Р Е Ш Е Н И Е № 10 гр. София, 22 февруари 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1022 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители И. Л. И., К. Л. И. и В. С. М., депозирана чрез повереник, срещу решение на Софийски апелативен съд № 263 от 20.07.21 г, по ВНОХД № 674/21, с което е изменена присъда на Видински окръжен съд № 35 от 24.03.2021 г, по НОХД № 46/21, като подсъдимият С. Й. Ф. е признат за виновен и е осъден за нарушение по чл. 116, пр. 1 ЗДП, а е признат за невинен и е оправдан за нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДП, и присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 27.10.2020 г в [населено място], при управление на моторно превозно средство, е нарушил чл. 20, ал. 1 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Л. И. М., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 58 а, ал. 1 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода“, редуцирано с една трета, до размер на една година и четири месеца „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и „лишаване от право да управлява МПС“, за срок от две години, със зачитане на времето, през което деецът е бил лишен от това право по административен ред, като е оправдан по обвинението да е допуснал нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 1, пр. 1, чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 116, пр. 1 ЗДП. С жалбата се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Изтъкват се следните аргументи: Отговорността на подсъдимия е реализирана при хипотезата на чл. 55 НК, която не е налице. Неправилно са оценени смекчаващите обстоятелства като многобройни такива по смисъла на чл. 55 НК, а наказанието е определено под законовия минимум. Не са взети предвид следните обстоятелства: Подсъдимият не е проявил предпазливост към пешеходеца, който се е намирал на пътното платно, не е направил опит да намали скоростта или да спре, не е избегнал пътния инцидент, а е разполагал с техническа възможност да стори това. Не е съобразено семейното и здравословно състояние на пострадалия, чиято съпруга и деца са изживели тежко неговата загуба. Не са съобразени обстоятелствата, свързани с възрастта и здравословното състояние на водача, които са му попречили да управлява безопасно превозното средство. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд за влошаване на наказателно-правното положение на подсъдимия. В съдебно заседание на ВКС жалбоподателите частни обвинители и техният повереник участват с писмено становище, с което молят жалбата да бъде уважена. Защитата и подсъдимият също участват в касационното производство с писмено становище, като сочат, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: В отговор на наведеното от жалбоподателите възражение срещу приложението на чл. 55 НК следва да се отбележи, че по настоящето дело посочената хипотеза не е приложена. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК, и съдът е отмерил наказанието при условията на чл. 58 а, ал. 1 НК. Слизането под минимума на санкцията „лишаване от свобода“, предвидена за извършеното престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ НК, се дължи на редукцията на наказанието две години „лишаване от свобода“, с една трета, на основание чл. 58 а, ал. 1 НК, при което е получено наказанието една година и четири месеца „лишаване от свобода“. При провеждане на диференцираната процедура по Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, съдът отмерва наказанието „лишаване от свобода“, като се ръководи от санкционната част на нормата на съответното престъпление, след което редуцира наказанието с една трета, съгласно чл. 58 а, ал. 1 НК. Такъв е и настоящият случай, при който съдът е определил минималното възможно наказание по чл. 343, ал. 1, б. „в“ НК: две години „лишаване от свобода“, което е свел до размер на една година и четири месеца „лишаване от свобода“, прилагайки чл. 58 а, ал. 1 НК. Настоящата инстанция не намери нарушение при отмерване на наказанието на подсъдимия, поради което счете, че релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е налице. Съображенията за това са следните: Съдът е приел, че деецът разкрива ниска степен на обществена опасност, която произтича от необремененото му съдебно минало, безупречното му поведение като водач на МПС, получил „златен талон“, напреднала възраст / 74-годишен към момента на деянието /, положителни характеристични данни. Оценил е и степента на обществена опасност на деянието, която отговаря на типичната такава, характерна за престъпленията от същия вид. Следва да се има предвид и това, че принос за настъпване на престъпните последици има и пострадалият, който се е движил неправомерно по пътното платно, което обстоятелство сочи на съпричиняване и има характера на смекчаващо отговорността на подсъдимия. Следователно, при наличието на множество смекчаващи обстоятелства, правилно наказанието е отмерено при превес на смекчаващите обстоятелства, към абсолютния минимум на санкцията по чл. 343, ал. 1, б. „в“ НК: две години „лишаване от свобода“. Посоченото наказание е редуцирано с една трета, на основание чл. 58 а, ал. 1 НК, при което е определено за изтърпяване наказанието една година и четири месеца „лишаване от свобода“. То се явява съобразено със съвкупността от обстоятелства, релевантни за наказателната отговорност, и би могло да изпълни целите по чл. 36 НК, поради което отговаря на критерия за справедливост, визиран в чл. 348, ал. 5 НПК. Не може да бъде споделен довода на жалбоподателите, че при определяне на наказанието съдът е игнорирал поведението на подсъдимия като водач на МПС, довело до възникване на пътния инцидент. Това е така, защото изброените от жалбоподателите обстоятелства имат отношение към извършеното от водача нарушение на правилата за движение, довело до престъпните последици, в която хипотеза те се отчитат само за квалификацията на деянието, съставляващо престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ НК. Съгласно чл. 56 НК, същите обстоятелства не могат да бъдат ценени при отмерване на наказанието като отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което правилно съдът не ги ценил в такава насока. На следващо място, данните за семейния статус на пострадалия и отражението на неговата смърт върху психичното и емоционално състояние на близките му / съпруга и пълнолетни деца /, не попадат сред кръга от обстоятелства по чл. 54 НК, които да доведат до отегчаване на наказателната отговорност. Същите обстоятелства биха имали значение при евентуално реализиране на гражданската отговорност на подсъдимия за вреди, на основание чл. 45 ЗЗД, ако наследниците на починалия реализират правата си, по реда на ГПК. Не може да бъде споделен довода на жалбоподателите, че извън вниманието на съда е останала напредналата възраст на водача и влошеното му здравословно състояние, повлияли негативно на възможността му да управлява МПС. Това е така, защото по делото липсват доказателства подсъдимият да е имал медицинско противопоказание да управлява МПС, което да е игнорирал, а що се отнася до възрастта му, в ЗДП не е определена горна граница за водачите, при достигането на която те да губят правоспособност, откъдето следва, че тя / правоспособността / е дадена пожизнено. Законосъобразно е определено и кумулативното наказание по чл. 343 г НК, чийто срок не може да бъде по-кратък от срока на „лишаването от свобода“, което изискване е спазено. Правилно е прието, че са налице предпоставките на чл. 66 НК, за отлагане изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от три години. В тази насока е взето предвид, че срокът на наказанието „лишаване от свобода“ е в рамките на три години, деецът не е осъждан и разкрива ниска степен на обществена опасност, а за постигане на целите по чл. 36 НК, и преди всичко, за неговото поправяне и превъзпитаване, не се налага същият да бъде откъснат от естествената си среда и да бъде настанен в пенитенциарно заведение. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 263 от 20.07.2021 г, по ВНОХД № 674/21. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: