Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 164

София, 25.07.2022 година


Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 07 юли две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 2268/2022 година

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Ц. К. К. от [населено място], подадена чрез адвокат Н. М., против определение № 1680 от 25.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 20221100500734 по описа за 2022 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната въззивна жалба на Ц. К. К. срещу определение № 20205049 от 29.10.2021 г. по гр. дело № 8840/2021 г. на СРС, с което съдът е допълнил определение от 09.08.2021 г. в частта му за разноските, като е осъдил жалбоподателя да заплати на насрещната страна съдебни разноски в размер на 600 лева.
В частната касационната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно, незаконосъобразно и неоснователно.
В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се твърди, че в обжалваното определение СГС се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, който обаче не е конкретно формулиран в изложението. Изложени са твърдения, че, за да постанови обжалваното определение, въззивният съд се е мотивирал, че според правилото на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Затова въззивният съд е посочил, че чл. 81 ГПК бил приложим и в настоящия случай. Посочено е, че съдебният акт, с който се връща исковата молба по чл. 130 ГПК е акт, с който се приключва делото по този иск. Разяснено е, че с определението на първоинстанционния съд се присъждат разноски на ищцовата страна във връзка с инцидентен установителен иск, който е предявен с отговора на исковата молба, но е оставен без разглеждане с влязло в сила определение на съда. Сочи се, че с това определение се приключва производството по инцидентния установителен иск, но остава висящо производството по делото по същество. Твърди се противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с определение № 87 от 26.02.2016 г. по гр. дело № 481/2016 г. на ВКС, ІV г.о.
В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Определението, с което съдът оставя без разглеждане предявен инцидентен установителен иск, без да прекратява производството по първоначално предявения иск, представлява ли акт, с който се приключва производството по делото по смисъла на чл. 81 ГПК и съответно с този акт следва ли да се присъдят разноски.
2. Прекратяването на производството по инцидентен установителен иск или недопускането на разглеждане на инцидентен установителен иск, който може да бъде разгледан в самостоятелен процес, представлява ли „приключване на делото“ пред съответната инстанция?
3. В случай на прекратяване на производството по разглеждане на инцидентен установителен иск, при продължаващо производство по първоначално предявения иск, следва ли съдът да присъди отделно разноски в производството по инцидентния установителен иск или следва да се произнесе по въпроса за разноските по делото с крайния акт?
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, съгласно приетото в т.9 от ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 ГПК, поради което съдът я преценява като допустима.
Изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК съдържа твърдения и оплаквания, относими към необходимото съдържание на частната касационна жалба. Формулирани са три въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като от изложените в изложението съображения може да се направи извод, че така формулираният първи въпрос касае и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото, въззивният съд е приел за установено следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, подадена от собственици на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост, находяща се на адрес: [населено място], [улица] срещу Ц. К. К. с правно основание чл. 41 ЗС, вр. чл. 38, ал. 2 ЗУЕС, вр. чл. 50 ЗУЕС, вр. чл. 6, ал. 1, т. 9 ЗУЕС за заплащане на дължими вноски за фонд „Ремонт и обновяване“ и за вноски за управление и поддържане на общите части, определени с решение по т. 8 и т. 9 по протокол от проведено общо събрание на етажните собственици на 01.02.2021 г. С отговора на исковата молба е предявен от Ц. К. К. по реда на чл. 212 ГПК инцидентен установителен иск за прогласяване незаконосъобразност на решение на общото събрание на етажната собственост по т. 8 и т. 9, взети на 01.02.2021 г., поради злоупотреба с право и противоречие с чл. 50 и чл. 51 ЗУЕС. Насрещната страна е подала отговор по инцидентния установителен иск, в който е аргументирано становище за недопустимост на същия, като е направено искане за прекратяване на производството по делото в тази част и присъждане на сторените разноски. Приложен е договор за правна защита и съдействие, с който страните са уговорили възнаграждение за оказаната правна защита в размер на 600 лв., като съгласно изричното удостоверяване в договора, същото е платено изцяло и в брой към момента на подписване на договора, за което същият служи за разписка. С определение от 09.08.2021 г. СРС е върнал като недопустим предявеният инцидентен установителен иск. На 30.09.2021 г., в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, е постъпила молба от собственици на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост, находяща се на адрес: [населено място], [улица], с която е направено искане за допълване на постановеното определение в частта му за разноските, като се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. С определение от 29.10.2021 г. СРС е приел, че искането по чл. 248 ГПК е основателно и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК е присъдил в полза на ответниците по предявения инцидентен установителен иск съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Правилото на чл. 81 ГПК предвижда, че във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Съдебният акт, с който се връща исковата молба по чл. 130 ГПК, като обективираща недопустим иск, е акт, с който приключва делото по този иск. Ето защо въззивният съд е приел, че правилото на чл. 81 ГПК е приложимо и в настоящия случай. Обратен извод не следва от обстоятелството, че е прекратено производството по предявен по реда на чл. 212 ГПК инцидентен установителен иск. Приема се, че това е така по следните съображения: Инцидентният установителен иск е форма на последващо обективно съединяване на искове. Съдът дължи извършване на проверка на допустимостта на всеки от обективно съединените искове. Затова, наличието на основание за прекратяване на производството по първоначалния иск, не обуславя прекратяване и на производството по насрещния и по инцидентния установителен иск. Ако те са допустими, съдът дължи разглеждането им и произнасянето по тях с решение, независимо от прекратяването на основния спор /в този смисъл е посочено определени е№ 55 от 29.02.2016 г. по ч. гр. дело № 385/2016 г. на ВКС, ІІ г.о./. От това съдът е достигнал до извод, че производството по предявен инцидентен установителен иск има самостоятелен характер и представлява самостоятелно средство за защита.
Посочено е във въззивното определение, че в конкретния случай първоинстанционният съд е върнал исковата молба за предявяване на инцидентни установителни искове поради тяхната процесуална недопустимост. Разяснено е, че се касае за определение, с което съдът, преценявайки допустимостта на исковете /т.е. наличието на процесуални пречки или липсата на процесуални предпоставки/, ги е намерил за недопустими /поради липса на процесуални предпоставки за предявяването им/, и е прекратил производството по тях. В разглежданата хипотеза не се касае за определение, с което инцидентният установителен иск /без да се извършва специална преценка за допустимостта му/, не е приет за съвместно разглеждане. На практика с определението си районният съд не е постановил отказ за съвместно разглеждане на първоначалния и инцидентния установителен иск, а като се е произнесъл изрично по тяхната допустимост съобразно чл. 130 ГПК, е прекратил производството по тях като недопустимо. По изложените съображения релевираните от жалбоподателя доводи, че отговорността за сторените разноски по предявения по реда на чл. 212 ГПК иск следва да се разпредели с акта по същество по предявения първоначален иск, са приети за неоснователни. Въззивният съд е приел също така, че с връщането на исковата молба по предявения инцидентен установителен иск се слага край на производството в тази част, поради което и съобразно чл. 81 ГПК, съдът дължи произнасяне по исканията на страните за присъждане на разноски. Сочи се, че в настоящия случай ответникът по инцидентния установителен иск претендира присъждане на сторените за защита по този иск разноски, като основава искането си на нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК, съгласно която ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Въззивният съд е приел, че в случая претендираните съдебни разноски са за адвокатско възнаграждение и същите са доказани. Сочи се, че към отговора на исковата молба по инцидентния установителен иск е представен договор за правна защита и съдействие, видно от който страните са уговорили възнаграждение за предоставената правна защита и съдействие по този обективно съединен иск. Посочено е, че реалното заплащане на възнаграждението се установява от изричното изявление в договора, че сумата в размер на 600 лева е платена изцяло и в брой, като това вписване за направеното плащане в договора е достатъчно и има характер на разписка /съгл. т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
Относно възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, въззивният съд е приел, че същото е преклудирано и не следва да бъде разглеждано в обжалваното въззивно определение.
В изложението е налице смесване на предпоставките за допустимост на касационното обжалване и тези по чл. 281, т. 2 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира.
По въпросът, повдигнат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, който се приема, че е следният: Определението, с което съдът оставя без разглеждане предявен инцидентен установителен иск, без да прекратява производството по първоначално предявения иск, представлява ли акт, с който се приключва производството по делото по смисъла на чл. 81 ГПК и съответно с този акт следва ли да се присъдят разноски., не е налице твърдяното противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Сочените като противоречива практика тълкувателно решение и определение са правно ирелевантни. С Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, Върховният касационен съд се е произнесъл по различни от повдигнатия въпроси. Същото се отнася и за определение № 87 от 26.02.2016 г. по ч. гр. дело № 481/2016 г. на ВКС, ІV г.о. – по него ВКС се е произнесъл по различен процесуален въпрос - процесуално допустимо ли е определението на въззивния съд, постановено по частна жалба срещу отказ на първоинстанционния съд да приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск, като отговорът на въпроса е неприложим към настоящия казус.
Поставените в изложението правни въпроси отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело. Не е налице обаче соченият допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато в случая не е налице, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Нормите от ГПК, уреждащи случаите, в които се присъждат разноски, са ясни, пълни и не се нуждаят от тълкуване. Отделно, налице е и тълкувателно решение относно разноските /ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/, както и непротиворечива задължителна практика на ВКС относно прилагане на горното тълкувателно решение.
Съща така, следва да бъде посочено, че несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание обаче, което е самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, не е обосновано от частния касатор по никакъв начин. Изложените твърдения касаят оплаквания по съществото на спора относно компетентния да разгледа спора съд, т.е. твърденията са за неправилност на изводите на въззивния съд по приложение на разпоредбите на ГПК, касаещи правилата за определяне на цената на иска и на родовата подсъдност на делата. Така изложените съображения в случая са за пороци на въззивното определение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебния акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е постановил акта си въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, т.е. не е налице основание за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1680 от 25.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 20221100500734 по описа за 2022 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната въззивна жалба на Ц. К. К. срещу определение № 20205049 от 29.10.2021 г. по гр. дело № 8840/2021 г. на СРС, с което съдът е допълнил определение от 09.08.2021 г. в частта му за разноските, като е осъдил жалбоподателя да заплати на насрещната страна съдебни разноски в размер на 600 лева.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: