Р Е Ш Е Н И Е № 151 гр. София, 20 юни 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седми юни 2016г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при секретаря ............И. ПЕТКОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........П. ДОЛАПЧИЕВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 451/2016г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите В. К. Т. и П. В. К. срещу въззивно решение № 76, постановено на 02.03.2016г. от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 1077/2015г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционната присъда № 4126, постановена от Благоевградския окръжен съд на 16.09.2015г. по НОХД № 220 по описа за 2015г., подс. П. К. е бил признат за виновен в това, че на 22.04.2015г. на ГКПП – Кулата, като извършител и в съучастие с В. Т., последният като подбудител, без надлежно разрешително е направил опит да пренесе през границата на страната с Република Гърция, със собствения си автомобил, високорисково наркотично вещество „хероин“ със съдържание на активно действащ компонент диацетилморфин 26%, с нето тегло 199,1 грама, на стойност 12 941,50 лв., като деянието, което съставлява престъпление по чл.242 ал.1 пр.1 вр. чл.18 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК е останало недовършено поради независещи от дееца причини, поради което и на основание чл.58а ал.4 НК вр. с чл.55 ал.1 т.1 и ал.3 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години, което първоначално да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип при общ режим. Със същата присъда подс. В. Т. е бил признат за виновен в това, че на 22.04.2015г. в кафе, находящо се срещу МБАЛ „Р.“, в качеството на подбудител, в съучастие с П. К. /като извършител/ умишлено го е склонил /чрез обещание за заплащане на сумата от 200 евро/ без надлежно разрешително да пренесе през границата на страната с Република Гърция /през ГКПП - Кулата/ със собствения си лек автомобил високорисково наркотично вещество – 199,1 грама хероин, със съдържание на активен наркотично действащ компонент диацетилморфин 26%, на стойност 12 941,50 лв. - деяние, съставляващо престъпление по чл.242 ал.2 пр.1 вр. чл.20 ал.3 НК, поради което и на основание чл.58а ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест години и осем месеца, което да изтърпи първоначално в затвор при строг режим, както и глоба в размер на 100 000 /сто хиляди/ лева. На осн. чл.242 ал.7 НК в полза на държавата е отнет предметът на контрабандата, а на осн. чл.242 ал.8 НК – превозното средство, послужило за превозване на наркотичното вещество, предмет на контрабандата. Касационната жалба на защитника на подс. Т. релевира касационен довод по чл.348 ал.1 т.2 НПК – съществени нарушения на процесуалните правила, предвид на това, че неправилно съдът е възприел изцяло и кредитирал доказателствата на обвинението досежно съпричастността на неговия подзащитен към извършеното престъпление, основното доказателство за което са обясненията на другия подсъдим – К., спрямо неговия подзащитен – подс. Т.. Съдържа се и касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 НПК с оглед твърдението за наличие на предпоставки за прилагане на чл.55 НК поради факта, че са омаловажени смекчаващи обстоятелства - грижите, които подсъдимият полага за психично болен брат и за възрастните си родители в недобро здравословно състояние, както и че към момента няма кой да осигурява издръжката на семейството на подс. Т. и двете му деца, които са ученици. Прави се искане за отмяна на решението на Софийския апелативен съд и алтернативно – за намаляване размера на наложеното наказание при условията на чл.55 от НК. Касационно основание по чл.348 ал.1 т.3 НПК се сочи и в жалбата от защитника на подс. К., тъй като не са били отчетени всички смекчаващи отговорността обстоятелства: процесуалното поведение на този подсъдим, изразяващо се в пълно съдействие на разследващите органи още в първите часове на задържането му и такова, оказано на Окръжна прокуратура – Благоевград след привличането на К. в качеството на обвиняем; обясненията, дадени от същия пред съдия и изразеното искрено съжаление още в началните стадии от развитието на наказателното производство, което съжаление подсъдимият изразява и до настоящия етап от съдебното производство. Според защитата, в недостатъчна степен е обсъдено влошеното здравословно състояние на подс. К., както и лошото му материално състояние – ниска по размер пенсия, мотивирали го да се съгласи да участва в извършването на престъплението, за което е предаден на съд. Според защитата, във въззивния съдебен акт липсват мотиви, които да позволят на подсъдимия да разбере как и въз основа на кои доказателства по делото съдът е формирал вътрешното си убеждение, че неговата лична обществена опасност налага подсъдимият ефективно да изтърпи наказанието, както и еднаква по степен ли е тежестта на извършеното деяние с това на другия подсъдим - Т., както и обществената опасност на двамата подсъдими. Прави се искане за изменение на въззивното решение с приложение на чл.66 НК. Пред касационната инстанция защитникът на подс. К. поддържа жалбата с изложените в нея съображения. Прави искане наказанието лишаване от свобода да бъде намалено на три години, което би могло да позволи приложение на чл.66 НК. В своя лична защита и като последна дума подс. К. изразява съжаление за извършеното. Защитата на подс. Т. пледира за отмяна на въззивното решение и моли Върховният касационен съд да постанови съдебен акт, с който да оправдае този подсъдим. Алтернативно, прави искане за изменение на присъдата в частта досежно наказанието, като претендира неговото намаляване при условията на чл.55 НК. Посочва, че както присъдата, така и въззивният съдебен акт почиват единствено на „оговор“, без да са подкрепени от други доказателства, от които да е видно че именно подс. Т. е мотивирал съпроцесника му да вземе решение да осъществи пренасянето на наркотичното вещество през границата, чрез обещанието да му плати пари за това. Според защитата, видно от използваните специални разузнавателни средства (СРС) няма данни подс. Т. да е извършил именно това с действията си. Процесуалният представител на този подсъдим сочи и че при определяне на наказанието съдът се е позовал на осъждане на подзащитния му в Гърция, за което няма данни. Подсъдимият Т. в своя лична защита и като последна дума моли за по-малко наказание. Изразява и съжаление за случилото се. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и предлага на съда да остави в сила въззивното решение. Счита, че първоинстанционният съд и въззивната инстанция правилно са приели, че описаната в обвинителния акт фактическа обстановка се установява не само от самопризнанията на подсъдимите, депозирани по реда на чл.371 т.2 НПК, но и от останалите доказателства по делото. При индивидуализацията на наказанията на всеки от подсъдимите съдът е спазил законовите изисквания и е изложил съображения във връзка с вида и размера им. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбите са неоснователни. 1. По отношение на твърдението в жалбата на подс. Т. за допуснати съществени процесуални нарушения: Върховният касационен съд, извършвайки собствена проверка на процеса на събиране на доказателствата и техния анализ, с оглед релевирания касационен довод по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, намира да отбележи че в жалбата на подс. Т. не се прави разграничение между фактическа и правна необоснованост на въззивния съдебен акт. В тази връзка следва да бъде посочено, че фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основания за проверка на въззивното решение. Съставът на касационната инстанция няма правомощието да проверява вътрешното убеждение на въззивния съд относно приетите за установени факти. Участието на подсъдимия в извършване на престъплението е важен компонент от предмета на доказване, така както е определен от нормата на чл.102 от НПК. В конкретния случай, фактическите изводи на Софийския апелативен съд за участие на подс. Т., като подбудител, при извършения от другия подсъдим опит за контрабандно пренасяне на високорисково наркотично вещество не могат да подлежат на касационен контрол. Това, което ВКС има възможност да провери, е спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на решаващата предходна инстанция при установяване на относимите към предмета на доказване обстоятелства. Касационната инстанция не намира да е допуснато каквото и да е процесуално нарушение от категорията на съществените, което да е основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Неоснователни са изложените в жалбата и пледоарията на защитника на подс. Т. съображения относно наличието на „оговор“, на база на който е постановена осъдителна присъда, без да е подкрепен от други доказателства. „Оговорът“ /обяснение на обвиняем, в което се съдържа твърдение или че не той, а друго лице е извършило престъплението, или че и друго лице е участвало в престъплението/ може да бъде поставен в основата на присъда при условие, че не е изолиран и в пълна степен кореспондира с всички други доказателствени материали, събрани и проверени след пълно и обективно разследване, преценени поотделно и в тяхната съвкупност. Първоинстанционното съдебно следствие по отношение на подсъдимия Т. и неговия съпроцесник е протекло по реда на Глава Двадесет и седма от НПК – чл.371 т.2 от НПК. Първоинстанционният съд, след като е установил, че самопризнанието на всеки от двамата подсъдими - съществена предпоставка за развитие на производството по реда на съкратеното съдебно следствие, се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимите, и е разгледал делото по реда на чл.372 ал.4 вр. чл.373 ал.2 от НПК. Въззивният съд също е констатирал, че горепосочената диференцирана процедура е проведена законосъобразно. В процесния случай, направените самопризнания, освен от обясненията на подс. К., кореспондират и с показанията на свидетелите К. и М. – служители в сектор „Противодействие на криминалната престъпност“ към отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР – Благоевград относно получена оперативна информация за престъпна дейност на подс. Т., свързана с организиране на трафик на хероин към Гърция, включително и за срещата от 22.04.2015г. с подс. К. с оглед транспортиране от последния на установеното по делото количество високорисково наркотично вещество „хероин“, намерено при извършеното претърсване на автомобила му на тази дата. По отношение на резултатите, закрепени във веществените доказателствени средства, изготвени вследствие на приложени СРС – наблюдение, подслушване, проследяване на подс. Т., прочитът особено на първите и третите веществени доказателствени средства (ВДС), удостоверяващи резултатите от прилагани СРС неоспоримо сочат за проведените срещи между двамата подсъдими на 22.04.2015г., на които е предадено наркотичното вещество и са дадени разяснения относно мястото и начина на неговото предаване в Гърция. Предходните съдебни инстанции са се съобразили с обстоятелството, че осъдителната присъда не би могла да почива изключително и само върху резултатите от придобитите ВДС в резултат на приложени СРС /чл.177 ал.1 НПК/, поради което са обосновали осъдителните си изводи и с останалата налична доказателствена съвкупност. Предвид изложеното, обясненията на съпроцесника на подс. Т. не се изолирани от останалите доказателствени материали, поради което ВКС намира, че правилно и законосъобразно въззивната инстанция е постановила потвърдителен съдебен акт, като не счита за необходимо да преповтаря изложеното в мотивите към решението. Предвид изложеното, оплакването за допускане на процесуално нарушение от категорията на съществените не е основателно. 2. По отношение на довода за явна несправедливост на наложеното наказание, съдържащ се и в двете касационни жалби: Индивидуализираните санкции лишаване от свобода за двамата подсъдими и глоба в минимален размер от 100 000 лв. – само за подс. Т., се явяват съответни на обществената опасност на деянието и на личността на самите извършители и са напълно справедливи с оглед поправянето и превъзпитанието им, а така също и с оглед възпитателното въздействие върху други потенциални извършители на подобен род престъпления. Както вече беше посочено, производството по делото е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие по чл.371 т.2 от НПК. Наказателната отговорност на подсъдимите е била реализирана при спазване на нормативното изискване на чл.373 ал.2 от НПК. Диференцираната процедура по провеждане на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК е предопределила и индивидуализация на наказанието на всеки от подсъдимите по реда на чл.58а от НК – по ал. 1 за подс. Т., а за подс. К. – в хипотезата на чл.58а ал.4 вр. чл.55 ал.1 т.1 и ал.3 от НК. Съдебните инстанции са отчели като смекчаващи отговорността на подс. Т. обстоятелства чистото съдебно минало, това, че е астматик, както и че полага грижи за болния си брат, който страда от тежко психическо заболяване. Обстоятелствата, че този подсъдим има семейство, две деца – ученици и възрастни родители в недобро здраве би следвало да му действат възпиращо и да обуславят поведението му преди извършване на престъплението, а не да разчита на тях за смекчаване на наказателната му отговорност. С оглед на това, не се констатира по делото нито изключителност, нито многобройност на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, за да може подс. Т. да претендира с основателност определяне на наказанието му в хипотезата на чл.55 ал.1 т.1 НК. Не се споделя изложеното в пледоарията на защитника на подс. Т., че съдът се е позовал на осъждане на подс. Т. в Гърция, за което няма данни. Както въззивният, така и първоинстанционният съд са посочили, че подс. Т. е неосъждан, с чисто съдебно минало. Въззивният съд е констатирал противоречие в мотивите на присъдата на ОС – Благоевград относно факта, че първата инстанция е приела, че този подсъдим е лице със завишена степен на обществена опасност, тъй като е изтърпявал наказание лишаване от свобода в Гърция в периода м. септември 2007г. – м. април 2013г. за „притежание, внасяне в Р Гърция и продажба на наркотични вещества /хероин/“ /л. 162 - 170 от ДП, информация, получена от разследващия орган по линия на Контактния център за полицейско и митническо сътрудничество – П. от компетентната гръцка полицейска служба/, но това противоречие в мотивите на първата инстанция не се е отразило при индивидуализацията на наказанието на подс. Т., при което горепосоченото обстоятелство не е било взето предвид. Както във въззивното решение, така и в присъдата на първата инстанция във връзка с факта на осъждането на подс. Т. в Гърция се цитира Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 година за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз („Рамково решение 2008/909/ПВР“, „Рамковото решение“, обн. в ОВ на ЕС, L327 от 05.12.2008г., стр. 27 и сл.). Както е посочено в рамковото решение, а и в Доклада на Комисията до Европейския парламент и Съвета от 05.02.2014г. (COM(2014) 57 оконч.) по прилагането на три рамкови решения, сред които и Рамково решение 2008/909/ПВР, последното, от една страна, позволява на дадена държава членка да изпълни наказание лишаване от свобода, наложено от друга държава членка на лице, което се намира в първата държава членка. От друга страна, с него се създава система за трансфер на осъдени на лишаване от свобода лица обратно към държавата членка, чиито граждани са или където обичайно пребивават, или към друга държава членка, с която имат тясна връзка, за да изтърпят наказанието си лишаване от свобода. В чл.26 от Рамковото решение са посочени съответните разпоредби на ред конвенции, сред които приетите от Съвета на Европа Конвенция за трансфер на осъдени лица от 1983г., Допълнителния протокол към нея от 1997г. и Европейската конвенция за международното признаване на присъди от 1970г., които се заменят между отношенията на държавите-членки на ЕС със съответните разпоредби от Рамковото решение. Рамково решение 2008/909/ПВР, обаче, не може да намери приложение в настоящия случай най-вече поради изложеното и във въззивния, и в първоинстанционния съдебен акт, че същото, прието в края на 2008 г. и със срок за въвеждане – 05.12.2011г., понастоящем не е въведено от Република България, което означава че в отношенията си с Република Гърция в тази област, компетентните български власти следва да прилагат Конвенцията за трансфер на осъдени лица и Допълнителния протокол към нея, по които страни са и двете държави. От вниманието и на двете инстанции, обаче, е убягнало че последиците на предходното осъждане на Т. в Гърция са могли да бъдат отчетени с оглед Рамково решение 2008/675/ПВР на Съвета от 24 юли 2008 година за вземане предвид присъдите, постановени в държавите-членки на Европейския съюз в хода на новообразувани наказателни производства (обн. в ОВ на ЕС, L220 от 15.08.2008 г., стр. 32 и сл), въведено в българското законодателство посредством нова алинея 2 на чл. 8 от НК. По отношение на подс. К. ВКС счита, че целите на чл.36 от НК не биха могли да се постигнат с наказание, чието изпълнение да бъде отложено при условията на чл.66 от НК. Предходната съдебна инстанция е отчела цялата съвкупност на смекчаващите за отговорността на подс. К. обстоятелства, които определят и тяхната многобройност. Твърденията в жалбата, че в тази част въззивният акт страда от липса на мотиви, са голословни. С оглед разпоредбата на чл.21 ал.1 от НК контролираната инстанция, отчитайки характера и степента на участие на този подсъдим в задружната престъпна дейност, ясно е посочила, че неговият принос е много по-малък от този на подс. Т., поради което е приела че извършеното от подс. К. е с по-ниска степен на обществена опасност от тази на деянието на другия съподсъдим, който е и подбудител на престъпното деяние. Като налични смекчаващи отговорността на подс. К. обстоятелства са приети затрудненото материално положение, лошото здравословно състояние, оказаното съдействие на органите на досъдебното производство, невисоката лична обществена опасност на подсъдимия – неосъждан към датата на извършване на деянието. Изразеното съжаление за извършеното престъпление на този подсъдим, включително и пред настоящата инстанция, при упражняване правото на лична защита и право на последна дума, не е отчетено като смекчаващо обстоятелство, но то не е от естество да повлияе за по-нататъшно смекчаване на наложеното му наказание. Дадените обяснения от този подсъдим също не могат да доведат до намаляване на размера на наложеното наказание, определено при условията на чл.55 ал.1 т.1 и ал.3 от НК. Първоинстанционният съд е съобразил здравословното състояние на подс. К., в пряка връзка с невъзможността му за трудови доходи, което е обусловило неналагането на кумулативно предвиденото в разпоредбата на чл.242 ал.2 НК наказание „глоба“ (чл.55 ал.3 НК). В тази връзка, не намират опора твърденията в жалбата от защитника на този подсъдим, че предходните инстанции са недооценили лошото му здравословно и материално състояние. Значително по-малкият принос в задружната престъпна дейност на подс. К. в сравнение с подс. Т. е отчетен с приложението на чл.55 ал.1 т.1 и ал.3 от НК, поради което няма основание за ревизия на въззивния съдебен акт както относно облекчаване на наказанието му, така и относно приложението на чл.66 НК. Поправянето и превъзпитанието на подс. К., както и отнемането на възможността той да върши престъпления не биха се постигнали с условно осъждане. Нормата на чл.66 ал.1 от НК изисква от съда да се ръководи от идеята за необходимост от постигане на целите на наказанието и предимно поправянето на осъдения, но и превантивно спрямо останалите членове на обществото. Правилната оценка на значението и тежестта на всички тези обстоятелства определя, че за комплексното постигане на целите по чл.36 от НК спрямо подс. К. е наложително той също да бъде изолиран от обществото и да изтърпи ефективно наказанието „лишаване от свобода”. Предвид изложеното и като съобрази, че не са налице претендираните с касационните жалби отменителни основания, на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 76 от 02.03.2016г., постановено по ВНОХД № 1077/2015г. по описа на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.