Р Е Ш Е Н И Е № 43 гр.София, 01 април 2022г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИРА МЕДАРОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурор Атанас Гебрев от ВКП като разгледа докладваното от съдия Грозева к. д. № 1000/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подс. М. И. С. чрез упълномощения му защитник- адв. Д. М. срещу решение № 260122 от 11.08.2021 г. на Апелативен съд- Пловдив по внохд № 629/19 г. В жалбата се наведени трите касационни основания на чл. 348, ал.1 от НПК, като се сочи, че атакуваното решение е незаконосъобразно, неправилно и явно несправедливо, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът не е изследвал всестранно и пълно всички обстоятелства по делото и не е разкрил обективната истина, в съответствие с чл. 13, чл. 14 от НПК. Претендира се липса на задълбочен анализ на доказателствата и декларативно отхвърляне тезата на подсъдимия. Друго съществено процесуално нарушение, се явява необсъждането на доводите и възраженията на защитата, с което е допуснато нарушение на чл. 305, ал. 3 от НПК. Настоява се , че АС е приложил неправилно материалния закон, като е приел, че подс. С. е действал при пряк умисъл за умъртвяване на пострадалия, като не са съобразени изводите на вещите лица от назначената СМЕ /л. 65 , л. 66 /, в която е прието, че „ударът е бил със значителна, но не много голяма кинетична енергия“. Не е оценен факта, че травматичното увреждане не е открито веднага при прегледа, а на следващия ден, което провокира въпроси, неразисквани от ПАС. Поддържа се становище, че подсъдимият следва да бъде оправдан по чл. 116 от НК , тъй като при действащия НК, опит за убийство при евентуален умисъл е ненаказуем. Излагат се съображения, че наложеното наказание, въпреки приложението на чл. 55 от НК е явно несправедливо, тъй като не отговаря на обществената опасност на дееца, който е млад и трудово ангажиран човек, с добри характеристични данни и чисто съдебно минало. При определяне на санкцията, съдилищата са подценили провокативното поведение на жертвата и неговите непристойни реплики отправени по адрес на съпругата и майката на подс. С., което е допринесло за силно афектираното му състояние. Не е съобразено, че връщането на подсъдимия в заведението не е било с цел саморазправа, а да търси портмонето си. В заключение са направени алтернативни искания- за оправдаване на подс. С., за връщане на делото за ново разглеждане, поради допуснати съществени процесуални нарушения или за намаляване на размера на наложеното му наказание. В съдебно заседание пред ВКС преупълномощения защитник на подс. С. – адв. Р. поддържа изцяло касационната жалба с направените в нея искания. Подс. С. моли за оправдателна присъда. Представителят на ВКП изразява становище, че атакуваното въззивно решение е постановено при спазване на процесуалния закон и на материалния закон, поради което следва да остане в сила. Частният обвинител Д. Ш. и неговият попечител не се явяват пред касационната инстанция. ВКС- трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, в съответствие с предоставените си правомощия и в пределите на поисканата касационната проверка по чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното : Касационната жалба на подсъдимия С. чрез защитника му е неоснователна. С присъда № 42 от 19.09.2019 г., постановена по нохд № 552/18 г. Окръжен съд-Пазарджик признал подс. М. И. С. за виновен в това, че 30.06.2017 г. в [населено място], общ. Пазарджик направил опит умишлено да умъртви Д. В. Ш., намиращ се в безпомощно състояние, като деянието е останало недовършено, поради независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 5 вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 2 от НК, във вр. чл. 55, ал.1, т. 1 от НК го осъдил на дванадесет години лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим на изтърпяване. На основание чл. 45 от ЗЗД осъдил подс. С. да заплати на частния обвинител и граждански ищец Д. В. Ш. действащ лично и със съгласието на попечителя си М. Д. Ш. – негова майка сумата от 150 000 лв. обещетение за претърпените от него неимуществени вреди в резултат от деянието, в едно със законната лихва считана от 30.06.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Осъден е да заплати направените по делото разноски, държавната такса върху уважения размер на гражданския иск. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото. По жалба на подс. С.- чрез защитника му адв. Д. М. в апелативен съд- Пловдив е образувано внохд № 629/19 г. С решение 260122 от 18.08.2019 г. присъдата е потвърдена изцяло. Подсъдимият е осъден да заплати направените от въззивния съд разноски в размер на 2 122 лв. І.По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК Доводите, с които касаторът е защитил релевираното от него касационно основание не намират опора в материалите по делото и не се споделят от касационната инстанция. 1. Неоснователно се претендира, че съдът не е положил усилия за разкриването на обективната истина по делото. Контролираната съдебна инстанция е провела допълнително въззивно съдебно следствие в хода, на което е разпитала свидетелите И. Р. и Д. Т., след което ги е поставила в очна ставка. Допуснала е до разпит Б. Т. и Д. Н., изискала е записите от охранителната камера на обекта, назначила е Допълнителна СМЕ и Видеотехническа експертиза. При осъществяване на аналитичната си дейност, въззивният съд стриктно е спазил изискванията на процесуалните норми и е направил свой прочит на цялата наличната доказателствена съвкупност. Съгласил се е с констатацията на предходния съдебен състав за наличието на достатъчно доказателства, установяващи както авторството на деянието в лицето на подс. С., така и съставомерните признаци от състава на престъплението, механизма и мястото и посоката на нанасяне на удара в главата на пострадалия. Въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение относно персоналната идентификация на извършителя на деянието при спазване на процесуалния закон и правилата на формалната логика, като упрекът на касатора, че спорният по делото въпрос е останал неразрешен от съда е лишен от основание. Съдържащите се в кориците на делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства – показанията на свидетелите С. П., В. Ш., Д. Т., Г. са интерпретирани съобразно действителното им съдържание, без да е надценена или недооценена съдържащата се в тях информация установяваща, че след конфликта с пострадалия в заведението, подсъдимият се прибрал в къщи и се обадил на свидетелите И. Р., З. Б., В. А., Х. Р. и Т. Т., като им казал, че отиват да се бият в [населено място] и за тази цел те се въоръжили с колове, въздушна пушка, тръби. С два автомобила пристигнали пред заведението, където пострадалият Ш. спял със скръстени под главата си ръце върху масата. Подс. С., излязъл от колата, носейки твърд тъп предмет в ръцете си и директно се насочил към Ш., след което му нанесъл силен удар в главата зад лявото ухо. Пострадалият се свлякъл на земята. Ударил брадичката си, глътнал езика си и загубил съзнание, след което бил откаран в болницата в коматозно състояние. При прегледа е установено субарахноидален кръвоизлив двустранно, контузионно огнище в ляво, счупване на лявата теменна област, зад и над лявото ухо, травматичен оток и кръвонасядане на кожата в ляво, разкъсно контузна рана в ляво. Картината на инкриминираните събития се основава на цялостен и обективен прочит на доказателствените материали, а не на избирателна част от тях. В центъра на вниманието си съдът е поставил информацията съдържаща се в показанията на преките очевидци на деянието- свидетелите Г., П., В. Ш., и от части тези на И. и Х. Р. и Т. Т. , В. А., чиито показания от досъдебното производство е приобщил по предвидения процесуален ред. Съдът е констатирал противоречия между двете групи доказателствени средства, анализирал ги е подробно и е обосновал становището относно тяхната относимост, обективност и надеждност. Отказал е да се довери на обясненията на подс. С., че причината за връщането му в заведението е била да търси портмонето, а не да набие пострадалия и че не е нанасял удар на пострадалия в главата, поради тяхната непоследователност, тенденциозност и вътрешна противоречивост. Показанията на полицейските служители, са обсъдени в съответствие с практиката на ЕСПЧ, застъпена в Решение на съда по жалба № 34779/09 на Димитър Митов срещу България, както и тази на касационната инстанция в Р. № 591/14 г. по н. д. 1902/13 г. на 1-во НО, Р. № 290/16 г. по н.д. № 956/16 г. на 2- ро НО, Р№ 29/20 г. по н. д. 106/20 г. на 1 НО и др. в която е прието, че използването на информация, възпроизвеждаща съдържанието на проведените със задържани лица полицейски беседи представлява недопустимо заобикаляне на процесуалните норми, поради което тя не притежава доказателствена стойност. Няма обаче процесуална пречка съдът да цени съобщеното от полицейските служители относно техни преки впечатления от инкриминираните събития , стига за тях да не се отнася забраната в чл. 118, ал. 2 от НПК. 2. Упрекът срещу качеството на въззивното съдебно решение,поради липсата на отговори на направените възражения на страните е лишен от основание. Следва да се припомни, че изискването към съдържанието на въззивния акт не е идентично с мотивите към първоинстанционната присъда по чл. 305, ал. 3 от НПК, с която за пръв път се дават отговори на въпросите по чл. 301, ал. 1 от НПК – има ли извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимия,и извършено ли е виновно, съставлява ли деянието престъпление и каква е неговата правна квалификация, подлежи ли подсъдимият на наказание и какво следва да се определи. Изискванията към съдържанието на въззивния акт, са ясно разписани в разпоредбата на 339, ал.1 от НПК, а в случаите, когато съдът потвърждава присъдата в чл. 339, ал. 2 от НПК. Тогава, когато въззивната инстанция възприема фактическите и правни изводи на първия съд, тя не е длъжна да излага подборни съображения, а дължи отговор на възраженията на страните. /в този смисъл Р № 181/12 г. по к.д № 486/12 г. на 1-во, НО на ВКС и др. / В конкретния случай ПАС е изпълнил това свое задължение и постановеният от него съдебен акт удволетворява напълно критериите на закона и наложилата се съдебна практиката, поради което твърдението в жалбата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила относно съдържанието на въззивния акт е без основание. ІІ. Липсата на допуснати нарушения в аналитичната дейност на съда, позволява обсъждане на релевираното в жалбата касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. Водещото възражение е дадената правна оценка на деянието, като се твърди, че материалният закон е приложен неправилно, тъй като престъплението не е извършено с пряк умисъл, както е приел съда, а с евентуален, поради което и с оглед действащата разпоредба на чл. 18, ал. 2 от НК, съгласно която опитът е наказуем само при пряк умисъл, подсъдимият С. следва да бъде оправдан. Идентични доводи в тази насока са били развити пред въззивната инстанция, на които тя е дала аргументирани и обосновани отговори, с които настоящият съдебен състав се солидаризира. Възприетата от съда фактология, установяваща нанасянето от подсъдимия на изключително силен удар с твърд, тъпо- ръбест предмет в тила на главата на спящия Ш., не дава основание нито за преквалифицирането на деянието в по- леко наказуемо престъпление, нито за изменение на формата на вината в евентуален умисъл и за оправдаване на подсъдимия С.. Съблюдавайки трайната съдебна практика, залегнала в ПВС № 2/57 г. и ТП № 7/87 г. на ПВС на РБ по въпросите изясняващи отликите между евентуален, пряк умисъл и непредпазливост, като форми на вина при престъпленията свързани с лишаване от живот, съдът правилно приел, че деянието е осъществено при пряк умисъл, тъй като деецът е целял настъпването на смъртта на пострадалия, а не само е допускал настъпването й. Следва да се има предвид, че при убийство с евентуален умисъл, субективната страна на деянието включва смъртта като възможен резултат, към настъпването, на който деецът се отнася с безразличие, а при пряк умисъл, смъртта се явява негова пряка цел. Хронологията на инкриминираните събитията и участието на подсъдимия в тях, изключва наличието на евентуален умисъл, с оглед предприетите от подсъдимия действия включващи подготовка, организиране и набиране на участници, които да се включат в боя, снабдяването им предварително с ловна пушка, колове, тръби и др. средства за нападение. На следващо място значение имат действията му след слизане от лекия автомобил – насочването му директно към пострадалия, с който преди това имал конфликт, локализацията на причиненото нараняване – в главата и силата на нанасяне на удара, която е била значителна, тъй като довела до счупване на черепа. От заключението на СМЕ на пострадалия /изготвена на ДП от в. л. П./, се установява, че силата на удара е била с висок интензитет, тъй като е довела до счупване на черепа в лявата теменна област. Откритата черепно мозъчна травма е причинила увреждане на мозъчните центрове, контролиращи речта и движенията на долните крайници. На следващо място за отношението на дееца към резултата значение има средството, с което е нанесено нараняването, неговата насоченост и сила и близкото разстояние до жертвата. В конкретния случай, локализацията на удара в главата, където се намира мозъка, контролиращ всички жизненоважни процеси, характеристиката на самото увреждане, свличането на тялото върху земята след удара, използваният твърд, тъпоръбест предмет, комплексно обосновават съставомерност на деянието като опит за умишлено убийство по чл. 116, ал.1, т. 5 вр. чл. 115, ал.1, вр. чл. 18, ал. 2 от НК. Обстоятелството, че подсъдимият не е продължил с нанасянето на удари, не обосновава отказ от довършване на изпълнението на престъплението /по см. на чл. 18, ал. 3 от НК/, тъй като както е известно в практиката на ВКС, последващото поведение на дееца и преустановяване на нападението, нямат съставомерен характер, тъй като той вече е направил всичко възможно за осъществяване на изпълнителното деяние и за причиняване на смъртта, която не е настъпила, по причини, стоящи извън неговата воля. В жалбата, претендираното неправилно приложение на материалния закон е защитено с твърдението, че според вещите лица „удара е с не много голяма кинетична енергия“, като то е извадено от контекста на дадените от тях устни разяснения пред съдебните състави при приемане на назначените СМЕ и не отчита коректно становището, което те поддържат за значителната сила на удара. Доводът на касатора, че увреждането не било констатирано веднага при първоначалния преглед на пострадалия, а на следващия ден, няма отношение към субективната страна на деянието и неговата съставомерност. Последният факт не прекъсва причинно- следствената връзка между действията на подсъдимия и настъпилият обществено опасен резултат. Оказаната медицинска помощ на пострадалия в болничното заведение е тази, която е осуетила настъпването на смъртта, въпреки извършеното от подсъдимия. С оглед изложените до тук обстоятелства, ВКС прецени, че с осъждането на подс. С. по предявеното обвинение по чл. 116, ал.1, т.5, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 2 от НК, съдът не е допуснал нарушение на материалния закон, поради което жалбата в частта, с която се претендираща наличие на касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК е неоснователна. ІІІ. По оплакването за явна несправедливост на наказанието. В жалбата се сочи, че независимо от това, че съдът е определил наказанието на подс. М. С. при условията на чл. 55, ал.1, т. 2 от НК, то се явява несъразмерно тежко и явно несправедливо и поради това следва да бъде намалено. Аргументите за това искане се основават на твърдения за това, че подсъдимият е млад човек, трудово ангажиран, с добри характеристични данни и чисто съдебно минало. Изброените доводи, както и поведението на пострадалия преди инцидента са обсъдени в детайли от контролираната съдебна инстанция, като с жалбата, касаторът не е навел нови, които да са убягнали от вниманието на въззивния съд при преценка на вида и размера на наказанието. Последното е индивидуализирано при спазване на изискванията на чл. 36 от НК и в съответствие с указанията с дадените в ППВС №6/61 г. и ППВС №7/74 г. и за това ВКС не установява очевидно или драстичното несъответствие между вида и размера на санкцията с обществената опасност на деянието и дееца. На следващо място, несъответни на доказателствата по делото и на установената въз основа на тях фактология, са твърденията, че съдът не е съобразил причината за връщането на подсъдимия в заведението, която била да търси портмонето. Такава версия е лансирана, но е отхвърлена от съда като недостоверна, като са изложени ясни съображения за това. Следва да се отбележи, че чрез недоказани в хода на съдебното следствие фактически твърдения, не могат да обосновават претенции за наличието на релевираните в жалбата касационни основания, включително и такива за несправедливост на наказанието, тъй като касационната инстанция дължи произнасяне по тях, в рамките на установените от съдилищата фактически обстоятелства. В жалбата е поставен акцент върху поведението на пострадалия - отправените от него обидни реплики спрямо приятелката и майка на подсъдимия, които според решаващия съд, са станали повод за конфликт между тях. Прави впечатление, че въззивната инстанция не само не е подценила значението на събитията в заведението преди напускането му от подсъдимия, но според касационния съд им е придала значение, което те не притежават, тъй като не предполагат по - благоприятно третиране на дееца, както е приел съда. Напротив, те разкриват по- висока степен на обществена опасност на деянието и неговия извършител, поради следното : Между свързващите инкриминираното събитие моменти – първият - конфликта в заведението и вторият - връщането на подс. С. в него, придружен от петима мъже е изминало немалко време, през което подсъдимият не е бездействал, а е организирал нападение – събрал е хора, казал им е че отиват в [населено място] за да се бият и ги е предупредил да вземат със себе си оръжия. Връщането му на местопрестъплението е било за саморазправа с пострадалия и то е видно от развилите се събития - директно насочване към Ш., игнориране на състоянието, в което той се намирал - спящ на масата, /без възможност да реагира/ и нанасянето на удар отзад. Детайлите от престъпната картина, разкриват личността на подсъдимия като отмъстителен човек, а деянието – като извършено с коварство, поради нанасянето на удар в гърба на спящ човек. За това са несъстоятелни критиките в жалбата, че съдът не е дооценил добри характеристични данни за подсъдимия, като й, че подсъдимият е млад човек / оглед неговите 40 години към момента и 36 години към датата на деянието / с оглед средната продължителност на живота в страната. На последно място, тежкият резултат от деянието, довело до необратими и трайни последици за живота и здравето на пострадалия, в това число и поставянето му под ограничено запрещение, разкриват по- висока степен на обществена опасност на деянието и дееца, в сравнение с останалите случаи на престъпление от този вид, поради което не позволяват проявата на допълнително снизхождение от касационната инстанция и намаляване на така определеното наказание. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК ВКС , трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 260122 от 11.08.2021 г., постановено по внохд № 629/19 г. по описа на Апелативен съд -Пловдив. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.