Решение на Върховен касационен съд ІІІ г.о 5 Р Е Ш Е Н И Е № 229 С., 6.11. 2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември, през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАПКА ЮСТИНИЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА С. ДИМИТРОВА при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 1431 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Ю. М. от АК-П., против въззивно решение № 523 от 29.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 1024 по описа за 2012 г. на Плевенския окръжен съд, ГК, с което е обезсилено решение № 137 от 01.10.2012 г. по гр.д. № 256/2012 г. на Районен съд [населено място] като недопустимо и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Ответниците по касационната жалба Община [населено място] и ОП”Б.-Л.” [населено място] не изразяват становище по нея. С определение № 726 от 11.06.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решението по правния въпрос от значение за изхода на делото - кой е надлежния ответник/работодател/ по искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, в случаите при които трудовото правоотношение е възникнало с един работодател, но впоследствие в резултат на създадена обособена структура за извършване на конкретна трудова дейност, последващите допълнителни трудови споразумения са сключени с този правен субект, който е издал и процесната уволнителна заповед. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което са уважени исковете за защита срещу незаконно уволнение, е недопустимо, тъй като е постановено без участието на надлежна страна – Община [населено място], която се явява работодател на ищеца, а не ОП „Б.-Л.” [населено място], поради което го е обезсилил и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд със съответните указания. Приел е, че тъй като първоначалният трудов договор е сключен между ищеца и община [населено място], последната се явява негов работодател, а не ОП „Б.-Л.” [населено място], чийто управител с атакуваната заповед е прекратил трудовото правоотношение с ищеца. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касиране по чл. 281, т 3 ГПК. Изложени са подробни съображения защо следва да се приеме, че общинското предприятие е работодател на ищеца по силата на § 1, т. 1 ДР на КТ с оглед неговата специална правоспособност. Върховния касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира по правния въпрос, обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, следното: Материалната и процесуална легитимация на работодателя се отклонява от общата в гражданското право. При трудовите спорове юридическа правосубектност е придадена не само на юридическите лица, но и на техни поделения, както и на всяко друго икономически обособено образувание /предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество или други подобни/, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение - §1, т, 1 ДР на КТ. Оттук следва, че работодател може да бъде физическо лице, юридическо лице, поделение на юридическо лице и всяко организационно и икономически обособено образувание, което не е юридическо лице. Поделенията на юридическите лица са работодатели без да са правоспособни, когато са организационно и икономически обособени и със съответен акт им е предоставено правото да сключват трудови договори, т.е. специалната правоспособност по §1, т, 1 ДР на КТ. В този аспект, в случаите при които трудовото правоотношение е възникнало с един работодател, но впоследствие в резултат на създадена обособена структура за извършване на конкретна трудова дейност, то работодател се явява именно този правен субект, с който са сключени последващите допълнителни трудови споразумения по чл. 119 КТ и който е издал и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения: В. съд е приел, че първоначалният трудов договор е сключен между ищеца и община [населено място], поради което последната се явява негов работодател, а не ОП „Б.-Л.” [населено място], чийто управител е прекратил трудовото правоотношение с него на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, поради съкращаване в щата. Приел е, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено без участие на надлежна страна, поради което следва да бъде обезсилено и делото върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав от връчване на препис от исковата молба и доказателствата и предоставяне на срок за отговор на ответника Община [населено място]. Неправилен е изводът на въззивния съд за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено без участие на надлежна страна - в случая Община [населено място]. Ищецът не е изложил твърдения в исковата молба, че ОП”Б.-Л.” [населено място] не е негов работодател. Напротив там изрично се сочи, че трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ от управителя на ОП”Б.-Л.” [населено място], чиято заповед се оспорва като незаконосъобразна. Действително първоначалният трудов договор с ищеца е сключен на 30.12.2008 г. с кмета на [община] и той е назначен на длъжността „управител на приют за бездомни кучета”. В последствие обаче по решение № 395 от 06.08.2009 г., изменено с решение № 469 от 05.11.2009 г. на Общински съвет [населено място] е създадено ОП”Б.-Л.” [населено място], като в предмета му на дейност е включен и Приюта за бездомни кучета/т. 4.6/. Последващите допълнителни трудови споразумения с ищеца на основание чл. 119 КТ са сключвани с работодател ОП”Б.-Л.” [населено място], чийто управител Л. Х. И. със заповед от 14.03.2012 г. е прекратил трудовото правоотношение с него на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, поради съкращаване в щата, по силата на влязло в сила решение на Общинския съвет [населено място] № 16 от 28.12.2011 г., тъй като в утвърденото ново щатно разписание на ОП длъжността „управител на приют за бездомни кучета” не фигурира. Съобразно изложеното по-горе, по повдигнатия правен въпрос следва да се приеме, че след като в задълженията на директора на общинското предприятие влиза и това да сключва трудови договори и да ги прекратява, то именно ОП”Б.-Л.” [населено място] е работодател на ищеца по смисъла на §1, т.1, ДР КТ. Освен това според ТР № 1 от 30.03.2012 г. по тълк. дело №1/2010 на ОСГК на ВКС процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете по чл.344, ал.1 КТ са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено, но не може на това основание да се обезсили първоинстанционното решение като процесуално недопустимо. По начало в тежест на ищеца е да докаже всички факти, които обуславят наличието на положителна процесуална предпоставка или отсъствието на отрицателна предпоставка /процесуална пречка/, за които съдът следи служебно. Това правило важи, когато наличието или отсъствието на съответната процесуална предпоставка зависи от съществуването на факти. Когато допустимостта на иска се обуславя не от съществуването на факти, а от твърдения, последицата от недоказването на твърденията е неоснователност на иска. В случая обаче въобще няма спор между страните по делото относно факта, че ОП”Б.-Л.” [населено място] притежава специалната правоспособност по §1, т, 1 ДР на КТ и общинското предприятие, а не [община] е работодател на ищеца по силата на цитираното по-горе решение на Общинския съвет [населено място]. В случая не е нарушена разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 1 от Закона за защита на животните, съгласно която кметовете и организациите за защита на животните, които стопанисват приюти, сключват и прекратяват договор с управителя на приюта, тъй като от данните по делото е видно, че ОП”Б.-Л.” [населено място] представлява такава организация, тъй като в предмета му на дейност е включен и стопанисване на приюта за безстопанствени кучета в общината. По изложените съображения, въззивното решение като неправилно следва да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за извършване на следващите се процесуални действия за преценка на доказателствата по доводите на въззивника ОП”Б.-Л.” [населено място] за неправилност на постановеното първоинстанционно решение, с което са уважени исковете на ищеца за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 523 от 29.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 1024 по описа за 2012 г. на Плевенския окръжен съд, ГК. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :