Ключови фрази


Решение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 40

София, 10.07. 2020 година


В ИМЕТО НА НАРОДА



Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесети май две хиляди и двадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов

при участието на секретаря Анета Иванова,

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр.дело № 3064 /2019 г.:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 61 /19.02.2020 г. по касационна жалба на на „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 3161 от 02.05.2019 г. по гр.д. № 13315 от 2018 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, II „Б“ състав, с което е потвърдено решение № 382670 от 12.04.2018 г. по гр.д. № 73612/2016 г. на Софийски районен съд, 51 състав, с което са отхвърлени исковете на „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД срещу „Софийска вода“ АД 1) с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на „Софийска вода“ АД да преустанови противоправното препятстване на ищеца да упражнява собственическите си права в пълен обем върху помещение от 66 кв.м., намиращо се в югозападната част на подземен гараж към бл.... А, в [населено място], в[жк], с идентификатор 68134.4091.169.14, като премести намиращата се в помещението хидрофорна уредба извън помещението и 2) с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 7 240 лева – обезщетение за лишаване от ползване на помещението за периода от 15.12.2011 г. до 15.08.2013 г.

Пълномощниците на касатора поддържат касационната жалба и молят решението да бъде отменено, като вместо него бъде постановено ново за уважаване на предявения иск.

Ответникът по касация „Софийска вода“ АД оспорва основателността на касационната жалба в писмено становище, в което поддържа, че хидрофорната система е част от вътрешната водопроводна система на обект, който вече е присъединен към водопроводната мрежа и тази система няма нищо общо нито с водопрокарването, нито с изграждането на отклонения от общата мрежа и техническата инфраструктура, че хидрофорните инсталации съгласно чл.19,ал.1 от Наредба № 4 /2004 г. са елемент от сградните водопроводни инсталация и се изграждат за сметка на потребителите, а помещенията, в които са разположени инсталациите, са общи части на съответните жилищни сгради и се предоставят за ползване безплатно от СП В и К, както и че ищецът не е доказал правото си на собственост върху процесното помещение.

За да постанови решението си въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд за фактическата обстановка и е споделил правните изводи на първоинстанционния съд за следното: Процесното помещение е специално проектирано и изградено за нуждите на хидрофорната уредба, обслужваща водоснабдяването на посочените два блока. Помещението представлява обща част по естеството си и съгласно чл.38 ,ал.1 ЗС принадлежи на всички собственици, притежаващи самостоятелен обект в бл.... А. Не е категорично доказано, че в капитала на ищеца е апортиран целият подземен гараж – включително спорното помещение, доколкото апортът е на „паркоместа“, т.е. на обособени части от гаража. Дори и да се приеме, че ищецът е собственик на помещението, то ответникът не извършва неоснователни действия, а чрез хидрофорна уредба осигурява водоснабдяване на множество домакинства в два блока, включително и съхранява самата хидрофорна уредба /публична общинска собственост/ от посегателства. От представените от ищеца АДС 01008/10.07.1998 г. и заповед 95-00-148 /13.11.2001 г. на министъра на външните работи с приложение № 2 към нея – опис и оценка на сградата по сметка 203 към 31.10.2001 г. не може да се заключи, че ищецът е собственик на спорното помещение, още повече, че същото е съществувало към датата на апорта и е следвало да бъде изрично посочено в него. Дори помещението да беше посочено при апорта, то същото не би могло да премине в собственост на ищеца, защото нормата на чл.38 ЗС е императивна и общи части на етажната собственост не могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки без съгласието на етажните собственици. Ирелевантно е дали ответникът е провел пълно доказване, че помещението за хидрофорна уредба е законно изградено, етажната собственост възниква и за незаконно изградени обекти. От друга страна СТЕ установява, че процесното помещение е изградено и е в експлоатация още от 1984 г., като е било предвидено в проектната документация и е обособено от паркоместата. Без значение е дали помещението би могло да бъде намалено като площ и дали хидрофорът може да бъде преместен. Ищецът няма права върху помещението и няма право да иска преместване на хидрофорната уредба. Дори помещението да е собственост на ищеца и да е незаконно обособено, от това не следва, че негаторният иск трябва да бъде уважен, тъй като действията на ответника са правомерни, а праводателят на ищеца /държавата/ сам е построил помещението и е поставил в него хидрофорна уредба, която и той самият е ползвал и може би още ползва. Ищецът не може да се позовава на неправомерно фактическо състояние, създадено от негов праводател. В начина на ползване на помещението няма нищо ново и различно, освен странното желание на ищеца /все пак държавно дружество/ да остави без водоснабдяване стотици домакинства, за да обособи подземни паркоместа и да ги предостави неясно на кого.

Касационно обжалване на това решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК поради значението за точното прилагане на закона и за развитието на правото на материалноправния въпрос: дали в закона е предвидена възможност за учредяване в полза на В и К операторите на сервитутно право на водопрекарване или на изграждане на отклонения от общата мрежа на техническата инфраструктура в чужд имот в населено място?

По правния въпрос настоящият състав приема следното:

В чл.193 от ЗУТ е предвидена възможност за учредяване на право на прокарване на отклонение от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужди имоти с писмен договор между собствениците на поземлените имоти с нотариална заверка на подписите, евентуално със заповед на кмета на общината или на областния управител.

В глава 7 на Закона за водите, чл.103 и следващите, са предвидени поземлени сервитути, свързани с правото на преминаване и водопрекарване на водни обекти, водопреносна система и съоръжения, произтичащи от закона, от правна сделка или придобити по давност чрез 10-годишно упражняване.

Настоящият състав възприема разрешението, прието в отговор на правен въпрос с определение № 53 от 05.02.2009 г. по ч.гр.д. № 589 /2009 г. на ВКС, I г.о., на което се позовава касационният жалбоподател:

Съгласно чл.193 ЗУТ, правото да се прокарват отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура в чужди имоти се учредява с договор между собствениците на поземлените имоти с нотариална заверка на подписите им. Тъй като по своята същност това право е поземлен сервитут, разпоредбата на чл.193 ЗУТ следва да се тълкува в смисъл, че то може да се учреди с договор между собствениците на служещия имот /имот, който е обременен от това сервитутно право/ и на господстващия имот /имот, в чиято полза е учредено това право/. То не може да бъде учредено с договор между собственика на служещия имот и В и К оператора, който ще изгради отклонението от общата мрежа, тъй като това би противоречало на същността на поземлените сервитути, които по сега действащото ни право са ограничени вещни права, изразяващи се в тежестта, наложена върху един недвижим имот, наречен служещ, в полза на друг недвижим имот, наречен господстващ, който принадлежи на друг собственик /в този смисъл е легалното определение за поземлен сервитут в чл.103 от Закона за водите/.

Изводът, че сервитутът по чл.193 ЗУТ не би могъл да се учреди в полза на В и К оператора съответства и на правната уредба на реда и начина на изграждане на водоснабдителни и канализационни мрежи и съоръжения в урбанизираните територии, дадена в глава четвърта, раздел ІV от ЗУТ /чл.83-чл.88/ и в Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, обн. в ДВ бр. 88 от 2004 г. Съгласно чл.83 и чл.84 ЗУТ, водопроводните и канализационни мрежи и съоръжения се изграждат по одобрени проекти в съответствие с общите и подробни устройствени планове и се проектират като улични мрежи при спазване разпоредбите на глава четвърта, раздел ІІ от ЗУТ, а водопроводните и канализационни инсталации на недвижимите имоти се включват към тези мрежи със сключване на договор за присъединяване между потребителя и експлоатационното дружество, при условия и ред, определени в наредба на МРРБ. А съгласно чл.15 от горепосочената Наредба № 4 от 14.09.2004 г., издадена именно на основание чл.84, ал.3 ЗУТ, когато за осъществяване на присъединяването поради техническа и/или конструктивна необходимост се налага в чужд имот да се изградят водопроводни съоръжения, необходими за водопрекарване във връзка с водоснабдяването на съседни имоти /какъвто е и настоящия случай/, собственикът на служещия поземлен имот учредява право на водопрекарване при условията и по реда на чл.193 ЗУТ в полза на собствениците на водоснабдяваните имоти. Във всички други случаи се забранява изграждането на водопроводни и канализационни мрежи през чужд имот /в този смисъл чл.18, ал.1, т.6 и чл.24, ал.4, т.1 и 3 от наредбата/. Тоест, горепосочената наредба също не предвижда възможност за учредяване на сервитут по чл.193 ЗУТ в полза на В и К оператора, а изрично посочва, че в този случай се учредява сервитут в полза на собствениците на имотите, които ще бъдат водоснабдявани с изграждането на водопровода в чужд имот.

Обстоятелството, че по реда на чл.193 ЗУТ не може да се учредява сервитут в полза на В и К оператора съответства и на правната уредба в специалния за случая Закон за водите. Съгласно чл.112 от него, правото на водопрекарване през чужд имот се учредява в полза на всеки, който има постоянна или временна нужда от това, със споразумение на собствениците на господстващия и на служещия имот, а ако такова не може да бъде постигнато - с акт на органа по чл.52, ал.1, т.3, без да се постановява отчуждаване на засегнатия имот.

Действително, нашето право познава т.нар. квазилични сервитути - сервитути, които се учредяват в полза на определени лица с оглед обслужване на извършваната от тях дейност, а не в полза на лица, които са собственици на т.нар. "господстващи имоти". Такива са сервитутите по чл.64 от Закона за енергетиката, които възникват по силата на закона или се учредяват в полза на енергийните предприятия, сервитутите по чл.61 от Закона за горите за прекарване през поземлени имоти в горски територи на надземни и подземни проводи за хидротехнически съоръжения, водопроводи и канализации, въздушни и подземни електропрови, телефонни, телеграфни, радиосъобщителни и други линии, лифтове и влекове, нефтопроводи, топлопроводи, газопроводи, нефтопродуктопроводи, надземни и подземни проводи на хидротехнически съоръжения за производство на електрическа енергия. Тези сервитути обаче са изрично уредени в горепосочените закони, като в полза на В и К операторите има предвиден сервитут на прокарване на водопроводи и канализации само върху поземлени имоти в горски територии /по реда на чл.61 от Закона за горите /, но не и върху частни поземлени имоти по ЗУТ, по Закона за водите или по друг нормативен акт. Поради това и доколкото вещните права са строго лимитирани /numerus clauses - само тези, посочени в закон/, следва да се приеме, че в полза на В и К операторите не съществува по закон възможност и не би могло да се учреди сервитутно право на водопрекарване или на изграждане на отклонения от общата мрежа на техническата инфраструктура в чужд поземлен имот /с изключение на имот, представляващ гора или земя от горския фонд - частна държавна собственост/.

Възможно е, в случая да се касае за пропуск на законодателя да уреди такова квазилично сервитутно право в полза на В и К операторите в специалния за случая Закон за водите или в ЗУТ, но този пропуск не може да бъде преодолян с разширително превратно тълкуване на чл.193 ЗУТ, в който изрично е посочено, че сервитутът по чл.193 ЗУТ възниква по силата на договор между собствениците на съседните имоти - следователно в полза на имота, който ще има полза от изграждането на водоснабдителната система в чужд имот /имотът, който ще бъде водоснабден/.

От изложеното следва изводът, че ако В и К дружеството не е собственик на господстващия имот, законът не предвижда възможност в негова полза да се учреди сервитут от служещия имот.

С оглед отговора на поставения правен въпрос не може да се приеме, че за ответното В и К дружество- „Софийска вода“ АД е възникнало и съществува сервитутно право на водопрекарване за помещението, в което се намира процесния хидрофор. От това обаче не следва, че предявените от „Агенция за дипломатически имоти в страна“ ЕООД искове по чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД са основателни. За да се уважи иск с правно основание чл.109 ЗС ищецът следва да докаже, че ответникът осъществява неоснователни действия или бездействия, с които пречи на ищеца да упражнява необезпокоявано правото си собственост върху притежаван от него обект.

В конкретния случай не се установява ответното дружество да осъществява такива действия. Действително, безспорно е между страните и от доказателствата по делото се установява, че в едно от помещенията, намиращи се в сграда- подземен гараж в [населено място],[жк], бл... А, е разположен хидрофор, който е собственост на Столична община и чието ползване е отдадено на концесия от общината на ответното дружество „Софийска вода“ АД. Ползването на хидрофора от ответника обаче не представлява неоснователно действие и не пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху останалите обекти в подземния гараж поради следното:

На първо място, помещението, в което се намира хидрофора, не е собственост на ищеца „АДИС“ ЕООД. Видно от документите по преписката за проектиране и изграждане, сградата, в която се намира помещението, в което е разположена хидрофорната уредба, е изградена през 1984 г. от тогава държавното БОДК, въз основа на разрешение за строеж № 573 от 07.10.1982 г. Изградаждането на хидрофорната уредба в тази сграда, извън жилищните блокове, които обслужва, е било допустимо през 1984 г., тъй като към този момент както гаражите, така и помещението, в което се намира хидрофорната уредба, са били държавна собственост. Видно от обяснителните записки към проектната документация, при изграждането й сградата се е състояла от 39 обекта: 37 гаража- клетки за паркиране, едно помещение за вентилационна уредба и едно помещение за хидрофор. За последното изрично е записано, че то е проектирано с бл.208А и бл.209А и не е предмет на проекта за подземни гаражи. Видно от акта за частна държавна собственост № ......... от 10.07.1998 г. на праводателя на ищеца БОДК е било предоставено правото на стопанисване върху подземен гараж към бл....А в[жк]с 40 паркоместа, но без двете помещения за вентилационна уредба и за хидрофор. Доколкото тези две помещения представляват различни от гаражите помещения и имат различно предназначение, за да може да се приеме, че с горепосочения АЧДС на БОДК е било предоставено правото на оперативно управление и върху тези две помещения, е следвало това излично да бъде посочено в АЧДС или в нарочния акт за предоставяне на правото на оперативно управление. От представения опис и оценка на сградите на „АДИС“ ЕООД по сметка 203 от 31.10.2001 г.- Приложение № 2 към Заповед № 95-00-148 от 19.11.2001 г. на Министъра на външните работи, също е видно, че в капитала на ищцовото дружество „АДИС“ ЕООД- правоприемник на БОДК- са включени само 36 гаража, без двете помешения за вентилационна уредба и за хидрофор. След като ищецът „АДИС“ ЕООД не е собственик на помещението, в което е разположен хидрофора, то същият няма право да иска преместване на хидрофорната уредба от това помещение.

На второ място, ползвайки помещението за хидрофор, ответникът „Софийска вода“ АД не извършва неоснователни действия. Действително, ответникът ползва помещението, в което се намира хидрофорната уредба, но това е по силата на сключения концесионен договор със Столична община, която пък е актувала хидрофорната уредба като публична общинска собственост. Извършваните от „Софийска вода“ АД действия по поддържането на тази хидрофорна уредба и по водоподаването в съседните жилищни блокове са правомерни- в изпълннение на сключения със СО договор. Напълно неоснователно е в този случай с иск по чл.109 ЗС да бъде искано ответникът да бъде осъден да не изпълнява договора си със Столична община, при положение че самата Столична община не е привлечена като ответник по делото и не е обвързана от решението.

Не на последно място, напълно неоснователно е искането ответникът „Софийска вода“ АД да премести хидрофорната уредба, като я постави в съседния бл.... А. Обектите в жилищния блок са собственост на лица, които не са страни по делото, поради което няма как с решението по това дело тези неучастващи по делото лица да бъдат обременявани със задължение да поставят в общите части на блока хидрофорната уредба.

Предвид на изложеното искът по чл.109 ЗС е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Поради това, че ищцовото дружество не е собственик на помещението, в което се намира хидрофорната уредба, неоснователен е и като такъв следва да бъде отхвърлен и иска по чл.59 ЗЗД.

Предвид съвпадението на крайните изводи на ВКС с изводите на въззивния съд, решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода от това производство касационният жалбоподател няма право на разноски, а искането на насрещната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение с правно основание чл.78, ал.8 ГПК е основателно и следва да бъде уважено за сумата 250 лв.

Воден от горното и на основание чл.293 ГПК Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо г.о.


Р Е Ш И :

Оставя в сила въззивно решение № 3161 от 02.05.2019 г. по гр.д. № 13315 от 2018 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, II „Б“ състав.

Осъжда „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД да заплати на „Софийска вода“ АД сумата 250 (двеста и петдесет) лева разноски за възнаграждение на юрисконсулт в касационната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. с о.м.



Особено мнение
на докладчика по гр.д. № 3064 /2019 г. на ВКС, I г.о.

Със съжаление трябва да отбележа, че не съм съгласен с изводите на мнозинството от състава за правилността на въззивното решение: че помещението, в което се намира хидрофора, не е собственост на ищеца „АДИС“ ЕООД; че ползвайки помещението за хидрофор, ответникът „Софийска вода“ АД не извършва неоснователни действия и че е напълно неоснователно искането ответникът „Софийска вода“ АД да премести хидрофорната уредба, като я постави в съседния бл..... А.

Излагам мотиви за несъгласието ми с мотивите на мнозинството на състава на касационния съд, както и мотиви за основателност на доводите за неправилност в касационната жалба, за да обоснова изводите си за неправилност на въззивното решение:

I. По извода на мнозинството на състава, че ищецът не е собственик на помещението в подземния гараж, в който е монтирана хидрофорната уредба и по довода на касационния жалбоподател за обратното – че е собственик:

Видно от представения акт за частна държавна собственост (АЧДС) № ...... от 1997 г. (л.16) подземният гараж към бл.208 А ,в[жк]II част е построен през 1988 – за него е съставен протокол образец 16 /28.10.1988 г. (л.36 до л.42 по делото), оттогава БОДК (сега „АДИС“ ЕООД) стопанисва и управлява имота (т.10 на акта), той е изграден въз основа на отстъпено право на строеж за БОДК и разрешение за строеж от 7.10.1982 г. от СНС – София (л.31), той е отделен обект на правото на собственост със застроена площ 1133 кв.м. сглобяема конструкция с 40 броя паркоместа.

Никъде в акта не е записано, че на праводателя на ищеца БОДК е било предоставено правото на стопанисване върху подземен гараж, но без двете помещения за вентилационна уредба и за хидрофор, както е приело мнозинството на съдебния състав, поради което приемам, че този извод е необоснован (не е основан на обсъденото доказателство и на останалите доказателства по делото).

Двете помещения : за вентилационна уредба и за хидрофор не са споменати в акта за държавна собственост. Те не са самостоятелни обекти на собственост. Самостоятелен обект на собственост е само подземният гараж (целият), в който при изграждането му са преградени и отделени две помещения. В акта за държавна собственост гаражът е посочен (индивидуализиран) чрез посочване на цялата му застроена площ (за това и по-долу), от това може да се направи извод, че целият гараж, с цялата му площ, ограничена от външните му ограждащи стени, е предоставен за оперативно управление на БОДК.

Не съм съгласен и с извода на мнозинството, че щом двете помещения не са споменати изрично в акта за държавна собственост, то върху тях не е било предоставено право на оперативно управление. При извода, че те не са отделни обекти на собственост, а преградена реална част от гаража, не намирам основание (нормативно) за този извод.

Видно от обсъдения от въззивния съд опис и оценка на сградите на „АДИС“ ЕООД по сметка 203 от 31.10.2001 г. (л.21 до л.27) - Приложение № 2 към Заповед № 95-00-148 от 19.11.2001 г. на Министъра на външните работи, за апорта на гаража (л.21 до л.27) гаражът е посочен като построен през 1988 г., с РЗП 1133 кв.м. (цялата му площ по АЧДС) и 36 паркоместа. (л.27).

И в тази сметка никъде не е записано, че на праводателя на ищеца БОДК е било предоставено правото на стопанисване върху подземен гараж без двете помещения за вентилационна уредба и за хидрофор, както е приело мнозинството, поради което приемам, че този извод е необоснован (не е основан на обсъденото доказателство и на останалите доказателства по делото).

Обратно на мнозинството на състава, приемам, че от обсъдените две доказателства, в които подземният гараж е индивидуализиран чрез посочване на цялата му застроена площ, определена от външните очертания на ограждащите стени на гаража, може да се направи извод, че целият подземен гараж с цялата му площ е предоставен за стопанисване и управление на БОДК, внесен е като непарична вноска в имуществото и капитала на правоприемника му „АДИС“ ЕООД, при което е отразен (и се води) по неговата сметка № 203 (л.27).

Приемам този извод, защото площта на гаража е функция (определя се) от външните очертания на ограждащите му стени, които представляват неговите граници и са неговият основен индивидуализиращ белег.

Приемам, че броят на разчертаните паркоместа не е основен индивидуализиращ белег на гаража, тъй като той може да бъде променян. Затова е без значение, че в двата акта е посочен различен брой паркоместа. Аргументите са следните:

Могат да бъдат променяни както размерите на паркоместата, които към момента на проектиране и на апорта не са нормативно определени, така и техните очертания и тяхното местоположение. Те не са били самостоятелни обекти на собственост, към момента на изграждането и на апорта, не са били и принадлежност към самостоятелен обект, не са дори части от конструкцията. Броят им може да се намали по преценка на собственика на гаража дори за да се улесни достъпът до тях (за да се разширят алеите за движение) или обратно. Те се създават, променят и премахват с очертаването им.

От това, че в счетоводната сметка 203 са посочени 4 паркоместа по-малко за същата площ не следва извод, че реална част от площта на гаража не е апортирана. По делото не се твърди и не се доказва, че площта, върху която са обособени няколко паркоместа представлява отделен обект на собственост, поради което и няма как да не следва собствеността на целия гараж.

От това следва извода за основателността на твърдението, че целият процесен гараж е собственост на „АДИС“ ЕООД, включително помещението, в което е разположен процесният хидрофор.

Основателен е и доводът, че процесното помещение, в което се намира хидрофорна уредба, не е обща част на блок бл.208 А, в[жк]II част, тъй като не е част от него. Нито е обща част на бл.209 А, тъй като не е част и от него.

От няколкото представени чертежи и от представените строителни книжа е видно, че гаражът е отделна постройка, която е отделена от бл..... А в[жк]II, не се намира под жилищния блок, а на разстояние встрани от него, нямат дори общи основи. Г. не е свързан конструктивно и с никаква друга постройка.

След като нито гаражът, нито процесното помещение в гаража, са част от конструкцията на блока, няма как да са обща част от него по смисъла на чл.38 ЗС. По смисъла на тази разпоредба общи части на една сграда могат да бъдат само конструктивни елементи на същата сграда (части от нейната конструкция, а не от конструкцията на друга сграда). Това следва буквално от съдържанието на разпоредбата. Общи части на сградата могат да бъдат само части на сградата (на същата сграда).

II. По извода на мнозинството на състава, че ползвайки помещението за хидрофор, ответникът „Софийска вода“ АД не извършва неоснователни действия:

Приемам, че ответникът не сочи правно основание да разполага и държи хидрофорно съоръжение в чужд имот при липсата на съгласие и при изричното противопоставяне от страна на собственика, нито сочи такова основание за Столична община, която му е предоставила хидрофорната уредба на концесия.

По-конкретно: ответникът не твърди наличието на вещно или облигационно право за държане на хидрофорната уредба в чуждия гараж, а видно от приетото в отговора на правния въпрос ответникът не е носител и на сервитутно право нито по силата на закона, нито въз основа на договор, нито по давност, на каквато не се позовава.

От обстоятелствата, че разполагането на хидрофорната уредба в гаража е проектирано едновременно с проектирането на двата жилищни блока също не произтича извод за наличието на такова право.

Обстоятелството, че целите блокове ... А и ... А в[жк]II част, както и процесният подземен гараж са проектирани и изградени като държавна собственост и са били предоставени за стопанисване и управление на инвеститора БОДК, което е видно от представените актове за държавна собственост (л.14 и 15) от 1988 г. и 1989 г., обяснява само житейски поставянето на хидрофорната уредба за блоковете в гаража, който е отделен обект на собственост, а не в отделна постройка, разположена по протежението на водопроводната инсталация в близост до жилищните блокове. Но от това обстоятелство и от последвалите прехвърляния на правото на собственост не следва извод нито за учредяването на някакво вещно или облигационно право за държането на хидрофорната уредба в чужд обект на правото на собственост, който тя не обслужва, нито забрана или пречка за промяна на това състояние.

Доколкото ответникът не сочи основания и Столична община да държи своето съоръжение в чужд имот, е без всякакво значение кои са собствениците на обектите в двата жилищни блока понастоящем и дали хидрофорът е публична общинска собственост (на Столична община). Последното има значение само за предположението, че Столична община може да осигури помещение или да учреди право на строеж за такова в общински имот на входа на водопроводните тръби към бл.208 А, в което да се постави процесният хидрофор.

III. По извода на мнозинството на състава, че е напълно неоснователно искането ответникът „Софийска вода“ АД да премести хидрофорната уредба, като я постави в съседния бл.... А:

Приемам, че по делото е установено, че няма законови пречки хидрофорното съоръжение да бъде разположено извън гаража, който не обслужва, разпоредбата на чл.88 ЗУТ (в сила от 31.03.2001 г.) допуска разполагането му в жилищната сграда, която обслужва при определени предпоставки.

Следва да се отбележи установеното от заключението на съдебно-техническата експертиза по делото, че използваното съвременното хидрофорно съоръжение е много по-различно и усъвършенствано от първоначалното хидрофорно съоръжение, разположено в гаража и че съвременното хидрофорно съоръжение заема много по-малка площ от процесното помещение (4 кв.м.).

От заключенията на вещото лице (л.219 и л.313) е установено, че хидрофорното съоръжение може да бъде разположено извън жилищните блокове, които обслужва, или в тях на площ от 4 кв.м., при наличието на предпоставките на чл.88 ЗУТ. В допълнителното заключение (л.313) вещото лице е посочило и конкретните помещения на жилищните блокове, които може да се постави хидрофорното съоръжение – или в абонатната станция или чрез лесно осъществимо преграждане с тухлен преграден зид в обособено ново помещение в сутерена след съответния проект и след шумоизолиране.

Тъй като не се оспорва, че хидрофорното съоръжение е публична общинска собственост на Столична община и е част от отдадените с договор за концесия от 1999 г. от Столична община на „Софийска вода“ АД съоръжения, то няма съмнение, че Столична община може да осигури изграждането на съоръжение за поставянето на хидрофора на входа на бл.... А, или на входа на ... А, които обслужва.

Основателен е доводът, че от приетото неоспорено основно и допълнително заключение на СТЕ, следва да се приеме, че са налице предпоставките за преместване на процесния хидрофор на конкретни места в конкретни помещения в общите части на сутерена на бл.... А и на бл... А (който е изграден по същия проект).

Въззивният съд не е посочил основания да не кредитира заключенията.

Но дори и да беше изложил такива основания, то следва да се има предвид следното:

Нормата на чл.88 ЗУТ е императивна материалноправна норма, както и обсъдените в отговора на правния въпрос норми. От това следва изводът, че за прилагането и въззивният съд следи служебно, както и за събиране на необходимите доказателства и заключения на вещи лица, необходими за прилагането и (т.1 и т.3 от ТР № 1 /19.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Ако въззивният съд не е възприел заключенията на вещото лице, той би следвало служебно да възложи повторно или допълнително заключение (със задачи да даде отговор за наличието на конкретните предпоставки за преместване на хидрофорното съоръжение до или в жилищните сгради, които обслужва).

Към това може да се добави и следното:

Съгласно чл.19 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, спомената в мотивите към решението по-горе, хидрофорните инсталации са инсталации за повишаването на налягането на водата като елемент на сградните водопроводни инсталации и се изграждат от и за сметка на потребителите.

Това означава, че е задължение на етажните собственици и на „Столична вода“ АД да предприемат необходимите действия, за да осигурят монтажа на процесното съоръжение, за което следва да търсят съдействието на Столична община, която го е предоставила на концесия. Случаят е подобен на изграждането на абонатна станция в бл.208 А, както и във всяка друга топлофицирана сграда в София.

Към това може да се добави, че за правилността на решението е без значение чия собственост е хидрофорната уредба, има значение кой я държи в чужд имот и дали има основание за това, без значение за основателността на исковете е и дали „АДИС“ ЕООД е държавно дружество (както е приел въззивният съд), уважаването на исковете е обусловено от възможността за преместване на хидрофорната уредба (чл.88 ЗУТ), при което не би се достигнало до оставянето без водоснабдяване на стотици домакинства (както е приел въззивният съд), без значение е и какви са намеренията на ищеца за използването на процесното помещение, което е негово собствено. И при наличието на предпоставките за уважаването на иска по чл.109 ЗС, е без значение за какво ищецът ще ползва процесното помещение (дали ще го предостави неясно на кого, както е приел въззивният съд). Поради което и излагането на тези обстоятелства от въззивния съд като мотиви за неоснователност на иска представлява неправилно приложение на материалния закон, което се е отразило на правилността на въззивното решение.

От изложеното дотук следва извод за неправилност на въззивното решение и че то следва да бъде отменено, както и потвърденото с него първоинстанционно решение. Следва да се приеме, че искът с правно основание чл.109 ЗС е основателен, както и обусловеният от него иск с правно основание чл.59 ЗЗД.

Ако при изложените съображения се приеме, че се налага извършването на нови процесуални действия, делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав и разглеждането да започне с поставяне на допълнителни задачи на вещото лице, изготвило СТЕ, обсъдени по-горе, без които не може да бъде направен обоснован извод за основателността на иска по чл.109 ЗС и на обусловения от него иск по чл.59 ЗС.

Докладчик