Р Е Ш Е Н И Е № 662 Гр. София, 03 януари 2012 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети декември 2011 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря....... Л.ГАВРИЛОВА,................ и в присъствието на прокурора от ВКП.... М. ВЕЛИНОВА........ като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2643/2011 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения С. М. С. за възобновяване на ВНОХД № 328/2011 г. по описа на Окръжен съд - Сливен и отмяна на постановеното по него решение, с което е потвърдена първоинстанционна присъда, с която той е бил признат за виновен по обвинение по чл. 196 агт.1 т. 2 вр. чл. 195 ал.1 т.З и т. 4 пр.2 и т.5 вр. чл. 29 б.А и б.Б от НК и му е било наложено на осн. чл. чл. 54 от НК наказание три години „лишаване от свобода", което на основание чл. 58А ал.1 от НК е намалено на две години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг" режим в затворническо общежитие от закрит тип. В искането се изтъква довод за допуснато съществено нарушение на процесуалния закон, което е основание за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като е бил лишен от правото да бъде защитаван от адвокат, въпреки че защитата му е била задължителна поради неговата неграмотност. Претендира се отмяна на присъдата, респективно и решението на въззивния съд, с което тя е била потвърдена, и връщане на делото за ново разглеждане. Служебният защитник на осъдения в съдебно заседание пред ВКС поддържа молбата за възобновяване, но не по изложените в нея доводи, а като претендира наличие на абсолютно съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в липса на мотиви във въззивното решение, поради обстоятелството, че въззивният съд не е изразил категорична позиция относно размера на наказанието, което С. следва да изтърпи. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, поради което предлага да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 421/15.04.2011 г. по НОХД № 543/2011 г. Сливенският районен съд е признал подсъдимия С. М. С. за виновен в това, че в края на месец ноември 2010 г. в гр.Сливен при условията на опасен рецидив и предварителен сговор с поде. А. А. И. чрез използване на техническо средство и чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот отнел чужди движими вещи на обща стойност 260,25 лева от владението на Н. Н. И. без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196 ал.1 т.2 вр. чл. 195 ал.1 т.3,4 и 5 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода в размер на три години, което на основание чл. 58А ал.1 от НК е намалил на две години, като е определил първоначален „строг" режим за изтърпяването му. Въз основа на депозирана жалба от подсъдимия С. е било образувано въззивно производство пред Сливенския окръжен съд по ВНОХД № 328/2011 г., приключило с решение № 107 от 18.07.2011 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване па въззивното решение, като подадената жалба от С. срещу решението е приета като искане за възобновяване на въззивното дело. Същата се явява подадена в изискуемия се 6 месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно. Доводът за допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с факта на неосигуряване на защитник на С., са изцяло неоснователни. Още на досъдебното производство, преди започването на действия по разследването, разследващият полицай е констатирал необходимостта от участие на защитник за обвиняемия С. с оглед неговата неграмотност /чл. 94 ал.1 т. 4 от НПК/ и е предоставил правна помощ на същия. Определен е бил адвокат - служебен защитник на обвиняемия от Съвета на адвокатска колегия - Сливен. С постановление от 16.03.201 1 г. адв. А. С. е била назначена за защитник на С. /л. 17-19/ и впоследствие е взела участие във всички процесуално-следствени действия на досъдебното производство - привличане на обвиняем, разпит и предявяване на материалите от досъдебното производство / л.20,21,43/. Участието й е изрично закрепено в протоколите, удостоверяващи извършените действия от органа по разследването, на които е положен подпис както от адвоката, така и от обвиняемия С., поради което тези протоколи са годно доказателствено средство по смисъла на чл. 131 от НПК за извършените действия. Въз основа на тях не може да се направи извод в подкрепа на твърденията на осъдения, че на досъдебното производство е бил лишен от защитата на адвокат. Този довод не се установява да е подкрепен с каквито и да е доказателства и при провеждането на съдебната фаза на процеса. Видно от протокол от съдебно заседание, проведено на 15.04.2011 г. от Сливенския PC /л. 30 от делото/, подсъдимият С. се е явил с назначения от досъдебното производство служебен защитник, който е продължил да го защитава в процеса. Производството е протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК и съгласно чл. 372 ал.2 от НПК участието на защитник е било задължително. То е било обезпечено от съда, поради което той не може да бъде упрекнат в нарушено право на защита на осъдения. Пред въззивната инстанция подсъдимият е взел участие вече с упълномощен от него защитник /л.13 и 14 от делото/ - адв. С. П., поради което правото му да бъде защитаван от адвокат е било в пълна степен обезпечено. По този начин ВКС не намери да е допуснато твърдяното в молбата процесуално нарушение, което да послужи като основание за възобновяване на производството по делото. Изцяло неоснователно е твърдението, изложеното от служебния защитник в съдебно заседание пред касационната инстанция, за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение от категорията на абсолютните, което е безусловно основание за възобновяване на производството и отмяна на въззивното решение. Същото се поддържа с оглед на вътрешното противоречие на решението, в което размерът на наказанието, наложен на поде. С. веднъж е обсъждан като такъв от две години, а на друго място - като една година и шест месеца лишаване от свобода. По мнение на защитата това съставлявало непреодолимо противоречие в съдебния акт, което е пречка да се разбере коя е действителната воля на съда относно справедливия размер на наказанието и е равнозначна на липса на мотиви по смисъла на чл. 348 ал.З т.2 от НПК. Проверката на съдържанието на въззивното решение действително констатира, че на стр. 7 от същото веднъж съдът е посочил размер на наложено наказание лишаване от свобода на поде. С. „една година и шест месеца". В същото време в целия съдебен акт неколкократно е посочен действителния определен размер на наказанието на този подсъдим - лишаване от свобода в размер на три години, който на осн. чл. 58а от НК е редуциран на две години, които той реално да изтърпи. Цялата мотивировъчна част на решението с оглед довода на въззивната жалба за явна несправедливост на така индивидуализираното наказание от първоинстанционния съд насочва на демонстрация на вътрешното убеждение на въззивния съд, че пе се констатира наличие на несправедливо наложено наказание и че то следва да бъде потвърдено. Употребените изрази: „окръжният съд намира наложеното наказание за законосъобразно и справедливо", „не са налице основания за налагане на по-леко по размер наказание", „преценката на този съд, която споделя решението на първата инстанция да определи точно такъв размер на наказанието по отношение на поде. С." насочват на липса на каквато и да е воля на въззивния съд да измени наложеното на С. от първоинстанционния съд наказание. Това е видно от диспозитива на решението, с който е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд. При това положение касационният съд не констатира никакво вътрешно противоречие между диспозитива и мотивите на въззивното решение. Не се установява и липса на ясно демонстрирана воля на въззивната инстанция по основния въпрос, разискван във въззивното производство - справедливостта на наказанието, наложено на поде. С.. Въззивното решение отговаря на изискванията на чл. 339 ал.1 и ал.2 от НПК, като от него е категорично ясно решението на съда по жалбата на подсъдимия С., както и основанията, поради които съдът не е приел доводите му, съдържащи се в нея. Поради това е несъмнено, че еднократното посочване на размер на наказание, което нито е наложено с присъдата, нито е обсъждано някъде в решението, се явява техническа грешка при изготвянето на решението, а не грешка при формиране на волята на съда. С оглед на изложеното липсва соченото абсолютно процесуално нарушение - „липса на мотиви" /чл. 348 ал.З т.2 от НПК/, поради което и не са налице основания за възобновяване на производството и отмяна на постановеното въззивно решение. Неоснователен е и доводът за явна несправедливост на наложеното наказание, направен в съдебно заседание пред ВКС. По принцип такъв аргумент не е изложен в искането за възобновяване, поради което не би следвало да бъде и разглеждан от касационния съд. Принципно обаче, с оглед събраните доказателства, влияещи на индивидуализацията на наказанието, то е било определено в пределите на закона, като при отмерването му на три години са били обсъдени и надлежно оценени съобразно тяхната тежест и значение всички обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК. В случая индивидуалната тежест на извършеното е била добре съпоставена с констатираните обстоятелства относно личността на подсъдимия, както и смекчаващите такива, сред които е било отдадено нужното значение на минималния размер на предмета на кражбата и почти незабавното му възстановяване на пострадалия, макар и не по волята на подсъдимия, като именно и с оглед техния превес е определена и точната мярка за наказателно въздействие чрез определяне на наказание в минималния размер, който е три години лишаване от свобода. В наложения му размер наказанието се явява съответно на извършеното и достатъчно за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК. По делото не се установяват други обстоятелства, които да са относими към въпроса за индивидуализацията на наказанието, които да не са били отчетени от предходните съдилища. По този начин ВКС не констатира да е налице каквото и да е смекчаващо обстоятелство, което да не е било взето предвид от въззивната инстанция при индивидуализацията на наказанието на С., и което да поражда необходимост от по-нататъшно смекчаване на наложеното наказание, от което осъденият реално следва да изтърпи намаления размер на осн. чл. 58А ал.1 от НК от две години „лишаване от свобода". Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените основания за възобновяване на наказателното дело, поради което и искането за това следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение РЕШИ: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения С. М. С. за възобновяване на производството по ВНОХД № 328/2011 г. по описа на Окръжен съд - Сливен и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 107 от 18.07.2011 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.