Р Е Ш Е Н И Е № 324 С о ф и я, 13 юни 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 07 ю н и 2013 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ КАПКА КОСТОВА при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно дело № 910/2013 година. Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Х. Е. А. от М. против въззивна присъда № 108 от 04.02.2013 г., постановена от Софийския градски съд по ВНОХД № 5363/2012 г., която се позовава на основанията по чл. 348, ал.1, т.1-3 от НПК и с която се отправят няколко разнопосочни искания : от отмяна на присъдата и оправдаването му по предявеното обвинение поради несъставомерност или явна малозначителност на деянието съгласно чл.9, ал.2 от НК или преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление и приложение на разпоредбите било на чл.55 от НК или тези по чл.78а, ал.1 от НК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за частична основателност на жалбата относно искането за приложението на чл.55 от НК. Подсъдимият лично и чрез защитника си адв.Й.Н. от САК поддържа жалбата си в съдебно заседание и моли да бъде уважена. Върховният касационен съд провери въззивната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 03.01.2012 г., постановена по НОХД № 4721/2011 г. на Софийския районен съд подсъдимият Х. Е. А. от М. е признат за невинен в извършването на 14.06.2009 г. във влак № 2607, пътуващ по линията София-Горна Оряховица съзнателно да се е ползвал от преправен официален документ, удостоверяващ лични данни – ЖП карта „учащ” с № 0839737 от 14.02.2009 г., издадена на името на К. К. И. от В., като от него за самото съставяне или преправяне на документа не може да се търси наказателна отговорност, като деянието поради своята малозначителност не е общественоопасно и на основание чл.9, ал.2 от НК е оправдан по предявеното му обвинение за престъпление по чл.316 вр.чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК. Съдът не се е произнесъл относно направените разноски по водене на делото. Присъдата е била протестирана от Софийска районна прокуратура с оплакване за неправилно приложение на материалния закон относно съставомерността на деянието като престъпление по чл.316 вр.чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК с искане за отмяната й и постановяване на нова осъдителна по това обвинение. С въззивна присъда № 108 от 04.02.2013 г., постановена от Софийския градски съд по ВНОХД № 5363/2012 г. първоинстанционната присъда е отменена, като подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъплението по чл.316 вр.чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК и при условията на чл.58а, ал.1 от НК му е наложено наказание от 6 месеца лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила. Няма произнасяне по направените по делото разноски. В касационната жалба на защитника на подс.А. адв.Й.Н. от САК и допълнението към нея са заявени като касационни основания тези по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК заради направените от въззивния съд незаконосъобразни правни изводи, оттам заради явната несправедливост на наложеното му наказание с искане обжалваната присъда да бъде отменена и същият да бъде оправдан по предявеното му обвинение на основание чл.9, ал.2 от НК, алтернативно – то да бъде изменено с преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление, следвано от приложението на чл.78а, ал.1 от НК. В пренията пред касационната инстанция освен изложените искания от защитника алтернативно се поддържа и приложението на чл.55, ал.1, т.2, б.”б”, пр.1-во от НК. Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение приема, че касационната жалбата е подадена в законния срок, от страна, имаща право на жалба, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.2 от НПК и е допустима, като разгледана по същество, е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения : Недоволството на подс.А. и на защитника му касае отказа на градския съд да утвърди малозначителността на инкриминираното деяние и да потвърди оправдаването му на това основание, което довело, според тях, до неправилно ангажиране на наказателната му отговорност и оттам – до несправедливото му осъждане, заради което се отправят алтернативните искания от оневиняването му, до преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление (без неговата конкретизация) с ангажиране на административно-наказателната му отговорност по реда на чл.78а, ал.1 от НК и като последна алтернатива – приложението на чл.55 от НК. При протеклото по реда на глава 27 от НПК съкратено съдебно следствие подсъдимият Х. А. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил за установяване на същите да не се събират други доказателства, а районният съд, като е констатирал подкрепата им в събраните по надлежен ред доказателствени материали, ги е вложил в основата на присъдата си, макар невярно в определението си по чл.372, ал.4 от НПК в съдебното заседание да е отразил, че „одобрява” (вместо вярното - „обявява”) изразеното съгласие на подсъдимия „за приключване на делото по реда на чл.371, т.1 от НПК”, но допълвайки, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието и не ще събира доказателства за признатите от него факти. Спор по фактите между страните няма и тази грешка не е съществена. Защитата на жалбоподателя още в пренията пред първата инстанция е навела редица възражения, касаещи съставомерността на деянието, алтернативно малозначителността му и е претендирала за оправдаването му, като е сполучила да постигне това на второто основание. И ако по първите районният съд декларативно е заявил да са налице „всички признаци на документното престъпление”, възприемайки втората алтернатива е допуснал смесване на понятията за „маловажен случай” и „малозначителност” на деянието. Законът в чл.93, т.9 от НК е дал легално определение на понятието "маловажен случай" и то се отнася за всички престъпления, за които е предвиден по-леко наказуем по този признак състав, утвърдено и в ППлВС № 6/1971 г., р.ІІ, т.7, в Тълкувателно решение № 113 от 16.12.1982 г. по н.д. № 97/82 г. на ОСНК-ВС и в редица принципни решения на ВКС. Във всички случаи обаче деянието е съставомерно, отличавайки се с по-ниска обществена опасност от обичайните за съответното престъпление. Систематичното място на чл.9, ал.2 в общата част на НК обаче сочи на неговата приложимост по отношение на всички престъпления, независимо дали техният предмет има или няма парична равностойност, кой е субектът на престъплението, какъв е обектът на наказателно правна защита и какви са видът и размерът на предвидената санкция, в случая, и относно документните престъпления. Единственото условие е деянието, макар и да осъществява признаците на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност да не е общественоопасно или неговата опасност да е явно незначителна, че практически да липсва защитим обществен интерес с намеса на наказателната репресия, т.е. нормата визира две възможни хипотези, при наличието на които извършеното деяние не е престъпно: а) деянието въобще не е общественоопасно или б) разкрива такава степен на обществена опасност, която е явно незначителна. И в двата случая законът свързва наличието им с определяне на деянието като "малозначително", поради което не е престъпно. Оценката на степента на обществена опасност на деянието и дееца следва да се съобразява с характера на конкретните общественоопасни деяния и тяхното отрицателно значение на даден етап на развитие на обществото, както и с личността на дееца. В рамките на тази преценка се вземат предвид редица обстоятелства като обективното отрицателно въздействие на извършеното върху обекта на престъплението, върху обществените отношения въобще и съзнанието на гражданите (конкретния престъпен резултат, други несъставомерни вредни последици, начинът и средствата за въздействие и пр.), но също и субективните му характеристики извън вината (подбуди за извършването, борба на мотиви, цел на дееца и други). Крайният извод е, че именно степента на обществена опасност на конкретно извършеното деяние е от значение да се реши дали то представлява престъпление, или макар формално съставомерно, но неразкривайки или изключвайки изискуемата се обществена опасност, е малозначително във визираните форми. В настоящия случай въззивният съд не е имал основание да промени приетата за установена фактическа обстановка, като ненужно я е преповторил. Значително по-задълбочени са правните му изводи, но в крайна сметка не са допринесли за правилното приложение на материалния закон, в частност на разпоредбата на чл.9, ал.2 от НК. Разсъждавайки върху обективната съставомерност на деянието като престъпление по чл.316 от НК, съдът е стигнал до верния извод, че въпросната „карта Б.-учащ” е документ по смисъла на закона и то официален, с преправено съдържание относно фиксираните в него лични данни, а именно с подмяната на снимката на правоимащия да я ползва св.Кр.И. със снимката на подс.А., с което е подменено изявлението (с правно значение) на издателя на картата кой има право да пътува по Б. със съответното намаление на стойността на ЖП-билета. И тук изведнъж изпада в противоречие, считайки документа да е преправен официален удостоверителен, но като се отрича фотоснимката да е част от фиксираните в него лични данни (”по смисъла на законовата разпоредба”, но без да сочи коя е тя) на правоползувателя, идентифициран с трите имена и ЕГН, които обаче не са засегнати от подправката на документа. Това е в разрез с разбирането кои са личните данни за дадено лице и как те се удостоверяват – съгласно чл.16, ал.1 и 2 от Закона за българските лични документи, синхронизиран със стандартите на ЕО, съответно чл.18а, ал.1, т.3 и ал.3 от същия закон при подаване на заявление за издаване или задължение за подмяна на личен документ при „съществено и трайно изменение на образа на лицето”, т.е. образът е свързан с „необходимите биометрични данни” на лицето като част от неговите „лични данни” и това тълкуване следва от специалния закон. Документната подправка по чл.308, ал.1 от НК се изразява в две форми: съставяне на неистински официален документ и преправяне съдържанието на официален истински документ, като преправянето се изразява във въздействие върху съществуващ истински документ чрез подменяне или допълване на буквени или цифрови знаци или чрез заличаване на такива знаци, с което съдържанието се променя съществено. Съдържанието на документа включва както самото изявление, така и всички останали необходими елементи - подпис, дата, снимки и други. Когато в резултат на преправянето е засегнато изявлението, на документа се придава вид, че преправеното изявление изхожда от лицето, посочено като негов автор. Създава се несъответствие между действителното и промененото чрез преправянето изявление на автора, каквото всъщност той не е правил. То е завършено със съставянето на неистинския официален документ или преправяне съдържанието на истинския документ, който съдържа всички реквизити по чл.93, т.5 от НК и е съставомерно независимо от използуваните технически средства за изготвяне на неистинския документ или степента на съвършенство на извършената подправка. С чл.316 от НК е прогласено за престъпно съзнателното ползване на документи - официални или частни, които са неистински, с преправено съдържание, или с невярно такова. Документът следва да отговаря на изискванията за официален или частен, за манипулирането на какъвто, съобразно изискванията на съответния престъпен състав, от извършителя се носи наказателна отговорност. Ползването на такива документи е престъпно и тогава, когато за съставянето им (разбирай, и преправянето им) не може да се търси наказателна отговорност от използвалия ги. А след като престъплението по чл. 308, ал. 1 от HK e възможно само при пряк умисъл, със специалната цел, предвидена в неговия състав - пряк следва бъде и умисълът на онзи, който само се е възползвал от неистинския документ (иначе ползването не би било "съзнателно"), по аргумент и от приравняването на отговорността на ползвателя към отговорността на създателя на неистинския документ, дори и първият по изключение да е наказателно-неотговорен за създаването или преправянето на документа. И накрая, като престъпление на формално извършване, престъпният резултат се изразява в узнаването на документа от лицето, на което е представен, за да удостовери включените в него факти. Изхождайки от тези принципни разсъждения, настоящият състав на ВКС намира, че изводите на първия съд относно малозначителността на деянието са правилни и законосъобразни. Неоснователно въззивният съд акцентира върху характера на документа като официален, боравещ с лични данни (трите имена и ЕГН) на св.Кр.И., които обаче не са преправени, а чрез подмяната на снимката е подменена визията на този ползувател с образа на подсъдимия, обстоятелство, което лесно се разкрива с представяне на личен документ за самоличност от последния, при което се е констатирало, че той не е Кр.И.. От друга страна, съдът се е съгласил с довода на прокурора, че документът е ползван „с користна цел”, но такова обвинение не е било предявено. За да се получи билет с намаление от Б. е необходимо представянето на ЖП-картата на касиера, издаващ билета, но по делото няма фактическо обвинение именно подсъдимият да е направил това и да е закупил билета с намаление, нито дали след закупуването на билета картата не е била преправена. Представянето на ЖП-картата на кондукторката, а после и пред полицаите от ЖП патрула във влака е за потвърждаване на правото му да пътува с така издадения билет, като нейн правоимащ ползувател, т.е. така ангажираните от прокурора факти не установяват користната цел на жалбоподателя. Необяснимо е становището на съда, че освен нанасянето на вреди на Б., такива имало и за обществото като цяло, без те да се конкретизират. Ползваният преправен документ не е такъв за установяване на самоличност, правното му значение съвсем не е значимо, а „печалбата” за подсъдимия от ползването му е твърде символична. Няма каквито и да е данни той да е ползвал картата и преди, както и че е имал намерение да я ползва и за в бъдеще, още повече, че е бил учащ се (студент на 20 години) също с право да пътува с намаление по Б. (според правилата на това търговско дружество). Няма как да се коментира изводът на съда той да е имал възможност да работи и да понесе редовните разходи за транспорт до родния си град, когато такова право на 50% намаление на Б.-билетите се е следвало на определена група лица – учащи се до определена възраст, без значение на доходите им. Накрая, ВКС отчита и отдалечеността във времето на деянието от осъдителния съдебен акт, с който СГС цели да въздаде справедливост, съобразено с чистото съдебно минало на жалбоподателя, младостта му, ангажираността му да повиши образованието си и възможностите си за бъдеща реализация и искреното му разкаяние за случилото се. Или, преценено и към момента на осъществяване на деянието, а и понастоящем деянието се отличава със своята малозначителност и като такова не е престъпно, поради което присъдата на въззивния съд се явява незаконосъобразна и като такава следва да бъде отменена, а подс.А. бъде признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение по чл.316 вр.чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК вр.чл.9, ал.2 от НК. С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.2 вр.чл.24, ал.1, т.1 от НПК вр.чл.9, ал.2 от НК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло присъда № 108 от 04.02.2013 г., постановена от Софийския градски съд по ВНОХД № 5363/2012 г., като ПРИЗНАВА подсъдимия Х. Е. А., със снета по делото самоличност, за невинен в това на 14.06.2009 г. във влак от София за Горна Оряховица да е ползвал съзнателно преправен официален документ, удостоверяващ лични данни на лицето К. К. И., като за самото съставяне на документа не може да му се търси наказателна отговорност и го ОПРАВДАВА по предявеното му обвинение по чл.316 вр.чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК. Направените по делото разноски остават за сметка на Държавата. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: