Р Е Ш Е Н И Е № 74 София, 08.10.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на седемнадесети септември две хиляди и двадесета година, в състав: Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева 4750 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на третото лице помагач на страната на ищеца – държавата, представлявана от Министерството на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област Велико Т., срещу решение № 269 от 18.06.2019 г. по в. гр. д. № 3/2019 г. на Великотърновския окръжен съд. Жалбоподателят възразява срещу решаващия извод на въззивния съд, че процесният имот няма статут на публична държавна собственост и затова не е имало пречка за реституирането му на ответниците по реда на чл.2, ал.1 ЗВСОНИ, вр.ЗНЧИМП /отм./. Ответникът в производството /ищец по предявения отрицателен установителен иск/ ДА „Държавен резерв и военновременни запаси“ /ДА „Д.“/ счита жалбата за основателна. Споделя виждането, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ процесният имот е бил със статут на публична държавна собственост, тъй като е служил и продължава да служи за осъществяване на функции на държавно учреждение за удовлетворяване на обществени интереси. Позовава се на разпоредбата на чл.7, ал.4 ЗДС, която изключва възможността за реституция на имоти, които са публична държавна собственост. Ответниците А. Й. М., М. И. М., А. М. М., Д. М. М.-В. и И. М. С. и Р. Р. И., ответници и по предявения отрицателен установителен иск, оспорват жалбата. Считат, че по делото няма нито един документ, който да сочи, че имотът е публична държавна собственост. Няма А., в който това обстоятелство да е отразено. Позовават се на чл.18, ал.1 от Конституцията на Република България, като поддържат, че процесният имот не е изключителна държавна собственост. Не е налице и специален закон или акт на МС, които да му придават статут на публична държавна собственост. Считат, че чл.2, ал.2 ЗДС няма отношение към спорния имот, тъй като ЗДС е приет едва през 1996 г., когато реституционният ефект на ЗВСОНИ вече е настъпил. Позовават се и на обстоятелството, че след влизане в сила на ЗВСОНИ възстановените собственици са сключили договор за наем с ищеца ДА „Д.“ и той има качеството на наемател на спорния имот. Ответниците Т. Г. С., Б. С. С., С. Й. К., Б. М. С., Н. М. С., С. М. А., Г. М. Д., К. М. Г., В. Г. Г., Б. И. Л., С. М. Т., М. Р. Т., В. В. С., Ю. Х. К. и Т. Х. К. не вземат становище по жалбата. С определение № 97 от 06.03.2020 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса имал ли е характер на публична държавна собственост съгласно чл.17, ал.2, пр.2, вр. чл.18 КРБ имот, който към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ – 25.02.1992 г. и преди приемане на ЗДС – 1996 г., е предоставен на орган на държавна власт да го стопанисва и управлява в интерес на гражданите и на обществото, в съответствие с интересите на националната сигурност, за изпълнение на функциите му, свързани със съхраняването и контролирането на държавните резерви и военновременните запаси в страната. По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното: Разделянето на държавната собственост на публична и частна е извършено за първи път с разпоредбата на чл.17, ал.2 от Конституцията на Република България от 1991 г., макар там да не са дефинирани критериите на това разделяне. В чл.18, ал.1 КРБ изрично са изброени само обектите, представляващи изключителна държавна собственост, които безспорно представляват публична държавна собственост. Едва през 1996 г. в чл.2 от Закона за държавната собственост /ЗДС/ е посочено конкретно кои държавни имоти представляват публична държавна собственост. Първоначалната редакция на чл.2, ал.2, т.2 ЗДС /ДВ, бр.44/1996 г./ гласи, че публична държавна собственост са имотите, предоставени на органите на държавна власт за изпълнение на функциите им. Последващата редакция на същия текст гласи, че публична държавна собственост са имотите – държавна собственост, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им /ДВ, бр.124/1998 г./. Понастоящем това е текстът на чл.2, ал.2, т.4 ЗДС /ДВ, бр.52/2008 г./. Макар този текст да не е съществувал към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ /ДВ, бр.15/1992 г./, няма колебание в съдебната практика, че държавните имоти, които още преди приемането на Конституцията от 1991 г. са били предоставени на ведомства за изпълнение на функциите им са придобили статут на публична държавна собственост с приемане на Конституцията през 1991 г., а следователно са имали този статут и към момента на приемане на ЗВСОНИ през 1992 г. Отправна точка за тези разсъждения дава решение № 19 от 21.X..1993 г. на КС на РБ по конст. д. № 11/93 г. Според него частната собственост се различава от публичната според субектите и според своето предназначение; публична собственост имат само субекти, които упражняват властнически правомощия – държавата, общините и техните органи; публична собственост представляват тези обекти, които служат на обществени интереси и които не се удовлетворяват от собствеността на гражданите и юридическите лица. В т.8В и т.9 на следващото решение № 4 от 11.03.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/97 г. изрично се приема, че публична държавна собственост може да съществува и да е заварена както от Конституцията от 1991 г., така и от ЗВСОНИ. Отделно от това в практиката на ВКС се приема, че макар едва със ЗДС от 1996 г. да се определя кои имоти представляват публична държавна собственост, този техен статут се преценява към един по-ранен момент – момента на влизане в сила на ЗВСОНИ. В този смисъл е решение № 2487 от 14.12.2005 г. на ВКС по гр. д. № 3164/2004 г., ГК, IV г. о., в което се сочи, че критерият за това дали един имот е публична собственост е обективен, затова имот, който задоволява трайно обществени потребности от национално значение в областта на културата и изкуството чрез общо ползване от цялото население - чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС, има характер на публична държавна собственост и това е пречка за реституцията му по ЗВСОНИ. Същото следва да се приеме и за имоти, които към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ са били предоставени на ведомства за осъществяване на функциите им – в този смисъл решение № 142 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3121/2014 г., II г. о., решение № 250 от 30.06.2015 г. по гр. д. № 1236/2015 г. на ВКС, IV-то г. о. и др. Нещо повече, както в посочената практика на ВКС, така и в други решения се приема, че забраната за реституция по ЗВСОНИ на имоти, публична държавна собственост, въведена изрично едва с чл.7, ал.4 ЗДС / ДВ, бр. 17/2009/, се отнася към по-ранния момент на приемане на реституционния закон, тъй като тя е съществувала и тогава, макар да е извличана по тълкувателен път – решение № 184 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 1319/2010 г. на ВКС, I-во г.о. Освен това - статутът на имотите като публична държавна собственост не се определя от това дали за тях има издаден акт за публична държавна собственост или не – в този смисъл изрично решение № 403 от 25.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5024/2008 г., I г. о. От изложеното следва, че имот, който към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ – 25.02.1992 г. и преди приемане на ЗДС – 1996 г., е предоставен на ведомство да го стопанисва и управлява в интерес на гражданите и на обществото, в съответствие с интересите на националната сигурност, за изпълнение на функциите му, свързани със съхраняването и контролирането на държавните резерви и военновременните запаси в страната, е имал характер на публична държавна собственост по смисъла на чл.17, ал.2, пр.2 КРБ. Този извод не се променя от предвидената в закон възможност изпълнението на част от функциите по съхраняване на държавни резерви да се осъществява не само в собствени бази, но и във външни съхранители. Тази възможност има отношение към начина на изпълняване на функциите на ведомството, а не към вида на собствеността на държавните имоти, предоставени за осъществяване на тези функции. По съществото на касационната жалба: С обжалваното решение състав на Великотърновския окръжен съд е потвърдил решение № 814 от 07.12.2016 г. по гр. д. № 276/2016 г. на Великотърновския районен съд, с което са отхвърлени отрицателните установителни искове, предявените от Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, при участието на подпомагаща страна – държавата, че ответниците физически лица, като наследници на М. Н. /Х./ Х., починал на 13.11.1967 г., на С. М. Н. /Х./, починал на 27.05.1979 г. и на Н. М. Х., починал на 17.5.70 г., не са собственици на дворно място с площ от 4 800 кв. м. в местността „Б. т.“ в землището на [населено място], понастоящем представляващо реална част от поземлен имот с идентификатор ..... по КККР на [населено място], целият с площ от 19 395 кв. м., както и на множество сгради, описани в решението. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че бившата Машинна фабрика на „Братя х.Н.“ & Сие“ е национализирана на основание чл.1 ЗНЧИМП. Към момента на национализацията съдружници в посочената фабрика са били наследодателите на ответниците. Национализираното имущество е описано в А. № ..... от 21.10.1958 г. и представлява бивша сграда – ярмомелка с всички пристройки към нея, с общо застроено и незастроено дворно място от около 4800 кв. м. В А. е отбелязано, че имотът е предоставен за оперативно управление на Държавни материални резерви. Впоследствие земята и сградите в нея са предавани за стопанисване последователно на Д. „Червена звезда“, на Министерство на просветата, на ТКЗС [населено място], а с решение № 69 на ОНС от 08.04.1963 г. е предаден на Министерство на народното здраве и социалните грижи, отдел „Специален“ - С. за обзавеждане на складово-снабдителна база, което с решение на VII-то Велико народно събрание преминава към Министерство на здравеопазването. Прието е за безспорно, че от 01.04.1991 г. по силата на ПМС № 44 от 19.03.1991 г. Главно управление „Държавен резерв“ към Министерски съвет и Дирекция „Държавен медицински резерв“ към МЗ се преобразуват в Главно управление „Икономика на отбраната и държавен резерв“ към Министерски съвет, в чиито състав влизат Районни дирекции „Държавен резерв“ в [населено място], П., В. Т., В., Б., П. и Шумен. С ПМС № 203/26.10.1993 г. Главно управление „Икономика на отбраната и държавен резерв“ се закрива и се създава Главно управление „Държавен резерв и военновременни запаси“, а с ПМС № 152/13.06.2001 г. Главно управление „Държавен резерв и военновременни запаси“ се преобразува в Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“. От правна страна въззивният съд е приел, че са били налице всички предпоставки на ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността на ответниците върху процесния имот. Процесният имот не е имал характер на публична държавна собственост по смисъла на чл.2, ал.2, предл.5 ЗДС, тъй като няма акт на МС, с който да е бил предназначен за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване. Характеристиката на имота и статутът му към 25.02.1992 г. съобразно представените по делото документи също не обосновават такъв извод. Прието е, че публичната държавна собственост е законодателно дефинирана със Закона за държавна собственост от 1996 г., приет след влизане в сила на ЗВСОНИ, но разделянето на държавната собственост на публична и частна е прокламирано още преди това, с Конституцията на РБ от 1991 година. Публична държавна собственост по смисъла на чл.2, ал.2 ЗДС от 1996 г. представляват имотите, които са от „национално значение“, имотите, използвани от държавните органи, и други имоти, посочени като такива от МС. Процесните имоти не са обявени за публична държавна собственост с посочените по-горе ПМС. С тях е възложено стопанисването и управлението на имотите, но това няма отношение към вида държавна собственост. Анализът на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗДС сочи, че текстът е неприложим към процесния имот поради факта, че липсват и двете предпоставки - за общо ползване са не имотите, а движимите вещи, предоставени на Д. и свързани с функциите им, а освен това липсва акт на МС, с който имотите да са определени като такива с национално значение. Обстоятелството, че имотите се намират в [населено място], изключва възможността да се аргументира ползване с властнически или представителни функции от национално значение. Да се приеме противното би означавало всички имоти, предоставени на ДА Д. в страната, да бъдат със статут на публична държавна собственост, което е правно и житейски необосновано, а и очевидно фактически не е така. Съдът се е позовал на решение № 19/21.12.1993г. на КС на РБ по конст. д. № 11/93 г. Според Конституционния съд от значение е кому принадлежи правото на собственост, какви са вещите, предмет на това право, както и тяхното предназначение. Публична собственост имат само субекти, които упражняват властнически правомощия, но властническите правомощия на държавните и общински органи и необходимостта да се използва собствеността на държавата и общините в обществен интерес не дава основание тяхната собственост да се счита винаги за публична. Освен с властнически правомощия, носителят на публична собственост се отличава от частната и по своето предназначение - чл. 18, ал. 6 К РБ. Собствеността на държавата и общините служи на обществени интереси, които не се удовлетворяват от собствеността на гражданите и юридическите лица и само част от вещите, които са собственост на държавата и общините, представляват тяхна публична собственост - от значение е видът на вещите и тяхното предназначение. Извън обектите по чл. 18, ал. 1 от Конституцията държавата може да има и други вещи като своя публична собственост, но нейното определяне може да стане само със закон. Обектите, собственост на държавата и общините, извън посочените в чл.18, ал.1 КРБ, са тяхна публична или частна собственост в зависимост от вида и предназначението им. Режимът на тези обекти се определя със закон, /в този смисъл и решение № 10 от 15.07.2014 г. на КС по к. д. № 4/2014 г./. При осъществяване на своите функции държавният резерв ползва собствени бази или бази на външни съхранители - търговци, чрез сключени договори / чл. 17 и чл. 22 от 3акон за държавните резерви и военновременните запаси/, действащ като страна в облигационно правоотношение, т. е. чрез удовлетворяване на потребностите от съхраняване от използване собствеността на гражданите и юридическите лица / Р-19 / 1993 г. КС /. Решението е неправилно. На първо място – въззивното решение е постановено в производство по чл.294 ГПК, след отменително решение № 146 от 27.12.2018 г. по гр.д. № 5080/2017 г. на ВКС, II-ро г.о. Съставът на ВКС е направил констатацията, че при първоначалното разглеждане на спора от въззивната инстанция „съдът не е обсъдил доказателствата по делото, свързани с предоставянето на имотите на ищеца, съобразно предвиденото в чл.2, ал.2, т.5 ЗДС, с оглед на която да направи своята преценка и изводи за характера на държавна собственост, която е предмет на реституция по ЗВСОНИ в настоящия случай, от която черпят правата си на собственост ответниците по иска“. Съставът на ВКС е дал задължителни указания въззивният съд „да обсъди доказателствата по делото във връзка с предоставянето на процесните имоти на ищеца, да прецени същите с оглед изискванията на посочените императивни разпоредби на ЗДС, както и да изложи мотиви във връзка с установеното по делото за характера на държавната собственост на процесните имоти към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, обуславящи изхода на спора“. Макар съставът на ВКС да е посочил разпоредбата на чл.2, ал.2, т.5 ЗДС, касае се за очевидна грешка, като точната разпоредба е чл.2, ал.2, т.4, към която ВКС е насочил, изисквайки от съда да изследва доказателствата, свързани с предоставянето на имотите на ищеца. Този извод следва и от мотивите на решението на ВКС при отговора на поставения въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, в който ВКС разсъждава за чл.2, ал.2, т.4 ЗДС, според който публична собственост са имотите, предоставени на ведомства за изпълнение на функциите им. Изложено е и насочващото съображение, че обезпечаването на функциите на дадено учреждение включва не само сграден фонд, в който непосредствено се осъществяват служебните задължения, но и изобщо осигуряване на всички действия в широк смисъл, произтичащи от функционалната компетентност на съответното ведомство. Изследвайки доказателствата по делото в контекста на разпоредбата на чл.2, ал.2, т.5 ЗДС въззивният съд не е спазил същинските указания на ВКС да се прецени фактът на предоставянето на имотите на ищеца ДА „Д.“. По делото е установено, че след одържавяването на процесните имоти на основание ЗНЧИМП /отм./, за тях е съставен А. № ...../1958 г. В него изрично е посочено, че с решение № 69 на ОНС от 08.04.1963 г. имотът е предаден на Министерство на народното здраве. В следващия А. № ...../1974 г. е посочено, че имотът е предоставен на М. – държавни медицински резерви. С Чл.25 на ПМС № 44/19.03.1991 г. се преобразува от 01.04.1991 г. ГУ „Държавен резерв“ към МС и дирекция „Държавен медицински резерв“ към МЗ в ГУ „Икономика на отбраната и държавен резерв“ към МС, което поема активите и пасивите към 31.03.1991 г. на преобразуваните организации. С последващи ПМС № 203/26.10.1993 г.; № 35/16.02.1994 г. и ПМС № 152 от 13.06.2001 г. ГУ „Икономика на отбраната и държавен резерв“ към МС се преобразува последователно в ГУ „Държавен резерв и военновременни запаси“ и ДА „Държавен резерв и военновременни запаси“, с поемане на активите и пасивите на преобразуваните организации. От изброените доказателства следва, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ процесният имот, държавна собственост по силата на национализацията, е бил предоставен на ведомство за изпълнение на функциите му - ГУ „Икономика на отбраната и държавен резерв“ към МС, а по силата на преобразуването и правоприемството имотът е предоставен на ищеца ДА „Д.. Установено е безспорно по делото, че както към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, така и към настоящия момент, имотът служи за складова база, в която се съхраняват държавни резерви и военновременни запаси. Правоприемството, извършено с посочените ПМС от 1991 г., 1993 г., 1994 г. и 2001 г., е универсално и затова е без значение обстоятелството, че не са били съставени протоколи за прехвърлените активи. Неоснователен е и доводът на ответницата И. С., изложен в отговора на касационната жалба, че след като според чл.4 от Закона за държавния резерв и военновременните запаси самите резерви /движимите вещи/ са частна, а не публична държавна собственост, то на по-голямо основание складовете, в които се съхраняват тези вещи, също не са публична собственост. Складовете представляват имущество, предоставено на ДА „Д.“ за изпълнение на функциите му и затова са публична държавна собственост по смисъла на чл.2, ал.2, т.4 ЗДС. С оглед изложеното при отговора на въпроса по чл.280, ал.1 ГПК следва да се приеме, че характерът на имота като публична държавна собственост по смисъла на чл.2, ал.2, т.4 ЗВСОНИ е съставлявал пречка за реституцията му по ЗВСОНИ. Този извод не се разколебава от обстоятелството, че със заповед № 694 от 10.08.1994 г. на кмета на [община] имотът е деактуван и след това е отдаван под наем от възстановените собственици на ТД „Д.“. Погрешното виждане на кмета на общината и на ДА „Д.“ за статута и собствеността на имота не определя титулярството в правото на собственост, което си остава на държавата. Като е потвърдил първоинстанционното решение, с което отрицателният установителен иск на ДА „Д.“ е бил отхвърлен, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и искът да бъде уважен. При този изход на делото ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на държавата разноските за всички инстанции, както следва: по 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за три инстанции при първоначалното разглеждане на делото, както и за втората въззивна и касационна инстанция или общо 1500 лв.; 823,32 лв. държавни такси за двете касационни инстанции или общо сумата от 2323,32 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 269 от 18.06.2019 г. по в. гр. д. № 3/2019 г. на Великотърновския окръжен съд и вместо него постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявен от ДА „Държавен резерв и военновременни запаси“, че наследниците на М. Н. /Х./ Х., починал на 13.11.1967 г., а именно: Р. Р. И., Т. Х. К., Ю. Х. К., Б. И. Л., В. Г. Г., К. М. Г., Г. М. Д., Й. Р. С., М. И. М., А. М. М., Д. М. М.-В., А. Й. М., М. Р. Т. и С. М. Ангелска; че наследниците на С. М. Н. /Х./, починал на 27.05.1979 г., а именно: Т. Г. С., Б. С. С., Б. М. С., И. М. С. и С. Й. К. и че наследниците на Н. М. Х., починал на 17.5.70г., а именно: Н. М. С., С. М. Т. и Велико В. С., не са собственици въз основа на реституция по ЗВСОНИ на следния недвижим имот: дворно място с площ от 4 800 кв. м., описано в А. № ...../21.10.1958 г., находящо се в местността „Б. т.“ в землището на [населено място], понастоящем представляващо реална част от поземлен имот с идентификатор ..... по КККР на [населено място], целият с площ от 19 395 кв. м., която реална част е очертана с червен пунктир на скица-приложение № 1 на вещото лице инж. С. Г., находяща се на стр. № 555 по гр. д. № 276/2016 г. на ВтРС, приподписана от настоящия състав и представляваща неразделна част от решението, при граници - полски път ..... и останалата част от ПИ ....., ведно с описаните в А. № ...../21.10.1958 г. сгради, а именно: ярмомелка с площ от 374 кв. м., съответстваща на сграда с идентификатор .....; навес с площ от 26 кв. м., съществуващ на място, но ненанесен на кадастралната карта; складово помещение с площ от 144 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор ..... (първи етаж); склад за горивни материали с площ от 29 кв. м., съответстващ на сграда с идентификатор ..... (първи етаж); складово помещение с площ от 187 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор .....; складово помещение с площ от 120 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор ..... (втори етаж); навес с площ от 90 кв. м., съответстващ на сграда с идентификатор .....; складово помещение с площ от 240 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор .....; две пристройки, съответстващи на сграда с идентификатор ..... и на сграда с идентификатор .....; складово помещение с площ от 192 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор .....; складово помещение с площ от 193 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор .....; навес с площ от 36 кв. м., съответстващ на сграда с идентификатор .....; жилищни помещения с площ от 27 кв. м., съответстващи на сграда с идентификатор ..... (втори етаж); складово помещение с площ от 115 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор ..... и складово помещение с площ от 25 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор ..... (втори етаж). В производството участва трето лице помагач – държавата, представлявана от Министерството на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област Велико Т.. ОСЪЖДА Р. Р. И., Т. Х. К., Ю. Х. К., Б. И. Л., В. Г. Г., К. М. Г., Г. М. Д., Й. Р. С., М. И. М., А. М. М., Д. М. М.-В., А. Й. М., М. Р. Т. и С. М. Ангелска, Т. Г. С., Б. С. С., Б. М. С., И. М. С., С. Й. К., Н. М. С., С. М. Т. и В. В. С. да заплатят на държавата, представлявана от Министерството на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област Велико Т., сумата от 2323,32 лв. разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: