Р Е Ш Е Н И Е № 82 София, 17 юни 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на трети юни две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Галина Стоянова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 277/2020 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – Шумен против въззивна присъда № 5/17.02.2020 г., постановена по ВНОХД № 418/2019 г. В протеста и допълнението към него са ангажирани касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Изтъква се, че въззивната присъда е постановена при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, реализирани поради липса на обстоен анализ на гласните доказателствени средства, игнорирането на част от тях и на експертните изводи. Претендира се, че дейността на съда е извършена в отклонение от разпоредбата на чл. 14, ал.1 и ал. 2 от НПК, в резултат на което е допуснато и нарушение на материалния закон. В протеста присъства и изложение на версиите, които биха могли да изключат подсъдимия като автор на деянието, определени като нелогични. Отправеното искане е за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. В съдебното заседание прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. Подсъдимият А. М. Ч. лично и чрез защитника си изразява становище, че протестът е неоснователен и пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда № 14/ 14.03.2019 г., постановена по НОХД № 2583/2018 г. Районният съд – Шумен е признал подсъдимия А. М. Ч. за виновен в това, че на две неустановени дати в периода 01.04.2015 г.-15.06.2015 г., при условията на продължавано престъпление, предоставил огнестрелно оръжие – ловна карабина „ТОЗ/8-01 на лице, ненавършило осемнадесет години, а именно – на малолетното лице М. А. Ч., поради което и на основание чл. 338, ал.2 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 55, ал.1, т. 1 от НК го осъдил на три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години. С атакувания сега съдебен акт въззивният съд е отменил първоинстанционна присъда № 34/25.06.2018 г. на Шуменския районен съд, постановена по НОХД № 488/2018 г. и вместо това признал подсъдимия Ч. за невинен, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 338, ал. 2 от НК от НК. След постановяване на присъдата в производство, проведено по реда на чл. 414, ал. 1, т. 1 от НПК, с определение от 10.03.2020 г. въззивният съд е постановил тълкуване на своята присъда № 5/17.02.2020 г., постановена по ВНОХД № 418/2019 г., в диспозитива на която вместо „присъда № 34/25.06.2018 г., постановена по НОХД № 488/2018 г. на Шуменския районен съд, да се чете – „отменя изцяло присъда № 14 /14.03.2019 г., постановена по НОХД № 2583/2019 г. по описа на Районния съд – Шумен”. Отново е допусната непрецизност, тъй като НОХД № 2583 е по описа на Районен съд – Шумен за 2018 г., а не за 2019 г., както е посочено в определението. Посочените съдебни актове не са единствените, постановени по делото. Първоначално по внесения обвинителен акт е било образувано НОХД № 488/2018 г. по описа на Районен съд- Шумен. С присъда № 34/25.06.2018 г., постановена по това дело, подсъдимият Ч. е бил признат за виновен по повдигнатото обвинение по чл. 338, ал.2 от НК и осъден на три месеца лишаване от свобода, с приложение на чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години. По жалба на подсъдимия с решение № 80/26.09.2018 г., постановено по ВНОХД № 259/2918 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, присъдата е отменена, а делото върнато за ново разглеждане. При това ново разглеждане е постановена цитираната по-горе присъда № 14/ 14.03.2019 г., постановена по НОХД № 2583/2018 г. от Районният съд – Шумен. При извършения по жалба на подсъдимия въззивен контрол с решение № 67/12.07.2019 г. , постановено по ВНОХД № 169/2019 г., окръжният съд е изменил присъдата, като е оправдал подсъдимия по обвинението да е извършил престъплението в периода 01.04.2015 г. до 30.04.2015 г. В останалата част присъдата е потвърдена. В производство, проведено по реда на глава тридесет и трета от НПК, образувано по искане на подсъдимия, Апелативен съд – Варна с решение № 173/16.12.2019 г., постановено по НДВ № 321/2019 г., е отменил въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане на окръжния съд, при което е постановена атакуваната сега присъда. ІІ. Протестът е основателен. Преди всичко следва да се посочи, че извън предмета на касационния контрол остават възраженията, съдържащи се в иницииращия настоящето производство документ, с които на практика се поддържа оплакване за необоснованост. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с начина на формиране на вътрешното убеждение на втората инстанция – липса на пълно, обективно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото и порочна доказателствена дейност, имат своето основание. Въззивният съд е приел, че са налице условията да упражни правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, да отмени първоинстанционната присъда и да постанови нова, като оправдае подсъдимия Ч. по повдигнатото обвинение. В съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, приложим по силата на чл. 339, ал.3 от НПК, съдът е бил длъжен да мотивира съдебния си акт – да посочи установените обстоятелства и тяхната доказателствена основа. Мотивите на проверяваната присъда са дистанцирани от критериите, заложени в цитираните процесуални норми. Собствените на въззивния съд фактически съображения, въз основа на които е постановено оправдаване на подсъдимия, са пестеливи и в общи линии се свеждат до проследяване на взаимоотношенията между подсъдимия и свидетелката К. Д. – М. (бивши съпрузи), пребиваването на малолетното им дете М. Ч. при двамата родители, начина по който свидетелката е узнала за създадените снимки и видеоклип и сигнализирането, извършено от нея до компетентните власти. Липсва обсъждане на фактическите обстоятелства, сочени от обвинението и приети от първата инстанция. Останалата част от мотивите може да се приеме като критика към оценката на доказателствените източници, направена от районния съд. Принципно допустимо е при постановяване на въззивна оправдателна присъда втората инстанция да направи нов доказателствен анализ на вече събраните от първостепенния съд доказателства. При всички положения обаче е необходимо въззивният съд на направи своите изводи върху цялата доказателствена съвкупност. Прегледът на процесуалната дейност на предходната инстанция обосновава извод за незадълбочено проучване доказателствата, игнориране на част от тях, избирателен подход при коментара на експертните мнения, отсъствие на комплексен доказателствен анализ и ясна доказателствена преценка, подчинена на изискванията на закона. Преценявайки показанията на свидетелката К. Д.-М. като „единствено косвено доказателство” в полза на обвинението, съдът е ограничил изследването на тяхното съдържание, акцентирайки върху недостатъци, които е преценил, че те имат, при това и на такива, които не съществуват. В тази връзка е отбелязал влошените отношения между свидетелката и подсъдимия – от една страна, а от друга, че показанията й противоречали на събраните писмени доказателства. Няма спор, че влошените отношения между свидетеля и подсъдимия имат място при разрешаване на въпроса за обективността на коментираното доказателствено средство. Констатацията за наличието им обаче не освобождава съда от задължението да подложи показанията на нужния задълбочен анализ, преценка на тяхното качество от гледна точка на информативност, логичност, последователност, убедителност и прочие. Вместо дължимата проверка за достоверност на съобщеното от Д.- М., анализът, направен от съда се свежда до констатациите : че тя в показанията си е заявила, че в деня, в който е заснет видеоклипа, подсъдимият е имал разрешение за лов на чакали, като това обстоятелство според нея той е използвал, за да има повод на носи ловната си карабина; и че тези нейни изявления противоречали на писмените данни по делото, издадени от Ловно-рибарското дружество, за неиздаване на такова разрешение през процесния период за подсъдимия – виж мотиви, стр.29 от делото. Въз основа на така съзряното противоречие е направено и заключението, че показанията на свидетелката не следва да се кредитират. Единствените свидетелски показания на Д.- М., включени в подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност, са тези депозирани от нея пред районния съд в съдебното заседание, проведено на 14.12.2018 г., тъй като не е прилагана процесуалната техника по чл. 281 от НПК. Внимателният им прочит сочи, че свидетелката не се е ангажирала с подобни изявления, като посочените в мотивите. Вярно е, че защитата на подсъдимия в хода на съдебните прения пред въззивния съд е обосновавала доводи за недостоверност на показанията й, позовавайки се на подадена от нея жалба до прокуратурата с такова съдържание – виж съдебен протокол от 17.02.2020 г., стр. 6, л. 13 от делото. Без каквато и да е разумна аргументация в мотивите на присъдата на така коментираната от защитата „жалба” е придадена характеристика на свидетелски показания. Съответно, въз основа на тях е преценявана обективността на информацията, съобщена от свидетелката. На следващо място, произволно е отречена доказателствена стойност на показанията на свидетеля М. П., приятел на малолетния тогава М. Ч.. Съждението на съда, че тези показания по – скоро опровергават обвинението, а не го подкрепят е неясно, защото чрез тях в процеса е въведено възприетото от свидетеля изявление на М. Ч. за възпроизведена от него стрелба с пушка. Некоректно в мотивите са маркирани и показанията на свидетеля от досъдебното производство, което не държи сметка, че те не са били приобщавани. На свидетелските показания на С. М. В. и Д. М. е придадено значение и на фактор, компрометиращ достоверността на съобщеното от свидетелката Д. –М.. Съдът е ориентирал вниманието си само върху част от показанията на цитираните свидетели, при това интерпретацията им е изключително неточна, включително и по отношение на това кой от тях е служител в ДГС – „горски”, както се е изразил съдът. Без коментар са оставени данните, споделени от двамата свидетели за отсъствието им от „пчелина” за определен период от време поради необходимост от справяне с аварирал автомобил. Затова и направеното заключение, че не е ясно кога и от кого е създаден видеоклипа е прибързано и в противоречие с посоченото после в мотивите на стр. 30 от делото, където може да се прочете, че записът е направен от дъщерята на подсъдимия, която е снимала със своя телефон. Ако съдът бе задълбочил своето изследване, както го задължава законът, неминуемо следваше да вземе отношение и обсъди експертните становища (виж, Протокол № 2/08.01.2016 за извършена видеотехническа и идентификационна експертиза, Протокол за извършена експертиза № 16/ИДИ- 179 от 20.07. 2016 г.), че съгласно метаданните видеозаписът е заснет на 30.05.2015 г. Съответно, да прецени дали направената експертна констатация има място при обсъждането на въпроса за темпоралната характеристика на престъплението. Пренебрегването им прави изводите на въззивния съд за неустановеност на времеизвършването на престъпното посегателство, също използвано като аргумент при оправдаването на подсъдимия, неубедително. Впрочем, като едностранчиви и ограничени следва да се определят мотивите на съдебния акт по отношение обсъжданите в тях експертни изводи по няколкото видео -технически и балистични експертизи. Известно е, че експертизата не е доказателство в наказателния процес, а способ, чрез който посредством специалните знания на експертите се прави извод от едни известни факти за други неизвестни такива. Оценката на заключенията на експертите зависи от редица фактори. Затова и заключението не следва да се оценява само по себе си изолирано, а във връзка с всички доказателства, събрани по делото. В конкретния случай, за да преодолее извода на експертите за установен във видеозаписа характерен звук от изстрел, съдът се е наел сам да изяснява и други причини за присъствието му, което би могло да се получи според отразеното в мотивите и при прехвърляне на информацията от едно техническо средство на друго. Посочено е, че вещите лица не са описали научните методи, използвани от тях, за да определят този „шум” като изстрел, заявявайки, че това е станало само по слух, а последното би могло да се счита за достоверно ако в тяхно присъствие се възпроизведе изстрел. Подобни констатации обаче са изисквали друг процесуален подход. Ако съдът е счел, че са налице основания да се усъмни в депозираното експертно заключение поради непълнота/необоснованост, то е следвало да упражни широките си правомощия на инстанция по фактите и да назначи съответната експертиза (чл. 153 от НПК). Вярно е, че съгласно чл. 154 от НПК експертното заключение не е задължително за съда и че при отхвърлянето му той следва да се мотивира. Изложените съждения, обаче, не могат да се приемат като мотиви за несъгласие на съда с експертните изводи, тъй като не съдържат само фактически и правни аргументи за това, а и такива, изискващи специални знания. Всичко казано дава основание за извод, че дейността на втората инстанция по проверката и анализа на доказателствените материали не съответства на заложените стандарти в НПК. Несъмнено, суверенно е правото на решаващия съд да формира вътрешното си убеждение по достоверността, надеждността и достатъчността на доказателствата, но това следва да стане при обективно, всестарнно и пълно изясняване на всички обстоятелства по делото, обективирано в мотивите на съдебния акт, което в конкретния случай не е сторено. Само при качествено и пълноценно проучване на доказателствата, без да се допуска игнориране и превратно тълкуване на някои от тях, съдът може да направи своите крайни заключения – дали обсъдените доказателства позволяват извод за доказаност на обвинението по несъмнен начин, както изисква разпоредбата на чл. 303, ал. 2 от НПК, или този стандарт се е оказал непостижим. Обобщено, настоящият съдебен състав намира, че вътрешното убеждение на въззивния съд е изградено в нарушение на процесуалните правила, визирани в НПК. Вмененият от закона анализ на доказателствените източници е схематичен и затова постановеният съдебен акт се отклонява по съдържанието си от изискванията, заложени в разпоредбата на чл. 339, ал.3 във вр. с чл. 305 от НПК. Това налага отмяна на въззивната присъда и ново разглеждане на делото от окръжния съд за отстраняване на констатираните недостатъци. Извън посоченото нарушение, налагащо безусловна отмяна на въззивната присъда, настоящият състав намира за необходимо да направи и следната констатация : Проведената и описана по-горе процедура по реда на чл. 414, ал.1, т. 1 от НПК е процесуално неиздържана. По пътя на тълкуването се отстраняват затруднения или съмнения, произтичащи от съдържанието на влезлия в сила съдебен акт, какъвто безспорно не е новата присъда на въззивния съд, поради протестирането й. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.3, т. 2 във вр. с ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 5/17.02.2020 г., постановена по ВНОХД № 418/2019 г. от Окръжен съд - Шумен. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.