Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 145/2020 г.
гр.София 05.08.2021 г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1178/2020 г., , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. А. П., чрез адвокат П. С., срещу въззивно решение № 7900/20.11.2019 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 14846/2018 г.
Касационно обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос за тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото въззивният съд се е произнесъл в противоречие с многобройната и константна съдебна практика, част от която цитирана и от касатора: решение № 111/03.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 1544/2014 г., II т.о; решение № 136/06.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о; решение № 180/11.01.2016 г. на ВКС по т.д. № 1618/2014 г., II т.о; решение № 94/13.09.2016 г. на ВКС по т.д. № 3768/2014 г. II т.о; решение № 161/04.10.2016 г. на ВКС по т.д. № 2220/2015 г., II т.о; решение № 81/09.06.2017 на ВКС по гр.д. № 2631/2016 г.; решение № 222/06.04.2017 г. на ВКС по т.д. № 425/2015 г., II т.о; решение № 134/30.12.2013 г. на ВКС по т.д. № 34/2013 г., II т.о; решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II т.о; решение № 147/31.07.2018 г. на ВКС по т.д. № 1715/2017 г., II т.о;.
Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна “Летище София“ ЕАД, чрез юрисконсулт В. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивният Софийски градски съд, като изменил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил предявения от ищеца П. А. П. срещу ответника “Летище София“ ЕАД иск, разгледан по реда на чл. 422 ГПК, по чл. 49 ЗЗД, за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (преживени негативни емоции) от противоправно действие на служители на ответника, „изразяващо се в направен отказ да допуснат П. А. П., като член на семейството на гражданин на Европейския съюз, който не е гражданин на ЕС, да напусне територията на Република България с паспорт“, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 03.04.2016 г. до окончателното издължаване, за което вземане на 12.08.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр.д. № 44623/2016 г. по описа на СРС, I г.о., 127-и състав. Осъдил П. А. П. да заплати на “Летище София“ ЕАД сторените деловодни разноски за първа и втора инстанция.
За да постанови този резултат, въззивният съд съдът посочил, че „фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстационния съд“ и поради тази причина „не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които установяват релевантните за спора факти и обстоятелства“. Кои са тези факти и обстоятелства не е посочено, нито какво въззивният съд, ако се приеме, че е препратил към мотивите на първостепенния, е приел за установено, ползвайки се от съображенията на първата инстанция.
Софийски градски съд, след това приел от правна страна, че не се установява по делото осъществено от служители на ответника противоправно поведение. Позовал се на Директива 21004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 20004 г., в която са определени условията, уреждащи упражняването на правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства на свободно движение и пребиваване на територията на държавите-членки. След това е възпроизвел няколко разпоредби: Съгласно чл. 5, държавите-членки дават на членовете на семейството, които не са гражданина държава-членка, какъвто е случаят с ищеца П. А. П., разрешение да влязат на тяхна територия с валиден паспорт. Разпоредбата на чл. 5, т. 2 въвежда условието за членовете на семейството, които не са граждани на държава-членка, да притежават входна виза в съответствие с Регламент (ЕО) № 539/2001 или в съответствие с националното законодателство, когато това е необходимо. Въведено е изключението, че за целите на директивата притежаването на валидна карта за пребиваване, посочена в чл. 10 („Карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза“№, освобождава тези членове на семейството от изискването за виза. Въведено е изискването държавите-членки да осигурят на такива лица всички необходими улеснения за получаване на необходимите визи, които да се издават безплатно, в най-кратък срок и въз основа на ускорена процедура. Съдът е посочил, че процедурата е въведена в българското законодателство с разпоредбата на чл. 4, ал. 2, т. 1 от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на ЕС, които не са български граждани, и членовете на техните семейства.
След това, съдът посочил, че ищецът не е разполагал нито с входна виза на Кралство Испания, нито с Карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Европейския съюз по смисъла на чл. 5, т.2 и чл. 10 от Директива 2004/38/ЕО, от което направил извод, че не разполага с необходимите редовни пътни документи, за да бъде допуснат на територията на Кралсттво Испания. Заключил, че служителите на “Летище София“ АД са действали правомерно и добросъвестно, като не са ограничили противоправно свободното предвижване на ищеца, а са изпълнили служебните си задължения да не допускан на борда на самолета пътник, който няма необходимите пътни документи, за да бъде допуснат на територията на държавата, за която пътува.
Въззивното решение е постановено в противоречие с разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и тълкуването им, дадено в цитираната по-горе практика на Върховния касационен съд, която е непротиворечива и многобройна, напълно споделена и от настоящия състав. По силата на циритраните разпоредби и даденото еднозначно тяхно тълкуване от състави на Върховния касационен съд, съдът е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение към предмета на спора. Това предполага да изследва целия релевантен и допустим доказателствен материал, събран по делото. Съдът е длъжен да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, като ясно и точно изложи съображения по тях. Ако не го стори, нарушавайки чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, той засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК. За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК), следва да се стреми да установяви истината, което се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводи на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Казаното се отнася и до въззивния съд, който и при действието на ГПК от 2007 г. е съд по съществото на спора. Въззивният съд също формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, следва да съответстват на събраните по делото доказателства. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, задължително трябва да ги посочи в своето решение. Въззивният съд има възможността при условията на чл. 272 ГПК да препраща към мотивите на първостепенния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, и по този начин да ги прави свои, но дори и в подобна хипотеза, трябва да е ясно какви точно фактически и/или правни изводи второстепенният съд приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния. В този случай, втората инстанция само се ползва от обосновката в първоинстанционното решение, какво е и така осъществява своята решаваща дейност. Препращането по чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция да обяви изрично и ясно какво е приела относно фактите, нито да „спести“ установяване на спорни, релевантни факти. Всички оносими доводи и възражения на страните относно доказателствата, фактите, приложимото право и правните заключения, включени в предмета на въззивното производство, независимо дали са заявени в първа или втора инстанция, в тяхната логическа последователност, трябва да бъдат обсъдени от въззивния съд, който ясно и точно трябва да обоснове изводите си. Обосноваването представлява логическа операция, в чиято основа лежат трите основни действия на мисленето, а именно тези на просто схващане или представяне (на предмети и явления чрез понятия), на отсъждане (че определено свойство е присъщо или не е присъщо на един или група предмети и явления) и на извличане на извод (че едно положение на нещата следва с необходимост да се приеме за факт въз основа на дадено допускане). Казаното значи, че съдът трябва да гради своите фактически и правни изводи въз основа на формално-валидните умозаключения – неговите изводи и заключения трябва да са логически следствия от дадени условия (предпоставки). Логическото мислене се опира на теоретичните познания - рационални концепции, теории, закони и други мисловни операции, които отразяват явленията и процесите чрез вътрешни връзки и универсални закономерности, достигнати чрез рационална обработка на емпиричните знания (извлечени от опита). Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС т. 12).
Мотивите на съдебния акт, както е разяснено още в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, както в и множество решения и определения на състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд, задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване. Мотивирането на съдебния акт е и гаранция за справедлив съдебен процес – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени, на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване.
Въззивният съд не е изложил фактически изводи относно всички релевантните факти, нито е направил правни заключения досежно всички приложими по конкретния спор правни норми. Въззивното решение само сочи, че първостепенния съд е установил правилно фактическата обстановка, но не е пояснено до какви определени заключения е достигнал, нито пък е ясно при анализа на какви доказателства, след установяване или не на кои факти и обстоятелства, при какви съображения, съдът – било то и първостепенният, е направил съответният извод. Както стана ясно, дори в условията на чл. 272 ГПК, трябва да е ясно какви точно фактически и/или правни изводи второстепенният съд приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния. В случая подобна яснота не е налице, а и безспорно, апелативната инстанция не е препратила към мотивите на окръжния съд.
Въззивният съд, също така не е обсъдил всички фактически твърдения, правни доводи и възражения на страните. Изобщо не е очертан предмета на съдебния спор във въззивното решение, а той е следният: Ищецът и касатор П. А. П. твърди по делото, че е гражданин на Г. и със статут на постоянно пребиваващ в Република България, за което обстоятелство му е издадена лична карта на постоянно пребиваващ чужденец и че в резултат на противоправни действия на служители при ответника, на 03.04.2016 г. в София не е допуснат да напусне територията на Република България, за пътуване със самолет в посока към А., К. И., въпреки че е съпруг на български гражданин и е представил на служителите на ответника паспорт, съгласно изискванията на чл. 4, ал. 2, т. 2 от Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз, които не са български граждани, и членовете на техните семейства, като същевременно служителите на ответника не са му предоставили възможност да получи необходимите документи или да удостовери чрез други средства, че притежава право на свободно придвижване, в нарушение на чл. 4, ал. 5 от горния закон, въпреки че е представил на същите акт за граждански брак, сключен с български гражданин. Счита, че е извън компетентността на Летище София е да извършва преценка дали пътникът разполага с необходимите документи за напускане на страната, което е в правомощията единствено на Главна дирекция „Гранична полиция“. Преценката за допускането на същия на територията на Кралство Испания, респективно отказването да бъде допуснат на територията на тази държава, са правомощие на властите на Кралсто Испания, натоварени с изпълнение на дейността по граничен контрол. Разпоредбите на Общите условия на авиокомпанията превозвач, които уреждат правото на авиокомпанията да откаже превоз на пътника не дават право на Летището да допусне пътника до самолета и няма отношение към спора с него. Поддържа, че срещу него не е била взета принудителна административна мярка за ненапускане пределите на Република България и че служителите на ответника са осъществили спрямо него дискриминация заради националната му принадлежност и заради това, че не е гражданин на ЕС. Насрещната страна – ответник по иска и по касационната жалба - „Летишща София“ ЕАД, възразява, че като наземен оператор следва задължителните изисквания на унифицирана световна система на база данни Timatic, в която са разписани определящи правила по отношение факта дали пътникът притежава необходимите документи за да бъде допуснат на територията на страната, за която е закупил билет за пътуване. Системата служи основно за проверка на паспортно-визовите изисквания при констатирани липси на необходими специфични документи на определен пътник, като той не се допуска на борда на самолета. Наземният оператор е длъжен да съобразява договорните си отношения с различните авиокомпании, опериращи на територията на летище София. Съгласно Общите условия на авиокомпанията превозвач – Уиз Еър, с която е встъпил в договорни отношения ищецът, може да му бъде отказан превоз, ако не отговаря на изискванията за влизане в държава, в която има уговорена спирка или, в която се намира мястото на пристигане. Ищецът, като ганайски гражданин, не е разполагал е необходим документ за влизане в Кралство Испания. Извън задълженията на Летището е да издава документи на пътници, удостоверяващи правото на свободно придвижване на територията на ЕС, нито да предоставя възможност на пътниците да получават удостоверителни документи в тази насока, доколкото издаването на Шенгенска виза на пътник за Кралство Испания е в правомощията на посолството на тази държава. Разрешение за пребиваване на лице, гражданин на държава извън ЕС със статут на постоянно пребиваващ, издадено от държава извън Шенгенското пространствто, не дава право на членове на семейството от страна извън ЕС, освен ако притежават карта за пребиваване на член на семейството, да пътуват без виза до държави от Шенгенското пространство. Гарантираното право на свободно преминаване на територията на ЕС, съгласно Договора за присъединяване на РБ към ЕС и потвърдени с Лисабонския договор не е нарушено, тъй като П. П. не е имал необходимите документи, позволяващи допускането му до борда на самолета.
Въззивният съд не е изложил, както стана ясно, фактически съображения, нито е обсъдил събраните по делото доказателства, между които и договора за наземно обслужване /опростена процедура/ между WIZZ A. и Летище София, разпечатките на бордните карти въз основа на он-лайн чекиране преди 03.04.2016 г.. Той е имал и възможност служебно да установи чрез справка в публичния регистър на Министерството на транспорта за съдържанието на лицензията на Летище София.
Съдът по същество, какъвто е въззивният, преценява доказателствата, за да установи наличността или отсъствието на определени факти и с оглед на това да реши спора, а контролно-отменителната инстанция ги преценява, за да провери дали е правилна, или не, преценката, която съдът по съществото е направил, дали са правилни и логични изводите на съда, и с оглед на това да признае решението за надлежно обосновано и законосъобразно или не.
Във въззивното решение не са изложени никакви мотиви в подкрепа на крайното заключение, че служителите на Летище София са изпълнили добросъвестно задълженията си – не е ясно какви са тези задължения и от къде произтичат, нито защо в крайна сметка са добросъвестно изпълнени. Няма и нито едно съображение по основния спор във въззивното производство – има ли право наземният оператор да осъществява проверка на документи за пътуване, свързани с паспортно-визовия режим на приемащата държава, в резултат на които – правомерно да откаже на определени лица поради липса на необходимите документи, достъп до борда на самолета, или тази дейност е предоставена в изключителните правомощия на полицейските органи и, ако да от къде произтичат тези правомощия. Няма никакви мотиви на въззивния съд във връзка с преценката на първостепенния съд, че приложими в случая са разпоредбите на Закона за чужденците в Република България - чл. 35, ал. 3, чл. 37; Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз, които не са български граждани, и членовете на техните семейства – чл. 4, ал. 2, т. 2( Закона за МВР – чл. 105, ал. 1, т. 5, чл. 39, ал. 3, вр. чл. 6, т. 2 и т. 7; наредбата за граничните контролно-пропускателни пунктове – чл. 16, ал. 1. Насрещните страни по спора – „Летище София“ в своята въззивна жалба и П. А. П. – в отговора по нея, са развили доводи относно приложението на цитираните разпоредби.
Разпоредбата на чл. 269 ГПК ясно и точно формулира пределите на правораздавателната компетентност на втората инстанция - макар и в рамките на въззивната жалба - да се произнесе по съществото на спора, вземайки предвид всички доводи на страните на базата на самостоятелни фактически и правни изводи. В конкретния случай липсата на изложени фактически и правни изводи на въззивния съд по спорните въпроси, необсъждането на доказателствата и възраженията на страните съставлява такова нарушение на процесуалния закон, което налага отмяна на обжалваното решение.
Налице е отменителното основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК. Въззивното решение следва да бъде касирано и върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който като да даде становище по фактическите и правни положения, като обсъди всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ въззивно решение № 7900/20.11.2019 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 14846/2018 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: