Р Е Ш Е Н И Е № 13 София 28.07.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Милена Миланова, като изслуша докладваното от съдията Костова т.д. № 2642 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК . Образувано е по касационна жалба на Я. Й. Б. срещу решение № 1398/29.06.2015г., постановено по т.д. № 1143/2015г. на Софийския апелативен съд, т.о., шести състав. С решението е отхвърлен искът на касатора срещу Ж. М. Ж. за признаване за установено, че му дължи сумата от 334 000 лв., представляваща част от сумата от 384 000 лв. по запис на заповед от 19.05.2012г. с падеж на предявяване, със законната лихва от 16.01.2013г. до окончателното й заплащане. Касаторът излага оплаквания за недопустимост на решението с оглед на приетото от съда, че са въведени твърдения за съществуване на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед. Разглеждайки искът на различно от предявеното основание, счита жалбоподателят, въззивният съд е постановил недопустимо решение. Изложени са доводи за неправилност на решението, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от пълномощника на жалбоподателя. Направено е искане за присъждане на разноски по представен списък. Ответникът по жалбата Ж. М. Ж., чрез пълномощниците си оспорва жалбата, по изложени в писмения отговор на касационната жалба и писмени бележки съображения. Претендира за разноски. От двете страни е направено искане по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение като разгледа жалбата и провери обжалваното решение, с оглед на заявените касационни основания, прие за установено следното: По допустимостта на решението ВКС се е произнесъл с определението си по чл.288 ГПК. Предмет на иска по чл.422 ГПК е установяване на вземането на ищеца / заявител в заповедното производство/, основано на записа на заповед, т.е. вземането по ценната книга. В хипотезата, в която се сочи обезпечителна функция на записа на заповед, спрямо каузално правоотношение, не се променя предмета на спора, основан на менителничния ефект, поради което решението не е недопустимо. Касационният контрол е допуснат в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по правния въпрос: ”Когато по делото нито поемателят, нито издателят на записа на заповед не докажат твърдяното каузално правоотношение и връзката им със записа на заповед, това основание ли е да се откаже плащане по менителничния ефект, като се отхвърли като неоснователен предявения иск на основание чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение?– т.17 на ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС и решение №248/23.01.2015г. постановено по т.дело №3437/2013г. на ВКС, ТК, Іт.о. По правния въпрос: Съгласно дадени в т.17 от ТР № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, предметът на делото по иска по чл.422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение на основание запис на заповед. В производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуване на редовен от външна страна и действителен запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което ценната книга е издадена, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право за съществуването, съответно несъществуването на вземането. Според мотивите на тълкувателното решение, тежестта се разпределя по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК. Ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка, с които е издаден менителничния ефект, съдът е длъжен да ги обсъди в мотивите си и при доказана връзка между него и конкретното каузалното правоотношение, независимо от коя от страните го е въвела, съдът е длъжен да разгледа и заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения като гаранция запис на заповед. Според приетото в т.17 на цитираното тълкувателно решение, ищецът не е задължен да разкрива съществуващо между страните каузално правоотношение за обезпечение на което е издаден записът на заповед от ответника. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422, ал.1 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат правилата за разпределение на доказателствената тежест. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ГПК, то подлежи на доказване, но по правилото на чл.154 ГПК- всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното, съответно за отричаното право. Ищецът и в хипотеза, в която сочи обезпечителна функция на записа на заповед, спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо предмета на защита на ответника. Ищецът носи доказателствената тежест да установи само редовен от външна страна запис на заповед. След постановяване на тълкувателното решение е формирана задължителна съдебна практика. Така с решение № 202/9.12.2014г. по т.дело № 600/2012г. съставът на ВКС, ТК, Іт.о. също приема, позовавайки се на т.17 на ТР № 4/20123г. на ОСГТК на ВКС, че ищецът – поемател по запис на заповед, за съществуване вземането, по която е предявил иска по чл.422, ал.1 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане, както и да доказва възникването и съществуване на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника като издател, по повод или във връзка, с които е издаден записа на заповед. При въведена от ответника кауза и поддържайки твърдението, че не е получил договорената по заема сума, той носи доказателствената тежест за установяване на тези твърдения. За да премине доказателствената тежест у ищеца, че е предоставил договорената сума, ответникът следва да докаже връзката между процесния запис на заповед и твърдения договор, задължението по което е поддържал, че обезпечава с менителничния ефект. С решение №17/16.02.2015г. по т.дело № 116/2014г. на ВКс, ІІ т.о. е прието, че наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на установяването по реда на чл.422, ал.1 ГПК на парично вземане, освобождава ищеца – поемател от задължението да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на заповед, и то при условие, че същият е въвел своевременно в процеса възражение за несъществуването на вземането по записа на заповед, основано на каузално правоотношение с издателя. С оглед на изложеното отговорът на поставения въпрос е : Когато по делото нито поемателят, нито издателят на записа на заповед не докажат твърдяното от тях каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, това не е основание да се откаже плащане по менителничния ефект и не е основание да се отхвърли като неоснователен искът с правно основание чл.422 ГПК, тъй като предмет на иска е вземането по менителничния ефект. По съществото на касационната жалба: Софийският апелативен съд е приел, че е сезиран с иск по чл.422 ГПК за признаване за установено на дължима от ответника Ж. на ищеца Б. сума от 334 000 лв., представляваща част от сумата от 384 000 лв., дължима по запис на заповед, издаден на 19.05.2012г., с падеж на предявяване. Издател на записа на заповед е Ж., а Б. е поемател на заповедната книга. След оспорване на вземането по записа на заповед, на основание на който по реда на чл.417, т.9 ГПК е издадена заповед за незабавно изпълнение, ищецът е предявил иск по чл.422 ГПК за установяване на вземането си. В отговора на исковата молба по чл.131 ГПК ответникът е противопоставил възражение за липсата на каузален дълг. Въведено е твърдение, че записът на заповед обезпечавал изпълнението на бъдещ договор за заем между ищеца и дружеството [фирма], по който ответникът, като издател на записа на заповед се е задължил лично като управител на търговското дружество за връщане на заема, но реално заем не е предоставен на дружеството. Не се оспорва, че и двете страни са съдружници в [фирма]. Според съда няма пречка с издадения запис на заповед да се обезпечи изпълнението на друго главно каузално правоотношение между поемателя и едно трето лице [фирма], като гаранционния каузален дълг ще съществува само при съществуването на изискуемо главно задължение по договор за заем Ищецът в исковата молба не е въвел твърдения, че записът на заповед е издаден за обезпечение на съществуващо каузално правоотношение, но в хода на процеса, в отговор на въпроси по чл.176 ГПК пред въззивния съд, е посочил като причина за издаване на записа на заповед предоставени на ответника в заем суми за периода м.януари – м. май 2012г. Софийският апелативен съд е обсъдил позициите на всяка една от страните по иска и е направил извод, че липсата на твърдяната от ответника причина за издаване на записа на заповед може да бъде приета за безспорна между страните, макар и като краен резултат на техните позиции. От твърдението на ищеца, че не е обещавал, нито е давал в заем на дружеството парични суми, за което е издаден записът на заповед, е изведен извод, че изискуем каузален дълг, породен от твърдяната от ответника причина, не е съществувал. Съдът е обсъдил доказателствата по делото и е мотивирал, че ищецът не доказва твърдението си да е предоставял на ответника в заем суми, за гарантиране връщането на които е издаден записа на заповед. Окончателният извод е - от нито една от двете изтъкнати от страните причини за издаване на записа на заповед не е възникнал изискуем каузален дълг, поради което ищецът не притежава вземане срещу ответника въз основа на процесния запис на заповед. Касационната жалба е основателна. В конкретния случай, ответникът въвеждайки твърдение, че записът на заповед е издаден да се гарантира изпълнението на бъдещ договор за заем на трето лице / [фирма] /, носи доказателствената тежест за доказване на тези твърдения. Ищецът носи доказателствената тежест да докаже само редовен от външна страна запис на заповед. В случая, в противоречие на цитираната съдебна практика, съдът е разместил доказателствената тежест, като приел, че от твърдението на ищеца, че не е обещавал и не е давал в заем пари на дружеството, липсата на сочената от ответника причина за издаването на записа на заповед се явява безспорно установена. Съгласно решение № 248/23.01.2015г. по т.дело №3437/2013г. на ВКС, Іт.о. в производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение от установяването на каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и доказал различна от действителната каузална причина за издаване на ценната книга. За посочване на кауза, но не доказването й, ищецът не би могъл да бъде санкциониран с отхвърлянето на иска основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника. В случая, тъй като ищецът не е въвел с исковата молба каузално правоотношение във връзка, с което да е издаден записа на заповед, за да премине доказателствената тежест върху него за предаване на паричната сума на търговското дружество, с оглед на реалния договор за заем, ответникът трябва да докаже връзката между процесния запис на заповед и сключването на неформален предварителен договор за заем между ищеца и търговското дружество, представлявано от ответника/ спр. отговор на искова молба/. Сключването на неформален предварителен договор за заем между дружеството [фирма] и ищеца е положителен факт, при доказването на който от ответника, ищецът трябва да доказва реалното предаване на парите. Недоказването от ищеца на посочената в отговор въпрос по чл.176 ГПК кауза, съгласно решение №248 по т.д. № 3437/2013г.,/ което се споделя от настоящия състав на ВКС/, ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърлянето на иска, основан на абстрактната сделка, независимо от защитата на ответника. Следва да се отбележи, че в отклонение на цитираната съдебна практика, САС с определение на основание чл.145 ГПК е указал на ищеца да заяви какво е твърдяното от него каузално правоотношение и каузално вземане, в обезпечение на което е издаден записа на заповед от 19.05.2012г. и че е в негова тежестта да докаже твърдяното от него каузално правоотношение и каузално вземане. С второ определение от 22.04.2015г., след като е отказал да отмени първото си определение по молба на ищеца, съдът го е задължил да се яви в съдебно заседание и да отговори на въпроси на осн. чл.176 ГПК каква е причината за поемане на задължение от ответника с издадения запис на заповед за сумата от 384 000 лв. и предадена ли е на ответника посочената сума, като при неявяване ще приложи последиците на чл.176 ГПК. Като е отменил първоинстанционното решение по иска по чл.422, ал.1 ГПК и го е отхвърлил, въпреки редовността на записа на заповед при недоказано от ответника възражение за връзката между записа на заповед и неформален предварителен договор за заем, САС е постановил неправилно решение. На основание чл.293, ал.2 ГПК решението следва да бъде отменено. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество с признаване за установено, че вземането по записа на заповед съществува. С оглед на изхода на делото, ответникът дължи заплащане на направените от ищеца разноски за всички съдебни инстанции, общо в размер на 25 210 лв., съгласно представен списък на разноските. Съдът намира за неоснователно искането по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца за въззивната и касационна инстанция. Договореното адв. възнаграждение за двете инстанции е в рамките на минималния размер адв. възнаграждение по Наредба №1/2004г., а и фактическата и правна сложност на делото обоснова заплатения адвокатски хонорар. Водим от горното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №1398 от 29.06.2015г., постановено по т.дело №1143/2015г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, шести състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че в полза на Я. Й. Б., ЕГН [ЕГН] съществува парично вземане към Ж. М. Ж. , ЕГН [ЕГН] от [населено място] за сумата от 334 000 лв., представляваща част от сумата по запис на заповед, издаден на 19.05.2012г. , ведно със законната лихва, считано от 13.01.2013г. ОСЪЖДА Ж. М. Ж. , ЕГН [ЕГН] да заплати на Я. Й. Б., ЕГН [ЕГН] сумата от 25210 лв. разноски за трите инстанции, както и сумата от 280.32 лв., разноски, включена в заповедта за изпълнение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: