Р Е Ш Е Н И Е № 206 гр. София, 22.07.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на петнадесети май две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора М. Велинова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 442 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия А. Д. М. против въззивно решение № 719/25.11.2014 г. на Пловдивския апелативен съд, НК, постановено по ВНОХД № 353/2014 г., с което е изменена присъда № 54/09.07.2014 г. на Пловдивския окръжен съд по НОХД № 230/2014 г. С първоинстанционната присъда Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия А. Д. М. за виновен в това, че на 17.07.2013 г., в гр.Пл. е направил опит умишлено да умъртви А. А. Ч., като деянието е недовършено поради независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 58, б. „а”, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от 7 (седем) години, което да изтърпи при първоначален строг режим, като е приспаднал времето на задържането му от 17.07.2013 г. С присъдата е уважен предявеният от А. А. Ч. граждански иск в размер на 25 000 (двадесет и пет) хиляди лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, като за разликата до пълния предявен размер същият е бил отхвърлен. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, както и държавната такса върху уважената част на гражданския иск. С обжалваното въззивно решение наложеното на подсъдимия А. Д. М. наказание е намалено на 5 (пет) години и 3 (три) месеца лишаване от свобода, като в останалата част присъдата е потвърдена. В с. з. пред ВКС, подсъдимият лично и чрез упълномощения си защитник, поддържа касационната жалба, в която са изтъкнати доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Твърди се, че въззивната инстанция е ограничили правата на подсъдимия, като не е разгледала присъдата в гражданско осъдителната й част, което било нейно задължение. Материалният закон се отчита за нарушен поради осъждане за престъпление по чл. 115, вр. чл. 18 ал. 1 от НК вместо по чл. 129 ал. 1 от НК. Според защитата умисълът на дееца, при който се наблюдава феномена „изместена агресивност”, не е бил за умъртвяване на пострадалия, като за това свидетелства и че само един от ударите е бил насочен към жизненоважен орган, но е бил нанесен с незначителна сила, тъй като не е проникнало цялото острие на ножа. Явната несправедливост на наказанието се обосновава с игнориране на данни за социалния статус на подсъдимия и неговия стереотип на живот, както и се обвързва с незаконосъобразен отказ на въззивния съд да назначи СМЕ за кожното му заболяване, което би се отразило върху размера на санкцията. При условията на алтернативност се иска преквалификация на деянието по чл. 129 ал. 1 от НК или прилагане института на мнима неизбежна отбрана, респ. намаляване на наказанието, изтърпяването на което да се отложи по чл. 66 от НК, намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди или отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд. Частният обвинител и граждански ищец А. Ч., както и неговия повереник, редовно призовани, не се явяват в с. з. пред ВКС. В писмена молба се изразява позиция за неоснователност на жалбата. Прокурорът от ВКП намира изтъкнатите в жалбата доводи за неоснователни, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е частично основателна. Оплакванията за неправилна квалификация на деянието по чл. 115, вр. чл. 18 ал. 1 от НК не се споделят от ВКС. Въз основа на коректен анализ на доказателствените източници и експертни заключения, от фактическа страна е било установено, че след алкохолно повлияване подсъдимият е предизвикал конфликт с пострадалия, а в отговор последният му нанесъл два слаби удара по гърдите. Непосредствено сред това подсъдимият взел нож с дължина на острието 11. 8 см и започнал да му нанася удари по тялото до момента на намесата на св. М.. На пострадалия били причинени 5 порезни наранявания и едно прободно-порезно, проникващо в лявата половина на гръдната кухина (на 6-7 см.) и последвал пневмоторакс, овладян чрез спешна хирургическа интервенция. При тези обективни данни за изпълнението на деянието, разгледани в съвкупност с онези, които го предхождат и следват, както и психиатричното състояние на двамата участници – пострадалият с неговата уязвимост като човек, страдащ от лека дебилност и подсъдимият, при който е констатиран „феномен на изместена агресивност” (т. е.проява на агресия в резултат на натрупани и задържани негативни емоции изобщо, а не с оглед конкретна причина), която обаче не повлиява неговата вменяемост, респ. възможност да ръководи постъпките си, законосъобразно е прието, че в случая се касае до пряк умисъл за умъртвяване в условията на довършен опит и затова деянието законосъобразно е квалифицирано по чл. 115, вр. чл. 18 ал. 1 от НК, а не като телесна повреда по чл. 129 ал. 1 от НК. В тази посока въззивният съд е акцентирал не само върху тежестта на нараняването, проникващо в гръдната кухина (на 6-7 см.) и предизвикало пневмоторакс, но и като цяло върху броя на нанесените с ножа удари (минимум 7), една част от които само са разкъсали дрехите на пострадалия, а другите са му причинили порезни наранявания, както и тяхната локализация (ляво рамо, шията и до сърцето). Отделено е нужното внимание на мотивацията на подсъдимия с оглед т. нар. изместена агресивност, като правилно е отчетено, че това му състояние не повлиява преценката за умисъла, а оттук и квалификацията на деянието. Изложените по този повод съображения са подробни и изчерпателни, поради което ВКС ги споделя и не намира за нужно да ги преповтаря. Затова няма място за споделяне на тезата за преквалификация на деянието по чл. 129 от НК, а още по-малко за присъствие на мнима неизбежна отбрана, за което искане дори няма изложени никакви мотиви, които ВКС да е в състояние да обсъди. Основателни обаче са възраженията, съотносими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Макар въззивният съд (съгласявайки се с първоинстанционния относно наличието на условията по чл. 58, б. „а”, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК) да е намалил наказанието на подсъдимия от 7 на 5 години и 3 месеца лишаване от свобода, считайки, че е достатъчно за поправянето му, то е останало несъразмерно тежко. Неоснователно не е отдадено нужното внимание на психиатричния статус на подсъдимия и конкретно данните за мотивацията му за извършване на деянието, произхождаща от т. нар. „феномен на изместена агресивност”. Това състояние до голяма степен го е улеснило при изпълнение на деянието, пречейки му да овладее своевременно неоправдано насочената към пострадалия агресия, каквито данни са застъпени при изслушването на вещите лица от КСППЕ (вж. л. 144 от НОХД № 230/14 г.). Игнорирани са и сведенията за здравословното състояние на М., който освен, че е страдал от полиартрит, за което е приемал медикаменти в затвора, то е имал оплаквания и за друго заболяване (лупус еритематодес), споменато и от експертите от КСППЕ (вж. л. 143 и рапорт на л. 161 от НОХД № 230/14 г.). Съобразявайки всички тези данни, наред с посочените в мотивите на двете съдебни инстанции, ВКС намира, че наказанието на подсъдимия следва да бъде намалено на 3 години и 6 месеца, като в този размер то е съответно на извършеното и достатъчно за комплексното постигане на всички цели по чл. 36 от НК. От това следва и промяна на типа затворническо заведение и първоначалния режим за изтърпяване на наказанието – в затворническо общежитие от открит тип при общ режим съгласно чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС. Изцяло неоснователни са оплакванията за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения поради неразглеждане на гражданско осъдителната част на първоинстанционната присъда. Прегледът на материалите по делото явно демонстрира, че присъдата в тази й част изобщо не е била обжалвана от подсъдимия. Затова няма и основание ВКС да разглежда претенцията за намаляване на присъденото в полза на гражданския ищец обезщетение. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 719/25.11.2014 г. на Пловдивския апелативен съд, НК, постановено по ВНОХД № 353/2014 г., КАТО НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия наказание от 5 (пет) години и 3 (три) месеца на 3 (три) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода, което на основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.