6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 120
София, 02.06.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ:Теодора Гроздева
Геника Михайлова при участието на секретаря Даниела Цветкова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5790 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. „С. Б.“-гр.Любимец срещу въззивното решение на Хасковския окръжен съд, постановено на 08.07.2015г. по в.гр.д.№276/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.108 ЗС от Ц. „С. Б.“-гр.Любимец срещу [община] иск за предаване собствеността и владението на едноетажна сграда с номер 01, представляваща църква и параклис с наименование „Св.А. М.“ със застроена площ 64кв.м., построена в гробищен парк на [населено място] в поземлен имот №009607 с площ от 38.089дка в местност „Любимец“.
С определение №44/26.01.2016г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за задължението на въззивната инстанция да постанови решение в съответствие с правилата на тежестта на доказване във връзка с наведения придобивен способ по главния иск.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-в противоречие с процесуалните правила не са обсъдени всички твърдения и доводи на въззивника, направени с въззивната жалба, с исковата молба и в хода на делото, което е довело до липса на мотиви; решението е постановено в противоречие с доказателствата по делото и установеното от тях действително фактическо положение, което е довело до неправилно приложение на императивни разпоредби на материалния закон. Поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че мястото, върху което е построен параклисът, представлява гробищен парк и че попада върху терен, който е публична общинска собственост, като изцяло игнорира факта, че за имота не са съставяни актове за държавна собственост, липсва подробен устройствен план, приет по установения ред, както и факта, че общината е плащала наем на Църквата до съставянето на първия акт за общинска собственост, който няма конститутивен ефект, доколкото не е налице законно придобивно основание. Поддържа също така, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че е установено съществуването на документ за отстъпено право на строеж от ИК на СНС, за което са налице данни в книгите на Църквата и в събраните свидетелски показания по делото, че свидетелите са виждали документа, който е загубен при преместване на архивите на народните съвети към Държавен архив. Поддържа, че неправилно е прието, че сградата е строена със средства и труд на живущите в [населено място], а не от даренията за построяването на храма, събирани от Църквата, както и че не е доказано придобиване правото на собственост по давност, след като е осъществявано явно, спокойно и необезпокоявано владение от 1955г. до 02.04.2013г. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В писмен отговор в срока по 287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [община] изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Поддържа, че въпросът дали теренът, върху който е построен параклисът, представлява гробищен парк, не е бил въведен от касатора като спорен по делото и е приет от съдилищата за безспорен, включително с оглед изложените в исковата молба твърдения, че параклисът е построен в гробищния парк. Счита, че съдът е изложил обстойни аргументи и по въпроса защо приема, че ищецът не е придобил процесната сграда по давност. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
Предявен е иск за признаване право на собственост и предаване владението на недвижим имот, представляващ църква и параклис с наименование „Св.А. М.“, построена в гробищния парк на [населено място] с твърдения, че правото на собственост е придобито въз основа на отстъпено право на строеж от Селския народен съвет през 1953г., както и евентуално въз основа на давностно владение, което е осъществявано явно, спокойно и необезпокоявано в периода от 1955г. до 02.04.2013г., когато е съставен Акт за публична общинска собственост.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Прието е за безспорно, че процесният параклис е построен през 1954-1955г. в гробищния парк на [населено място] като липсват писмени доказателства за предоставено право на строеж на Ц. „С. Б.“. Посочено е, че имотът е изграден при действащ режим на общонародна /държавна/ собственост, уредена в чл.8 от Конституцията на Република България от 1947г. и чл.14 от Конституцията от 1971г. с които е предвидено съществуването на държавна /общонародна/ собственост, кооперативна собственост, собственост на обществени организации и лична собственост, докато с редакцията на чл.14 от 1990г. видовете собственост са държавна, общинска, кооперативна, собственост на обществени организации, на други юридически лица, частна и лична, което е възприето и в Конституцията от 1991г. Взето е предвид, че до приемането на З. и ЗОбС обектите на общинска собственост са регламентирани в §7 ПР З., като в §6 са посочени основанията, поради което с оглед характеристиката и предназначението си процесният имот попада в приложното поле на §7, т.6 ПР З. като обект на общинската инфраструктура с местно значение. Поради това е прието, че по силата на чл.92 ЗС правото на собственост върху постройката в гробищния парк като обект на държавна собственост е преминало в патримониума на общината. Прието е също така, че твърденият от Църквата способ за придобиване правото на собственост върху сградата по давност за времето от 1955г. до 02.04.2013г. е неприложим с оглед установената забрана в чл.86 ЗС в двете редакции преди 1990г. и след тази дата по силата на §1 ЗД на ЗС, обн.ДВ.бр.46/2006г.
Посочено е, че ищецът не е доказал да му е било предоставено право на строеж за изграждането на параклиса, като гласните доказателства не обосновават подобен извод.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения по първото, наведено в исковата молба като главно, основание за придобиване правото на собственост, а именно въз основа на отстъпено право на строеж, по поставения от касатора въпрос за задължението на въззивната инстанция да постанови решение в съответствие с правилата на тежестта на доказване настоящият състав приема следното:
Когато ищецът се позовава на повече от едно придобивно основание при условията на евентуалност и поддържа тези основания и пред въззивния съд, въззивната инстанция дължи произнасяне по основанието, заявено като главно и ако приеме същото за неосъществило се, и по основанията, наведени като евентуални. Произнасянето по всяко едно от заявените основания следва да включва подвеждането на установените факти към приложимата правна норма и при спазване на установените в процесуалния закон правила за разпределяне на доказателствената тежест, както и за начина на доказване на релевантните за спора факти, включително и правилата на доказване при твърдение, че писмен документ е бил изгубен или унищожен не по вина на страната, която черпи от него изгодни правни последици.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно. При постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл.165 ГПК и чл.235 ГПК/ и неправилно е приложен материалния закон /чл.63 ЗС/.
След като по делото е установено, че протоколите от заседанията на ИК за 1953г. не са постъпили и не се съхраняват в Държавен архив-Х. /писмо №22/14.03.2014г. на началник отдел „Държавен архив“-Х./, в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил данните, касаещи съществуването на решение на ИК за отстъпване на право на строеж в полза на Ц.„С. Б.“ в [населено място], съдържащи се в представените по делото писмени доказателства, както и в показанията на разпитаните по делото свидетели, които с оглед разпоредбата на чл.165 ГПК се явяват допустимо доказателствено средство за установяването на този факт. Не е взето предвид и обстоятелството, че сградата е в режим на търпимост по смисъла на §16 ПР ЗУТ, както и че удостоверението за това от 29.03.2013г., посочено в съставения на 02.04.2013г. акт за публична общинска собственост, е издадено по искане на председателя на църковното настоятелство при Църква „Св.Б.“.
Така допуснатите от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила обосновават необходимостта спорът да бъде разгледан по същество от настоящата инстанция.
С оглед съдържащите се в писмо №22/14.03.2014г. на началник отдел „Държавен архив“-гр.Х. данни следва да се приеме, че протоколите от заседанията на ИК за 1953г. са изгубени не по вина на представляващите Църквата лица – същите не са постъпвали за съхранение в Държавен архив и не е установено да се съхраняват в архива на [община] /подобни твърдения в подадения от [община] отговор на исковата молба не се съдържат/. Поради това следва да се приеме за допустимо установяване съществуването на акт, с който е било отстъпено право на строеж на Църквата и с други доказателства, включително и със свидетелски показания.
С оглед събраните по делото доказателства следва да се приеме, че от ИК на НС е било взето решение за отстъпване право за построяването на параклиса-в представения по делото протокол №2 на църковното настоятелство на [населено място] от 20.02.1954г., т.7 е взето решение комисията, на която е възложено организирането на строежа, да влезне в ролята си още сега, тъй като това е разрешено от местния Народен съвет. Документът е съставен към момента на вземане на решението за отстъпване на правото на строеж, поради което съдържащата се в него информация за релевантния за спора факт следва да се приеме за достоверна, още повече, че доказателства, които да създадат съмнение в съществуването на документа по делото не са представени. Тези данни се потвърждават и от показанията на разпитаните по делото свидетели Т. Д. К. /който е заявил, че при започване на строежа попът им казал, че от Съвета са взели разрешение да се направи параклис/ и Г. М. Г. /който е заявил, че разрешението за строежа е било получено през 1953г., което знае от своя баща, който пък е бил свещеник в черквата в Любимец до 1943г./. Следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че църковното настоятелство е взело решение за начина на изграждане на параклиса /със средства, дарени от енориашите и с техен доброволен труд/ в същото заседание, проведено на 20.02.1954г. и при съобразяване наличието на разрешение за строежа, което съответства на обичайната поредност на действията по построяването на сграда в чужд имот с оглед правилата на формалната житейска логика.
От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че сградата е строена със средства, дарени от енориашите за построяването на храма /св.Т. К. и св.Г. Г./, изографисана е с икони по православния канон /св.Т. К., св.Л. П., св.Я. К., св.П. Т., св.М. Д./, била е ползвана като параклис за гробищния парк /св.Г. Г., св.Т. К., св.Л. П./. И след като е установено, че сградата е построена от правния субект, на когото по предвидения в закона ред е учредено право на строеж, следва да се приеме за доказано осъществяването на поддържания от Църквата придобивен способ – чл.63, ал.1 ЗС.
Обстоятелството, че в определени периоди от време, когато църковни ритуали в гробищния парк не са били извършвани, сградата е ползвана от общината, не обосновава извод, че Църквата е загубила правото на собственост, придобито по реда на чл.63 ЗС, тъй като от представените по делото договори за наем се установява, че общината е ползвала сградата в качеството си на наемател, т.е. не е противопоставяла намерение да владее сградата като своя. Не се установява осъществяването на придобивен способ, който да обоснове извод, че общината е придобила правото на собственост върху параклиса след неговото построяване и освещаване и доколкото наличието на такъв придобивен способ не е установено, не може да се приеме при наличие на правен спор, че съставеният на 02.04.2013г. акт за публична общинска собственост легитимира общината като собственик на процесната сграда.
От посоченото в Акт за общинска собственост №3285/02.04.2013г. удостоверение от 29.03.2013г. по §16 ПР на ЗУТ следва изводът, че строената преди 1959г. сграда е в режим на търпимост и представлява годен обект за ревандикация.
Установено е, че Църквата притежава и към настоящия момент правото на собственост върху процесния имот, който се владее от ответника без правно основание, поради което предявеният по реда на чл.108 ЗС иск следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора в полза на Църква „С. Б.-гр.Любимец следва да бъде присъдена сумата 2671.70лв., представляваща направените по делото разноски.
По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение на Хасковския окръжен съд, постановено на 08.07.2015г. по в.гр.д.№276/2015г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на [община], че Ц. „С. Б.“-гр.Любимец е собственик на едноетажна сграда с номер 01, представляваща църква и параклис с наименование „Св.А.М.“ със застроена площ от 64кв.м., построена в гробищен парк на [населено място] в поземлен имот №009607 с площ от 38.098дка в местност „Любимец“ по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община], област Х., ЕКАТТЕ 44570, при граници на поземления имот: имот 009606-гробище на Църковното настоятелство, имот 001040-др. трансп. тер. на държавата, имот 001132-др. пътна терит. на [община], имот 181010-нива на [община], имот 181038-гробище на [населено място], имот 001040-др. трансп. тер. на държавата, като построена въз основа на надлежно учредено право на строеж и ОСЪЖДА [община] на основание чл.108 ЗС да предаде на Църква „С. Б.“-гр.Любимец владението на сградата.
ОСЪЖДА [община] на основание чл.78, ал.1 ГПК във вр. с чл.81 ГПК да заплати на Ц.“С. Б.“-гр.Любимец сумата 2671.70лв. /две хиляди шестстотин седемдесет и един лева и 70ст./, представляваща направените по делото разноски.
Решението е окончателно.
Председател:
Членове: |