8 Р Е Ш Е Н И Е № 308 гр. София, 06 март 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Николай Дърмонски при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдията Капка Костова наказателно дело № 1108 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Х. Х. П., чрез служебния му защитник – адвокат Н. В. от САК, срещу решение № 195 от 03 май 2017 година на Софийския апелативен съд, НО, 4-ти въззивен състав, по внохд № 154 / 2017 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 96 от 30 март 2016 година на Софийски градски съд, постановена по нохд № 2079 / 2015 година по описа на този съд. Жалбата съдържа позоваване на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. В нея и в приетото от съда допълнение (назовано „уточнение”) се твърди, че въззивният съд е нарушил основен принцип на процеса за равни права на страните в него, като е оставил без уважение искането на защитата на подсъдимия за допускане на свидетел, с неустановена по делото самоличност, за когото се твърди, че е очевидец на инкриминирания инцидент. В резултат, осъдителната присъда се основава единствено на доказателства, посочени от обвинението и обслужващи обвинителната теза. Твърди се също, че присъдата и решението на въззивния съд са постановени в нарушение на правилата на чл. 13 и чл. 14 от НПК, доколкото авторството на деянието не е установено по несъмнен начин. Жалбата съдържа и критични съображения относно процедурата по чл. 281, ал. 4 от НПК, защото тя нарушава основен принцип на наказателния процес за централното място на съдебното производство в него и дава предимство на обвинението при обосноваване на неговата теза, което е в разрез с критериите за справедливост. Отправено е и искане за изискване и прилагане от съда на справка за твърдяни криминални прояви и висящи производства по отношение на пострадалия Н. Н. П., като доказателство за неговото поведение и качеството му на пострадал. С жалбата се претендира отмяна на решението на въззивния съд, без да е посочено кое точно свое правомощие да упражни касационната инстанция. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият Х. П. и служебният му защитник - адвокат Н. В. участват лично и поддържат жалбата по изложените в нея съображения и с искане за връщане на делото за ново разглеждане. В рамките на лична защита и в последна дума подсъдимият П. заявява, че се е защитавал от нападение на пострадалия и че желае да работи, защото се грижи за четиригодишно дете. Частният обвинител и граждански ищец Н. Н. П. участва лично в заседанието, като намира касационната жалба за неоснователна и моли решението на апелативния съд да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на въззивното решение. Обосновава липса на допуснати от съдилищата съществени нарушения на процесуалните правила във връзка със събирането и проверката на доказателствата по делото. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената първоинстанционна присъда подсъдимият Х. Х. П. е признат за виновен в това, че на 10. 05. 2014 година, около 21:30 часа в [населено място],[жк], [улица], в пространството до [жилищен адрес] направил опит умишлено да умъртви Н. Н. П., чрез нанасяне на пет прободни рани с нож в дясната мишница, гърдите и гърба, с които му причинил следните травматични увреждания – политравма, хеморагичен шок, двустранен хемопневмоторакс, една проникваща рана в гръдния кош вляво с увреждане на белия дроб, една проникваща рана в гръдния кош вдясно с увреждане на белия дроб, две прободно-порезни непроникващи рани на гърба и прободна непроникваща рана на дясната мишница под рамото, като опитът е останал недовършен поради независещи от дееца причини - Х. Х. П. бил спрян по време на нанасяне на ударите от И. Т. Б., поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 58, б. „а“, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на шест години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато времето, през което Х. П. е бил задържан от 12. 05. 2014 година до 30. 01. 2015 година. Подсъдимият е осъден да заплати на Н. Н. П. обезщетение за причинените му от престъплението неимуществени вреди в размер на 10 000 (десет хиляди) лева. До пълния размер от 15 000 лева гражданският иск е отхвърлен. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по разноските като е възложил последните в тежест на подсъдимия П., вкл. дължимата държавна такса върху присъденото обезщетение. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия Х. П., е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановено атакуваното сега по касационен ред решение на Софийския апелативен съд, с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по чл. 349, ал. 1 от НПК – подсъдимия чрез защитника си, срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол по чл. 346, т. 1 от НПК – решение на апелативен съд, и в предвидения срок по чл. 350, ал. 2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Преди всичко, с оглед възражението на защитата за постановяване на присъдата при допуснати нарушения на правилата на чл. 13 и чл. 14 от НПК следва да се отбележи, че предмет на касационната проверка е съдебният акт на въззивната, а не на първата инстанция. Правомощието на ВКС да отмени не само въззивното решение, но и първоинстанционната присъда може да бъде упражнено само когато бъдат установени допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила, които не са констатирани от въззивната инстанция и които принципно не биха могли да бъдат отстранени от нея. А настоящият случай не е такъв. Видно от съдържанието на атакуваното решение, въззивният съд е изпълнил задължението си за цялостна проверка на първоинстанционната присъда, независимо от посочените във въззивната жалба основания, като в изпълнение на задължението си по чл. 339, ал. 2 от НПК, аргументирано и изчерпателно е обосновал отказа си да приеме за основателни релевираните пред него възражения на защитата. Въззивната инстанция е дала своята оценка относно доказателствената дейност на СГС, като законосъобразно е приела последната за процесуално издържана при пълно спазване изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Констатациите на въззивния съд, че мотивите на първоинстанционната присъдата са подробни, задълбочени, аналитични и убедителни и позволяват на страните и на контролната инстанция да проследят начина на формиране на вътрешното убеждение на съда, няма причини да не бъдат споделени. Затова и въззивният съд не бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, когато не е достигнал до различни изводи по фактите. Съдът обстойно и задълбочено е обсъдил показанията на свидетеля-очевидец на престъплението В. Г., дадени в хода на проведеното въззивно съдебно следствие (л. 75 от внох дело), приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 4 от НПК нейни показания от ДП (л. 45), както и показанията на пострадалия свидетел П., особено с оглед наличието на противоречия между тях и обясненото от подсъдимия П. за механизма на причиняване на уврежданията и мястото на нанасяне на ударите (л. 6 от решението). Свидетели-очевидци на престъплението са и С. (л. 68 от нох дело) и Б. (л. 76 от нох дело), които възпроизвеждат последователно и безпротиворечиво протичането на инцидента и поведението на подсъдимия П.. Така че, при извършения собствен доказателствен анализ и оценка на доказателствените източници по действителното им съдържание (л. 4 – 6 от решението), въззивният съд правилно е утвърдил фактическата правилност на постановената присъда, вкл. изводите относно авторството на деянието в лицето на Х. П.. Следва да се отбележи, че възражението в касационната жалба за неустановеност по изискуемия от закона начин на авторството на инкриминираното деяние не е подкрепено от каквито и да било конкретни доводи и съображения. Налице е единствено изразеното общо недоволство от ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия П., което очевидно е дало основание и за упражняване на правото му на касационно обжалване. Изводите на предходните инстанции по фактите обаче съвсем не са произволни, а са основани на надлежна проверка и оценка на всички доказателствени източници, както и на експертните заключения. Съдът не е имал никакви основания да не кредитира за достоверност показанията на посочените свидетели, които са източници на преки доказателствени факти, поради което правилно ги е поставил в основата на съдебния акт. Съобщеното от свидетелите напълно кореспондира и със заключението на СМЕ (експерт д-р В.) относно броя, мястото, интензитета и медицинските характеристики на нанесените на пострадалия удари с нож от подсъдимия П., а частично – и с обясненията на самия подсъдим, дадени пред първоинстанционния съд (л. 121 от нох дело), в които подсъдимият заявява, че след първоначалното спречкване с пострадалия е отишъл до мазето, в което живеел, взел от там процесния нож, върнал се в градинката при Н. П. и го наръгал пет пъти в гърба. По експертен път е преодоляно противоречието между обясненията на подсъдимия и показанията на свидетеля П. във връзка с насочеността на ударите и по-конкретно – кои части от тялото на пострадалия са били засегнати вследствие на намушкванията, както е и опровергано твърдението на св. Б. за нанесени на пострадалия седем удара с нож. В тази връзка предходните инстанции са изложили убедителни съображения (с. 4 от мотивите на присъдата и с. 6 от решението), които ВКС споделя напълно. На следващо място, касационната инстанция няма как да отговори на пространните критики в жалбата на защитника на подсъдимия относно разпоредбата на чл. 281, ал. 4 от НПК (изм. ДВ, бр. 32 от 2010 г.), регламентираща действащите правила за прочитане на свидетелски показания. Всички участници в наказателното производство съобразяват своето процесуално поведение със закона, без оглед на субективната им преценка относно неговата правилност. В рамките на правомощията на касационната инстанция е единствено преценката за процесуалната законосъобразност на дейността на предходните съдебни инстанции по събирането, проверката и оценката на доказателствата и правилното приложение на закона. В случая, приобщаването на показанията на свидетелите Д. и С., депозирани на досъдебното производство, чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, е извършено съобразно процесуалните правила и при наличие на разписаните в закона предпоставки за това. А що се отнася до доводите на защитата, че разпоредбата на чл. 281, ал. 4 от НПК нарушава основен принцип на процеса, прогласен в чл. 7 от НПК, то те са били наведени и пред въззивния съд и са получили надлежен отговор в неговото решение (с. 5 от същото). Не намира опора в данните по делото и твърдението на жалбоподателя, че осъдителната присъда се базира единствено на доказателства, посочени от обвинението и обслужващи неговата теза. Доводи за това възражение се черпят от отказани от съда доказателствени искания на защитата на подсъдимия. Данните от първоинстанционното разглеждане на делото сочат, че съдът е уважил направени от защитата искания за допълване на доказателствената съвкупност, като е назначил допълнителна комплексна СППЕ за подс. П., провел е разпит на посочен от защитата свидетел – С. Н. – С. и е отхвърлил единствено искането за назначаването на допълнителна, трета поред СППЕ, с оглед обстоятелства, които вече са били предмет на изследване от страна на експертите в последната изготвена по делото СППЕ (л. 122 от нох дело). Въззивният съд, от своя страна, е извършил поискания от защитата непосредствен разпит на свид. В. Г., а показанията й са подробно обсъдени и надлежно оценени от съда (стр. 4 – 5 от решението). Въззивният съд не може да бъде упрекнат за отказа си да уважи направеното от защитата доказателствено искане за разпит на още едно лице, евентуално също очевидец на процесния инцидент, доколкото неговата самоличност не е била установена по делото. Освен това, по отношение на обстоятелствата, за установяването на които е поискан този свидетел, са налице други четирима свидетели-очевидци, посочени по-горе в решението, чиито показания се подкрепят и от други доказателствени източници, също вече коментирани и достатъчни за разкриването на обективната истина, както това е констатирал и въззивният съд (л. 77 от внох дело). Претенцията на жалбоподателя за изискването на справка за висящи производства по отношение на пострадалия Н. Н. П., не държи сметка за естеството на касационния контрол и за правомощията на касационната инстанция, която не провежда съдебно следствие и не събира доказателства, освен в случаите на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, какъвто настоящият случай очевидно не е (чл. 353, ал. 5 от НПК). Още повече, че това доказателствено искане по никакъв начин не е насочено към установяването на факти, включени в предмета на доказване. Доколкото подсъдимият П. възразява ангажирането на наказателната си отговорност като цяло, ВКС провери и параметрите и тежестта на тази отговорност, макар касационната жалба да не съдържа изрично позоваване на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Наложеното на подсъдимия наказание е определено в рамките на закона и е индивидуализирано при отчитане на всички установени по делото обстоятелства по чл. 54 от НК. Предходните инстанции са имали основание да приемат наличие само на смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които надлежно са установили и правилно са оценили (с. 7 от решението). Макар тези обстоятелства да не могат да бъдат ценени като изключителни или многобройни, съдилищата правилно са определили наказанието на подсъдимия при условията на чл. 58, б. „а” във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, значително под законовия минимум от десет години лишаване от свобода, за срок от шест години. Така определеното наказание удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите по чл. 36 от НК, поради което се явява справедливо и не предпоставя намеса на касационната инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 195 от 03 май 2017 година на Софийския апелативен съд, НО, 4-ти въззивен състав, по внохд № 154 / 2017 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 96 от 30 март 2016 година на Софийския градски съд, постановена по нохд № 2079 / 2015 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.