Ключови фрази

8

O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 525

гр. София, 09.06.2022г.



Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр.дело № 4962 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Х. А. и М. А. А., чрез адв. Ю. Р., срещу решение от 09. 09. 2021г. по гр. дело № 2342/2020г. на Софийски апелативен съд /САС/, в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение № 2152 от 13. 04. 2020г. по гр. д. № 16075/2017г. на Софийски градски съд /СГС/, Първо ГО, 3 състав, като жалбоподателите са осъдени на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ да заплатят солидарно на „Обединена българска банка“ /ОББ/ АД следните суми: 46 887.58 евро - главница, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /11. 12. 2017г./ до окончателното плащане; 1 830.41 евро - възнаградителна лихва за периода от 05. 07. 2016г. до 10. 12. 2017г., вкл. и 1 186.83 евро - наказателна лихва за периода от 05. 07. 2016г. до 11. 12. 2017г..
Жалбоподателите поддържат в касационната си жалба, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Твърдят, че неправилно второинстанционният съд е приел, че е настъпила предсрочна изискуемост на процесните вземания, доколкото в отправеното до длъжниците уведомление не са конкретизирани забавените вноски, техните падежи и сроковете за забава. Неправилен считат и изводът на въззивната инстанция, че предсрочната изискуемост е настъпила, дори да не е възникнала в по – ранен момент, с подаването на исковата молба, защото липсва подобно твърдение от страна на кредитора в първоинстанционното производство. Излагат също доводи, че процесният договор за кредит съдържа нищожни клаузи, тъй като в чл. 5 (3) от същия е предвидено, че размерът на лихвения процент по кредита подлежи на едностранна промяна от страна на банката. Посочват, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения при назначаването служебно на съдебно-икономическа експертиза, без такава да е поискана от която и да е от страните, и при разпределянето на доказателствената тежест, доколкото не е поправен пропуска на първата инстанция при съставянето на доклада по делото и не е указано на М. А., че дължи доказване на факта, че придобитият с кредита от ОББ имот не съставлява семейна имуществена общност. Претендират сторените по делото съдебно – деловодни разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, касаторите релевират основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Следва ли договор за ипотечен кредит да съдържа примерен погасителен план в случаите на приложение на 2 лихвени проценти, и липсата му води ли до невъзможност за обявяването му за предсрочно изискуем в случай, че кредиторът не посочи изрично кои вноски в какъв размер всяка са забавени?“, по който навеждат противоречие на въззивното решение с решение №10/25. 02. 2020г. по т. д. №16/2019г. на ВКС, Второ т.о.; 2. „С какви способи може да бъде упражнено потестативното право на кредитора да трансформира кредита в предсрочно изискуем в хода на заведеното от него исково производство спрямо длъжника? Възможно ли е кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем едва пред втората инстанция?“, по който сочат противоречие с решение № 171/16. 03. 2021г. по т. д. №1273/2019г. на ВКС, Второ т.о.; 3. „Възможно ли е съдът служебно и изцяло по свой почин да назначи съдебно - икономическа експертиза, когато във въззивната жалба не са били наведени твърдения в тази насока и съставлява ли последното нарушение на диспозитивното начало?“, по който твърдят противоречие с ТР № 1/19. 12. 2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 160/03. 12. 2020г. по т. д. №2634/2019г. на ВКС, II т.о.; 4. „Налице ли е процесуално нарушение в случай, че въззивнният съд е постановил, че ответникът не е доказал един отрицателен факт, когато първоинстанционият съд не e включил това обстоятелство в доклада по чл. 146 ГПК, a второинстанционният съд не е дал указания на въззиваемия в тази насока?“, по който навеждат противоречие с решение № 69/20. 05. 2021г. по гр. дело № 1742/2020г. на ВКС, III г.о., и 5. „Налице ли е процесуално нарушение на съдопроизводствените правила и неправилност на съдебното решение в случаите, когато съдът изцяло се е позовал на съдебно-счетоводна експертиза, която е изготвена на база счетоводни записвания, за които има ясни индиции, че са били водени нередовно?“, който считат, че е от значение за развитието на правото, тъй като по него няма съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба - „ОББ“ АД подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /предявеният обуславящ иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД е с цена над 5 000 лв./, т. е. тя е допустима.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, предявени от „ОББ“ АД срещу С. Х. А. и М. А. А., за солидарното осъждане на ответниците да заплатят сумата 47 131. 89 евро - непогасена главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 29. 11. 2007г., ведно със законната лихва от 08. 12. 2017г. до окончателно плащане; 1 830. 41 евро - договорна лихва до датата на предявяване на исковата молба, и 2 998. 14 евро - наказателна лихва върху просрочени главници до датата на предявяване на исковата молба. Намерил е въз основа на приетите по делото доказателства, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, породено от сключен на 29. 11. 2007г. между "ОББ" АД в качеството на кредитодател, и ответницата А. в качеството на кредитополучател, договор за предоставяне на ипотечен кредит за сумата 80 000 евро, с цел рефинансиране на предходен ипотечен кредит и ремонт на недвижим имот. Договорът е подписан от ответника А. в качеството му на съпруг на кредитополучателя. Приел е, че от нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека – обезпечение по процесния договор за кредит се установява, че учредената договорна ипотека е върху имот, представляващ съпружеска имуществена общност между двамата ответници, при което е заключил, че кредитът е отпуснат за задоволяване на нужди на семейството и съгласно чл. 32, ал. 2 СК съпругът отговаря солидарно за поетото от неговата съпруга задължение. От доказателствата по делото е счел за установено, че кредитът е бил напълно усвоен на два транша - първият в размер на 67 000 евро и вторият в размер на 13 000 евро. В чл. 5 (1) от договора е уговорен конкретен лихвен процент и той е съответно: 6.25 % годишна лихва за първия транш и 7.25 % - за втория транш. Общият брой на анюитетните вноски е 180, които са дължими, считано от 05. 01. 2008г. на 5 число на месеца /чл. 12 от договора/. Крайният срок за погасяване на кредита е 05. 12. 2022г./чл. 13 от договора/.
САС е посочил, че ищецът се е позовал на предсрочна изискуемост на целия дълг, на основание чл. 18 от договора, предвиждащ, че при пълно или частично неплащане на две месечни погасителни вноски, кредитът става предсрочно изискуем, като е приел за доказано настъпването на предсрочната изискуемост. Посочил е, че на датата 30. 03. 2017г., на която банката е упражнила правото си да обяви процесния кредит за изцяло и предсрочно изискуем, е било налице частично неплащане на повече от две погасителни вноски. От заключението на съдебно-икономическата експертиза е намерил за установило, че ответниците не са платили падежирали 27 броя месечни вноски за главница за периода от 05. 10. 2015г. до 11. 12. 2017г., но възнаградителните лихви са били платени по тези вноски, като едва от 05. 08. 2017г. е налице неплащане на 5 броя месечни вноски, включващи главница и лихва. Заключил е, че ищецът надлежно е упражнил правото си да обяви процесния кредит за изцяло и предсрочно изискуем. От представените по делото два броя уведомления, адресирани до двамата длъжници е счел за установено, че същите удостоверяват конкретизирано задължението на кредитополучателя към банката: данни за договора за кредит - дата на сключване, размерът на просроченото задължение по главницата, договорните и наказателните лихви. От приложените по делото два броя товарителници е установил, че уведомленията са били връчени лично срещу подпис на М. А. А. – в лично качество и за съпругата му, на дата: 01. 04. 2017г.. Посочил е също, че дори и да не бъде прието, че банката с посочените по –горе уведомления е обявила кредитната експозиция за предсрочно изискуема към дата: 01. 04. 2017г., то това би било сторено с връчването на препис от исковата молба на 08. 01. 2018г., към който момент е налице неплащане в пълен размер на повече от две от дължимите падежирали вноски, който факт съдът е длъжен да съобрази, дори да не е наведен изрично от страните в процеса, щом като предсорчната изискуемост на процесния кредит е включена в предмета на делото.
По отношение на направеното от ответниците възражение за неравноправност на клаузите на чл. 5, ал. 3 от процесния договор, предвиждаща възможността за едностранна корекция без предизвестие на лихвените проценти и на чл.7 (3) от договора, предвиждаща възможност за едностранна промяна от страна на банката на таксите за управление на кредита, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно. Посочил е, че въпреки, че не е било спазено изискването на чл. 144, ал. 2 ЗЗП за поемане на задължение от страна на банката да уведоми другата страна по договора за кредит при едностранна промяна на лихвения процент и на таксите по управление на кредита да й предостави възможност за прекратяване на договора, клаузите за промяна в лихвените проценти и таксите за управление не следва да се приемат за нищожни, тъй като от приетото и неоспорено заключение на съдебно - счетоводната експертиза е установено, че в нито един момент от действието на договора банката не е извършила едностранна промяна в първоначално уговорените лихвен процент и такси за управление на кредита. Посочил е, че в чл. 7 (2) от процесения договор за ипотечен кредит е предвидено, че кредитополучателят дължи на банката годишна такса за управление, която се включва в месечната анюитетна вноска. На законовата забрана за събиране на такива такси, въведена с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК /ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014г./ е придадено обратно действие с разпоредбата на § 13 от ПЗР към ЗИД на ЗПК /ДВ, бр. 35/2014г., в сила от 23.07.2014г. /, т. е. забраната по чл. 10а, ал. 2 ЗПК за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, следва да се приложи и към процесния договор. Тълкуването на клаузата на чл. 7(2) от процесния договор и начислената такса за управление, по същината си представлява такса за действия, свързани с управлението на кредита по смисъла на законовата разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което е счел същата за недължима поради нищожност на договорната клауза като противоречаща на закона. Съобразно извършените от вещото лице изчисления по варианта, според който не се включва годишната такса за управление в анюитетните вноски, е уважил предявените искове за главница и лихви.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.
Първият формулиран от касатора въпрос не удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационния контрол. Въпросът е свързан с наведени от касатора доводи за „недействителност“ на приложеното по делото уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуемост, тъй като липсвала индивидуализация на конкретните вноски, които били забавени. Той не е от значение за крайния изход на конкретното дело. По последното е установено от приетите доказателства, както и от самия договор за кредит, че при сключването му е бил изготвен погасителен план, а освен това забавените месечни анюитетни вноски са конкретизирани в изпратеното от банката уведомление до ответниците, надлежно получено от последните. Не е налице и твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №10/25. 02. 2020г. по т. д. №16/2019г. на ВКС, Второ т.о., доколкото в последното е прието, че предсрочната изискуемост настъпва при осъществяване на предпоставките в договора за кредит и достигане на волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем до кредитополучателя, а не че с уведомлението за настъпване на предсрочна изискуемост следва да бъде представен и погасителен план. Ето защо по първия въпрос не е осъществено и наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос също не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване. Първият подвъпрос от него не притежава характеристиките на правен въпрос, тъй като е зададен твърде общо и има по - скоро теоретичен характер, който не би могъл да бъде съотнесен с изведените от въззивния съд правни съображения в обжалваното решение. Последните не съдържат извод за упражняване на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем в хода на настоящото исково производство, напротив направен е извод, че това потестативно право е надлежно упражнено преди завеждане на заповедното производство. Вторият подвъпрос от втория въпрос няма обуславящо значение за изхода на конкретния спор, тъй като въззивният съд не е приемал, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем едва пред втора инстанция. Видно от мотивите на обжалвания акт, е приел, че както бе посочено и по – горе, предсрочната изискуемост е настъпила с получаване от длъжниците на уведомлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост, което е станало преди началото на процесното заповедно производство. Само за пълнота следва да се посочи, че е неоснователен наведеният от касаторите довод, че уведомлението на банката – ищец е ненадлежно връчено на А., доколкото било връчено единствено на М. А., но не и на неговата съпруга. От представените по делото доказателства /два броя товарителници/ се установява, че и двата броя уведомления за обявената предсрочна изискуемост на ищеца са връчени на съпруга А., едното в лично негово качество, а другото - в качеството му на съпруг на другия солидарен длъжник С. А., което е редовно връчване по смисъла на чл. 46, ал. 2 ГПК.
Третият поставен въпрос не е правен, а представлява довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, което е касационно основание за неправилност на въззивния съдебен акт. В производството по чл. 288 ГПК, касационната инстанция няма правомощия да преценява законосъобразността на извършените от съда процесуални действия. Освен, че не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не се установява и твърдяното от касаторите като допълнително основание -противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно дадените задължителни указания в т. 3 ТР 1/19. 12. 2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, без да е направено такова искане от въззивниците, само ако във въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Настоящият случай е именно такъв, доколкото от съдържанието на въззивната жалба се установява, че са били наведени твърдения за неправилност – необоснованост на фактическите изводи и превратно тълкуване на правнорелевантните факти от първоинстанционния съд в първоинстанционното решение.
Не се установява общото основание за допускане на касационното обжалване по останалите два въпроса на касаторите, отнасящи се до това дали са допуснати от въззивния съд конкретни процесуални нарушения. Всеки от тях не представлява правен въпрос според задължителното тълкуването в т. 1 ТР № 1/2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Четвърти и пети въпроси от изложението към касационната жалба представляват въпроси по правилността на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което те следва да се преценяват от съда само, ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и в производството по чл. 288 ГПК, каквото е настоящото. Това е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо обсъждането на наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото законодателят изисква кумулативното осъществяване на общото и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
На основание гореизложеното, не са налице наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на настоящото производство в тежест на касаторите следва да бъдат възложени претендираните от ответника по касационната жалба разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 25а, ал. 3 Наредбата за заплащането на правната помощ.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09. 09. 2021г. по гр. дело № 2342 по описа за 2020г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА С. Х. А., ЕГН: [ЕГН], и М. А. А., ЕГН: [ЕГН], да заплатят солидарно на „Обединена българска банка“ ЕАД, ЕИК: 000694959, сумата 50 лева, съставляваща юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.