Р Е Ш Е Н И Е
№ 481
София, 26 юни 2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. седми ноември …………........... 2013 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Иван Недев ..........................................
ЧЛЕНОВЕ: .. Севдалин Мавров ...............................
.. Даниела Атанасова ............................
при секретар .. Илияна Петкова ..................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Антони Лаков …..............., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров ............................ КНОХД № .. 1762 .. / .. 13 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
В срок е постъпила касационна жалба от страна на подсъдимия Г. Г.. Обжалва се решение № 200 от 21.06.13 год., постановено по ВНОХД № 370/13 год. по описа на Софийски апелативен съд. Със същото е потвърдена присъда № 2 от 24.01.13 год. по НОХД № 449/11 год. на Софийски окръжен съд. В жалбата са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК, както и необоснованост и непълнота на доказателствата. Направени са доказателствени искания, които с протоколно определение от 07.11.13 год. са оставени без уважение.
Жалбата се поддържа в съдебно заседание. С оглед посочените в жалбата основания и доводи, се извежда искането Г. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, вр. чл. 115 НК, да се преквалифицира деянието 124 НК или да се намали наказанието.
Прокурорът пледира за неоснователност на касационната жалба. Моли, въззивното решение да се остави в сила.
Върховният касационен съд, като взе предвид производството, по което се разглежда делото, постъпилата жалба, посочените с нея основания и доводи и становищата на страните, намира следното:
1. С присъда № 35 от 17.10.02 год., постановена по НОХД № 300/2000 год. по описа на Софийски окръжен съд, подсъдимият Г. С. Г. е признат за виновен по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, вр. чл. и чл. 54 НК е осъден на ПЕТНАДЕСЕТ години лишаване от свобода.
С въззивна присъда № 21 от 05.12.03 год., постановена по ВНОХД № 461/03 год. по описа на Софийски апелативен съд, първоинстанционният акт е отменен и Г. е оправдан по повдигнатото му обвинение.
ВКС с решение № 453 от 16.10.04 год. по н.д. № 79/04 год. е отменил въззивната присъда и е върнал делото за ново решаване от друг състав на САС. Дал е задължителни указания по приложението на процесуалния закон.
2. При новото разглеждане на делото САС с въззивна присъда № 18 от 30.03.06 по ВНОХД № 1325/04 год. отново е отминил присъда № 35 от 17.10.02 год., постановена по НОХД № 300/2000 год. по описа на Софийски окръжен съд и е оправдал подсъдимия Г. по повдигнатото му обвинение.
По протест на прокурора с решение № 1003 от 21.05.07 год., постановено по н.д. № 518/06 год., ВКС отново е отменил новата въззивна присъда и е върнал делото за ново разглеждане от САС. Посочил е, че въззивният съд се е отклонил от задължителните указания на първия касационен състав относно правилото, че косвените доказателства не бива да се обсъждат изолирано едно от друго и от връзката им с останалите, защото вън от взаимовръзката им значението им се обезсмисля.
3. С третата по ред въззивна присъда № 74 от 19.10.07 год., постановена по ВНОХД № 638/07 год., САС отново е отменил присъда № 35 от 17.10.02 год., постановена по НОХД № 300/2000 год. по описа на СОС и е оправдал подсъдимия по повдигнатото му обвинение.
По протест на прокурора с решение № 381 от 20.10.08 год., постановено по н.д. № 368/08 год., ВКС отново е отменил въззивния акт и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на САС, поради неизпълнени задължителни указания на касационната инстанция.
4. С четвъртата по ред въззивна присъда № 67 от 22.12.08 год., постановена по ВНОХД № 1055/0в год., САС отново е отменил присъда № 35 от 17.10.02 год., постановена по НОХД № 300/2000 год. по описа на СОС и е оправдал подсъдимия по повдигнатото му обвинение.
Отново по протест на прокурора с решение № 118 от 24.03.09 год., постановено по н.д. № 66/09 год., ВКС е отменил въззивния акт и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на САС, поради неизпълнени задължителни указания на касационната инстанция.
5. С решение № 167 от 27.04.09 год. /неправилно е посочена 2000 год./, постановено по ВНОХД № 228/09 год., Софийски апелативен съд е отменил присъда № 35 от 17.10.02 год., постановена по НОХД № 300/2000 год. по описа на СОС и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на СОС от стадия на съдебното заседание. Приел е, че делото е разгледано и съдебният акт е постановен от незаконен състав.
В СОС на 30.04.09 год. е образувано НОХД № 190/09 год. След многократно отлагане, без да е даден ход на съдебното следствие с протоколно определение от 25.03.10 год., поради отвод на съдия-докладчик от съдебния състав, делото е докладвано на председателя на НО на съда за определяне на нов такъв.
Делото е продължало с друг съдия-докладчик. Даден е ход на съдебното следствие, което е приключило с присъда № 11 от 30.03.11 год., с която Г. е признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение на петнадесет години лишаване от свобода.
По въззивна жалба от страна на защитата на подсъдимия Софийски апелативен съд по ВНОХД № 422/11 год. с решение № 231 от 23.06.11 год. е отменил присъдата на СОС и е върнал делото на Софийска окръжна прокуратура за изготвяне на нов обвинителен акт, съобразно изискванията на чл. 249 НПК. Мотивирал е решението си с факта, че в обстоятелствената част на обвинителния акт липсва описание на самото изпълнително деяние, времето, мястото и начина на извършването му и на участието на Г. в него, недостатък, който е констатиран и от предходни състави на съда /ВНОХД № 1055/08 год./, които, обаче, не са върнали делото на прокурора, поради оправдаването на подсъдимия поради недоказаност на авторството.
6. На 18.08.11 год. в СОС е внесен нов обвинителен акт с отстранени нередности.
С присъда № 2 от 24.01.13 год. по НОХД № 449/11 год. на Софийски окръжен съд подсъдимият Г. Г. е признат за виновен в това, че на 08.10.98 год. в [населено място], Софийска област, умишлено е умъртвил С. Г. / на 78 години / от същото село, починал на 11.10 98 год., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, поради което и на осн. чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, вр. чл. 115 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е осъден на СЕДЕМ години лишаване от свобода.
Съдът на осн. чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 НК му е наложил общо наказание между горното и определеното му по НОХД № 103/05 год. по описа на РС – гр. Своге в размер на СЕДЕМ години лишаване от свобода, което да се изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. Зачел е предварителното задържане на Г. и се е произнесъл по направените по делото разноски.
По въззивна жалба от страна на подсъдимия САС е потвърдил присъдата с атакуваното пред настоящата инстанция решение.
При описаното процесуално развитие на делото ВКС не е изправен пред хипотезата на разглеждане на производството по реда на чл. 354, ал. 5, изр. 2 НПК, тъй като по внесения на 18.08.11 год. обвинителен акт има нова присъда и потвърдително решение на въззивната инстанция. Ето защо не могат да се уважават доказателствени искания. ВКС не може да събира нови доказателства, да приема различни фактически положения и да извърши цялостна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт, независимо от основанията, посочени от страните, встъпвайки в правомощията на въззивния съд.
При разглеждане на делото от контролираните съдебни инстанции и постановяване на съдебните актове не са допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3 НПК. При оценка на доказателствените средства и събраните чрез тях доказателства те изцяло са се съобразили със задължителните указания на касационната инстанция, дадени с цитираните по-горе решения, които не е необходимо да се преповтарят, свързани с теоретичното деление на доказателствата на първични и производни на базата на източника на факти и предпоставките за замяна на първите с вторични. Във връзка с това делене теорията безспорно е категорична, че подмяната на първични с производни доказателства е недопустима, но това правило не следва да се абсолютизара, особено в хипотезата, при която в даден процес е невъзможно събирането на първични доказателства, поради различни причини. Една такава е последвала смърт на пострадалия, който приживе е разказал на свидетели за инкриминирано деяние и неговото авторство. В този смисъл, са допустими и законосъобразно ценени пресъздадените факти за нанесения побой от страна на подсъдимия Г. на пострадалия С. Г. и причините за същия, установени по делото чрез свидетелските показания на Л., В., З. и В..
Друга хипотеза, значима за изясняване на настоящото дело във връзка с авторството е, когато даден свидетел е в състояние да даде годни свидетелски показания, но откаже да направи това поради съществуващи или възникнали обстоятелства. Тези обстоятелства могат да са от различно естество – старческа дименсия, близки отношения с лицето, срещу което следва да свидетелства, страх от негова последваща реакция, осъществени заплахи предварително или в процеса на производството, възрастови изменения на несигурност, плахост или нежелание да участва като свидетел в разследването, поради различни причини – болест, липса на време, безразличие, нежелание да се ангажира и др. Такова лице може извън процесуално да е споделил с други го факти, имащи значение за делото, но в рамките на разследването да отрече това или да твърди, че не си спомня нищо. В такива случаи, свидетелските показания на лицето или лицата, пред които е споделено, са годни доказателствени средства, но производните факти, установени чрез тях, подлежат на задълбочена проверка и анализ самостоятелно и в съвкупност с всички останали доказателства, събрани по делото. В тази насока, по отношение на изявленията на И. К. и свидетелските показания на М. и П. – полицейски служители, пред които първата е споделила, че е наблюдавала побоя, ВКС с решение № 1003 от 21.05.07 год., постановено по н.д. № 518/06 год. е дало задължителни указания, с които при разглеждане на делото, предмет на настоящата проверка от касационната инстанция, инстанциите по фактите са се съобразили изцяло. Подложени са на задълбочен анализ изявленията на К. /граничещи с отказ да свидетелства/ и показанията на М. и П. и съдържащите се в тях производни доказателства с показанията на Л., В., З. и В. и заключенията на СМЕ за констатираните телесни увреждания по трупа на Г. и механизма на получаването им. Следва да се отчете и обстоятелството, че тежкия побой е осъществен в населено място без интензивно движение на хора, особено външни такива. Ето защо законосъобразно са ценени показанията на двамата полицейски служители, като са преодолени несъществените за решаване на делото по същество противоречия в свидетелските им показания, пред които К. е пресъздала случилото се, като се вземе предвид, че в процеса на разглеждане на делото тя е починала, а прочетените и по реда на чл. 281, ал. 5 НПК свидетелски показания от досъдебното производство са по-скоро с характер на отказ да свидетелства /л. 119 - „ Нищо не съм видяла, нищо не знам и нищо няма да кажа. … Просто, няма какво да ви казвам. Нищо не помня, нищо не знам, на кого какво съм казвала. Сега нищо не знам.”/, отколкото категорично изявление, че нищо не е видяла и нищо не знае по случая. Цитираното, съпоставено със свидетелските показания на М. и П. и свидетелските показания на Г. С., че И. К. и с нея е споделила, че брат й С. Г. жестоко е бит от подсъдимия Г. Г., който бой тя е възприела от едно малко прозорче, но не е могла да се намеси / НОХД № 449/11 год., л. 79-81/.
Не е било необходимо по делото да се извършва оглед в двора на къщата и по пътя от него да дома на свидетеля З., където е намерен пострадалия. В действителност, по делото има данни за кървящи рани по Г., но кръвотечението не е било с интензитет, който да остави следи по терена. В този смисъл, пресъздаденото от полицейския служител като „кървища”, заявено му от И. К., е по-точно начин за изразяване за осъществения побой, отколкото действително положение. По същия смисъл, а не буквално, следва да се възприеме и отразения начин на предвижване на Г. до дома на З. – „пълзейки, полека-лека”. Във връзка с обсъжданото обстоятелство, следва да се вземат предвид разясненията на експертите, че травмата на гръдния кош води до трайно затруднение на движението на снагата, а що се отнася до крайниците – опорно-двигателният апарат е здрав. Човекът е могъл да се предвижва с помощни средства – подпиране с патерица, тъй като няма загуба на функции.
Не могат да се възприемат доводите на защитата, отразени в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил и е подценил алкохолното повлияване на пострадалия, физиологичното му състояние преди инкриминирания времеви период, пресъздадено преди всичко от свидетелките М. и С.. Напротив. Апелативният съд не само е обсъдил посочените обстоятелства, но не се е съгласил с изводите на предходната инстанция, като е приел, че Г. не е бил повлиян от алкохола. В мотивите към решението е посочил, че на досъдебното производство на л. 21 е приложен протокол за медицинска експертиза, в който е отразено, че в 19.00 часа на 08.1098 год. /деня на инкриминираното деяние/ са били взети кръв и урина от Г.. Въз основа на това бил изготвен протокол за химическа експертиза № 2964/14.10.98 год. за определяне на концентрацията на алкохол в кръвта /л. 20 ДП/, където е отразено 0 промила, което означава, че липсва алкохол в организма на пострадалия. Със същото заключение е и приложената на л. 52 от ДП съдебно химическа експертиза № 295/28.12.98 год. за липсата на алкалоиди във вътрешните органни части, взети при аутопсия № 1183/98 год. от трупа на Г., приета в съдебно заседание на 22.12.11 год. без забележки. При това, съдът явно е съпоставил свидетелските показания на М. и С., изградени на базата на субективни възприятия, с обективното заключение по експертизите, поради което изводът на апелативната инстанция не е самоволен. Нещо повече. Не се е съгласил и със записаната диагноза в болницата в [населено място] – „алкохолна интоксикация”, която противоречи на разясненията на експертите в съдебно заседание. Те обясняват, че за да се постави такава диагноза се изисква наблюдение на пациента за известно време, както и специфични изследвания, които не са били извършени.
Развито в касационната жалба твърдение, че не са обсъдени медицинските документи, приложени по делото, поради което е възможно констатираните при аутопсията тежки увреждания да са получени посмъртно, не отговарят на категоричните заключения по СМЕ. Именно вещите лица са изготвили експертизите си за констатираните увреждания и механизма на получаването им, като са взели предвид не само констатациите по аутопсията, но и цялата налична медицинска документация. Точно, защото съдът не притежава необходимите специални знания, на осн. чл. 144, ал. 2 НПК е назначил СМЕ, т.е. изпълнил е задълженията си по процесуалния закон, като не е негова работа да обсъжда медицинска документация, която може да не разбере. Твърденията от страна на Г., че е получил сведения за освобождаване на трупа преди изследването му от д-р Т. са голословни и противоречат на заключенията на СМЕ на труп /л. 23-26 и л. 49-50 ДП, съответно л. 253 и сл. от НОХД № 449/11 год./, че при огледа и аутопсията не са установени травматични увреждания, които да не могат да бъдат обяснени с приетия от експертите механизъм на получаване – нанесения побой, приети без забележки в съдебно заседание. По делото не съществуват никакви данни за травматични увреждания, получени от Г. при превоза до двете болници, при престоя му в тях или посмъртно, като трупът е освободен и предаден след аутопсията и изготвянето на СМЕ.
По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2 НПК в жалбата е посочено, че с оглед телесните увреждания и състоянието на пострадалия, което му е позволявало да се предвижва сам след побоя, следва да се наложи изводът за липсата на пряк умисъл за умъртвяване на жертвата. Според защитата травматичните увреди, довели до смъртта, могат да бъдат отнесени към резултат при непредпазливост при евентуално умишлено нанесена телесна повреда. Това правно твърдение не може да бъде споделено. Изводите за субективната страна – за вината, под формата на пряк или евентуален умисъл или непредпазливост, следва да се основават на обективни данни по делото. Решавайки въпроса за съдържанието на умисъла при деяния против личността, е необходимо да се изхожда от съвкупността на всички обстоятелства за извършеното престъпление, като се отчете предшестващото поведение на виновния и пострадалия, техните взаимоотношения, начина на извършване на престъплението и характера на нанесените увреждания. В случая, всички действия, предхождащи и съпътстващи деянието, водят до единствено възможния и категоричен извод, че подсъдимият е извършил престъплението по чл. 116 НК с пряк умисъл, тъй като е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал тяхното настъпване – смъртта на пострадалия – 78 годишния Г.. Поради това, защитната теза, която се поддържа пред настоящата инстанция, за извършено деяние по непредпазливост, не намира опора във възприетите и доказани фактически обстоятелства. Изпълнителното деяние е било осъществено чрез нанасяне на побой. Подсъдимият е нанесъл на жертвата многобройни силни удари с юмруци по главата и тялото. Съборил пострадалия на земята и е скачал върху тялото му. Нанесъл му удари със значителна сила с крак по тялото и долните крайници. Причинил му е множество травматични увреждания, подробно описани като резултат и механизъм на причиняване в СМЕ. Експертите са установили пряка причинно-следствена връзка между травматичните увреждания и смъртта на Г.. Смъртта на 78 годишния старец не е настъпила мигновено след нанасянето на ударите, а дни след това, през които той е бил в съзнание, изпитвал е значителни болки и страдания. Преживял е душевната болка, че е пребит от човек, който е отгледал като роден син. Осъзнавал е причината за случилото се – приживе да му припише всичките си имоти. Тези обстоятелства налагат извода за квалифицирано убийство по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 НК.
От друга страна, Г. е извършил убийството с особена жестокост, заслепен от желанието на придобие имотите на човек, който го е отгледал като роден син. Нанесъл е удари по жизнено важни части от човешкото тяло със значителна сила. С ярост е скачал с крака върху гръдния кош пострадалия, който е бил към края на жизнения си път и физическите си сили. По този начин му е причинил: кръвонасядания по главата, гръдния кош и крайниците; отслояване на кожата от подкожието на лявата подбедрица с оформяне на тъканен джоб; гръдна травма, изразяваща се в двустранно счупване на ребрата от 6-то да 10-то; кръвонасядане /контузия/ на левия диафрагмен купол; масивна мастна емболия на белия дроб, бъбреците и мозъка; тежък оток на мозъка и белите дробове; исхемичен инсулт на мозъчния ствол; остър миокарден инфаркт, пряко свързани с настъпилата смърт. По този начин е реализирал и квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 НПК.
Наложеното на Г. наказание от седем години лишаване от свобода е крайно несправедливо и морално укоримо, но е съобразено с възприетите смекчаващи и отегчаващи отговорността факти и най-вече с европейско значимото обстоятелство за продължителност на наказателното преследване /14 години/, което не е по негова вина, изразено в редица решения на ЕСПЧ за разумния срок на разследването и реализирането на наказателната отговорност. Отчетени са подбудите и причините за извършване на деянието, добрите характеристични данни за подсъдимия, чистото му съдебно минало към момента извършеното и напредналата възраст на Г.. Правилно и законосъобразно съдилищата са отчели изминалия, прекалено дълъг период от време от извършване на престъплението до постановяване на осъдителната присъда като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, мотивиращо приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 НПК. Настоящият състав на ВКС намира, че във връзка с 14 годишния период за осъществяване на наказателната репресия и възрастта на подсъдимия, наложеното му наказание от седем години лишаване от свобода се явява съобразено с целите по чл. 36 НК, поради което не са налице основания за намаляването му.
Във връзка с посоченото по-горе жалбата от страна на подсъдимия Г. е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 200 от 21.06.13 год., постановено по ВНОХД № 370/13 год. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 2 от 24.01.13 год. по НОХД № 449/11 год. на Софийски окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:..............................................
ЧЛЕНОВЕ: .................................................
..................................................
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Даниела Атанасова по н.д. № 1762/13г. по описа на ВКС, ІІІ н.о.
Не съм съгласна с мнението на мнозинството, че при разглеждане на делото контролираните инстанции не са допуснали съществени процесуални нарушения, обуславящи касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Считам, че такива са налични в дейността им по оценката на доказателствата и доказателствените средства, относими към установяване на релевантната фактология и изводите за авторството на деянието.
Спорният по делото момент е този, касателно авторството на деянието. Подходът и доказателствената оценка на решаващите съдилища по този въпрос са еднопосочни.
Първо считам, че инстанциите са допуснали незаконосъобразно смесване правната етимология на доказателствата, доказателствените средства и способи, както и тяхното деление по видове. Доказателствата в наказателното производство могат да бъдат фактическите данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното установяване и са установени по реда на НПК. Доказателствените средства от своя страна служат за възпроизвеждане на доказателствата или на други доказателствени средства. Следва да се прави разлика между тях и способите за доказване, които изрично са предвидени в НПК - разпити, експертизи, оглед, претърсване и други. Характерното за доказателствените средства е, че процесуалният закон изрично сочи тяхната видова възможност - чл.114 от НПК, а именно гласни, веществени и писмени доказателствени средства. За това те не могат да бъдат квалифицирани като първични и производни/ в каквото насока са изложенията на решаващите инстанции/. Тази класификация е позната в теорията и практиката, но по отношение само на доказателствата, като едно от възможните им разделения на групи в зависимост от определени критерии, в случая изхождайки от източника на сведения за дадените факти. Последните когато са почерпени от първоизточника си/ като пример показанията на свидетеля очевидец/, са от категорията на факти, включващи се в процеса като първични доказателства, а производни такива са факти, годни да служат като доказателство, но са почерпени от втора, трета и т.н ръка. Неоспоримо е, че делението на доказателствата на първични и производни има не само теоретично, но и практическо значение. Изводима от принципа за непосредственост е необходимостта съдът да събере всички първични доказателства, които могат да се открият, и все във връзка с този принцип е недопустима замяната на първични доказателства с производни такива. Противното би довело до абсолютни нарушения на основни съдопроизводствени правила, които са в разрез и с правовия ред, в частност изискуем се от задачите на НПК. Това обаче не означава забрана за събиране в наказателния процес на производни доказателства, нито за тяхното използване в процеса на доказване. Значението им може да бъде разгледано в три насоки: като средство за разкриване на първични доказателства; за проверка на първични доказателства и за замяната на първични доказателства, ако последните се окажат недостъпни.
В контекста на горното принципно, теоретично и практическо разбиране на проблематиката, касателно процеса на доказване, следва да посоча конкретните си несъгласия с мнението на мнозинството. В настоящия казус, в хода на първоинстанционното съдебно следствие са събрани чрез гласни доказателствени средства производни доказателства, касателно авторството на деянието. Гласните доказателствени източници, в случая свидетелски показания, правилно са съотнесени в две групи. В първата са включени показанията на свидетелите И. Л. и В. В., а във втората тези на свидетелите С. М. и В. П.. Последните двама са полицейски служители, пред които свидетелката И. К. е разказала за случилото се и в частност за споделеното от нея, че подс.Г. е нанесъл побоя на пострадалия. Тази група свидетели, чиито показания са източник на производни доказателства, са събрани по надлежен процесуален реда, но същите биха могли да бъдат само средство за разкриване на първични доказателства, каквито биха могли да бъдат доказателствата, установяващи се от разпита на свидетелката К..Считам за неправилни действията на долните инстанции, оценени като правилни от мнозинството за процесуално допустима кредитация показания на горепосочените двама свидетели. В случая смъртта на свидетелката К. е факт, последвал момента на депозиране от нея на показания пред органите на досъдебното производство, които показания са източник на първични по своя характер доказателства и в тях тя е заявила, че нищо не е видяла, не е чула, нищо няма да каже и нищо не си спомня, и които са били приобщени към доказателствения материал на основание чл.281, ал.5 от НПК. Доколкото имаме първични по произход доказателства, производните такива могат само да бъдат основание за тяхна проверка, но не и да ги игнорират. Когато даден свидетел заявява, че не си спомня, не знае, не е чул и не може да съобщи данни за дадено събитие, относимо към фактологията от предмета на доказване, при това още по време на разпита на досъдебното производство, няма как да се приеме, че това, което той е разказал пред други лица може да провери и опровергае показаният му. Единствено ако свидетелката К. беше починала преди въобще да даде каквито и да било показания, бихме били изправени пред хипотезата за възможно надлежно ползване на производните доказателства, а именно съобщеното пред служителите на полицията.
Решаващите съдилища са констатирали и втора група свидетелски показания, които установяват производни доказателства. Това са показанията на свидетелите И. Л. и В. В., пред които пострадалият в разговор е направил изявление за това, че са го били неговите хора и това е бил подсъдимият. Тези доказателства са с характер на производни, тъй като същите заместват първичните, предвид невъзможността те да бъдат събрани и е допустимо тяхното ползване. Друг е въпросът, че същите не са достатъчни самостоятелно да обосноват категоричност на правно установените факти, относно извършителя на престъплението, което да доведе до безспорни и несъмнени изводи за авторството на подсъдимия. Нещо повече по отношение на лицето, нанесло побой на пострадалия, свидетелят Л. дава показания само на досъдебната фаза, които обаче са приобщени по реда на чл.281, ал.4 от НПК.
В обобщение намирам, че при оценката на доказателства са допуснати нарушения, които са дали своите отражения при формиране вътрешното убеждение на решаващите съдилища и които при отстраняването им биха могли да доведат и до различни правни изводи.
Съдия:
/Д. Атанасова/ |