средство за защита. Те се подкрепят единствено от показанията на неговата приятелка към онзи момент, с която са били в близки взаимоотношения – горепосочената свидетелка, потвърждава очевидно изграденото от подсъдимия алиби, което е опровергано от останалия доказателствен материал по делото. Правилно въззивният съд не е дал вяра на показанията на свид. Г., предвид поддържаната защитна версия, изградена от подсъдимия, и с оглед липсата на кореспонденция с останалия доказателствен материал по делото. В обобщение следва да се посочи, че въззивният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения при постановяване на съдебния си акт, които да са довели до неправилно приложение на материалния закон, поради което касационната жалба се явява неоснователна и като такава не би могла да бъде уважена. Това обуславя оставяне в сила на въззивната присъда, постановена от апелативния съд. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 33 от 24.11.2016 г., постановена по внохд № 950/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване и протест. Председател: Членове: