Р Е Ш Е Н И Е № 211 гр. София, 12 ноември 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА със секретаря Мира Недева при участието на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ, след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 771 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производство е по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК. Образувано по жалба на защитника на подсъдимия М. А. - адв. В. В., против въззивно решение № 67/07.06.2019 г., постановено по внохд № 19/2019 г. по описа на Апелативен съд - гр. Бургас. В жалбата са релевирани и трите касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 - 3 от НПК. Посочено е, че въззивният съд, макар да е изложил многословни мотиви, декларативно - без конкретни съображения, е отхвърлил тезата на защитата. За първи път въззивният съд е въвел мотив за извършване на престъплението, изхождайки от факт, който не съществува в кориците на делото. Съзряно е и противоречие в мотивите на съда относно броя на нанесените удари от страна на подсъдимия, довели до причиненото телесно увреждане на пострадалия. Така наведените от защитника възражения, квалифицирани като процесуални нарушения, са довели до неправилното ангажиране наказателната отговорност на А. за нанесена тежка телесна повреда при условията на евентуален умисъл, вместо само за умишлено причинена лека телесна повреда следствие, на което е получена тежка телесна повреда по непредпазливост. При условията на алтернативност се претендира да се отмени въззивното решение и потвърдената присъда, като подсъдимият се признае за невиновен да е причинил тежка телесна повреда на брат си, деянието да се преквалифицира по чл.133 от НК или да се намали наложеното наказание, което да се определи при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. В съдебно заседание подсъдимият М. А. лично и чрез назначения му служебен защитник за нуждите на настоящото производство адв. К. П. поддържат жалбата и пледират тя да бъде уважена. В допълнението към жалбата, прието на основание чл.351, ал.4 от НПК се твърди, че заключението на вещото лице по назначената СМЕ, макар да е цитирано почти изцяло, не е анализирано в пълнота и ведно с другите доказателства по делото. Според защитника нанасянето на удар с ръка или първо с ръка и след това с крак, с което се изразява осъществяването на изпълнителното деяние и неговият непосредствен осъзнаван резултат е лека телесна повреда, а последващото залитане на пострадалия и падането му на теракотения под, довело до стволовата контузия, не е съзнаван от подсъдимия резултат, поради което изводът на предходните инстанции за евентуален умисъл за тежка телесна повреда не почива на установените по делото факти. Представителят на ВКП е на становище, че жалбата е неоснователна и въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 143/11.06.2018 г. по нохд № 171/2018 г. на Окръжен съд - гр. Бургас подсъдимият М. Н. А. е признат за виновен в това, че на 19.06.2017 г. в [населено място] е причинил на К. С. тежка телесна повреда – стволова контузия, представляваща постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, поради което и на основание чл.128, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на 4 /четири/ години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим, като е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.115 вр. с чл.18 от НК. С присъдата на основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднат периода на предварителното задържане по отношение на А., считано от 20.07.2017 г., а съобразно чл.68, ал.1 от НК е постановено той да изтърпи изцяло и отделно наложеното му наказание от 1 /една/ година лишаване от свобода по предходно осъждане, както и да заплати направените по делото разноски, възлизащи общо в размер на 2 584,50 лв. По жалба на защитника е образувано внохд № 19/2019 г. по описа на Апелативен съд - гр. Бургас. С постановеното по делото решение, предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл.338 вр. с чл.334, т.6 от НПК е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда. Изложените в жалбата доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила не се споделят от касационния състав. Направените от защитата възраженията са формални, като в жалбата не се съдържат конкретни доводи в тяхна подкрепа - не е посочено в какво състоят съзрените противоречия в доказателствените материали и кои възражения на защитата са останали извън вниманието на съда. Поводът за инцидента, както е посочено в допълнението към жалбата, в случая не е значителен. Оспорването на авторството на деянието не е направено във връзка с начина на установяване на фактите, а на плоскостта на дадената им от съдилищата правна оценка. В изпълнение на процесуалните си задължения, регламентирани в разпоредбата на чл.339, ал.2 от НПК съставът на Бургаския апелативен съд е изследвал всички събрани по делото доказателствени източници. Въззивният съд е отговорил на възраженията на защитата, като за съществените по делото факти е изложил убедителни аргументи, поради което настоящият състав приема, че не е допуснато нарушение на процесуалните правила, претендирано в жалбата като липса на мотиви. Некоректно е посочено от страна на защитника наличието на противоречие в мотивите относно броя на нанесените удари. Предходните инстанции еднозначно са приели, че подсъдимият е нанесъл на еднокръвния си по-малък брат последователно два удара – с ръка в окосмената част на главата и с крак. Действително, при обсъждане на заключението на вещото лице по назначената СМЕ, установяващ механизма на причиненото телесно увреждане, а именно – чрез падане на пострадалия „от ръст” по лице на теракотените плочки в коридора, съдилищата са посочили, че падането се дължи на удар, от което защитника приема, че нанесеният удар е само един. Така използваният от съдилищата езиков похват, не може да бъде квалифициран като противоречие в мотивите, тъй като не променя същността на възприетите фактически положения. Ето защо касационният състав счита, че при извеждане на значимите факти и обстоятелства за съставомерността на деянието е спазен регламентирания процесуален ред. Макар и пестеливо откъм изложени съображения, при отсъствието на процесуални нарушения, двете предходни инстанции правилно са приели, че при условията на евентуален умисъл подсъдимият е причинил тежка телесна повреда на своя по-малък едноутробен брат. От безспорно установения по делото факт, че подсъдимият е ударил с юмрук пострадалия в окосмената част на главата може да се приеме, че А. е искал да му причини някакво телесно увреждане. Въпреки че е познавал обстановката в къщата, в която двамата са живеели и е знаел за теракотения под, подсъдимият, макар и под влиянието на употребения алкохол и наркотични вещества, не се е въздържал и е нанесъл втори удар – този път с крак. Като не се е отказал от реализация на деянието подсъдимият е предвиждал настъпването най-общо на два или повече възможни вредоносни резултата. В този смисъл обективно установените по делото обстоятелства сочат, че А. е съзнавал възможността от удара пострадалият да загуби равновесие и да се строполи на пода, т.е. предвиждал е вероятното настъпване на конкретните обществено опасни последици, тъй като в съзнанието му се е включвала представа за причиняване на тежка телесна повреда като възможен резултат, допускал е този резултат, но се отнесъл с безразличие към него. Следователно подсъдимият трябва да отговаря за такава по характер телесна повреда, каквато реално е настъпила от падането на пострадалия „от ръст”. С оглед изложеното и касационният съд счита, че при възприетия от инстанциите по същество механизъм на осъществяване на инкриминираното деяние е налице изискуемият за субективната съставомерност евентуален неопределен умисъл за причинената тежка телесна повреда. Неоснователно се явява и бланкетно наведеното в жалбата касационно основание за явна несправедливост на наложеното наказание. Изложените от предходните инстанции съображения при индивидуализацията на наказанието са достатъчно прецизни, изчерпателни и се споделят изцяло и от настоящия касационен състав. Наложеното, при условията на чл.54 от НК, наказание от четири години лишаване от свобода е ориентирано към минимума, предвиден в закона и е съответно на степента на обществена опасност както на деянието, така и на дееца. Бързото възстановяване на пострадалия – в рамките на около 20 дни се дължи единствено на оказаната му своевременна и адекватна медицинска помощ. В този смисъл наказанието е и справедливо, съответства на тежестта на извършеното престъпление и на личността на подсъдимия и по този начин в максимална степен ще съдейства за постигане на целите, визирани в чл.36 от НК. На основание чл.68, ал.1 от НК законосъобразно е приведено в изпълнение и наказанието от една година лишаване от свобода за грабеж по предходно осъждане, влязло в сила само два месеца и половина преди извършване на настоящото деяние. По изложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира, че жалбата е неоснователна и въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 67/07.06.2019 г., постановено по внохд № 19/2019 г. по описа на Апелативен съд - гр. Бургас. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: