Р Е Ш Е Н И Е № 20 гр.София, 31.01.2014 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4907/ 2013 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 1132/ 10.10.2013 г. по настоящето дело по жалба на П. на Р. Б. (П.) е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 887 от 08.05.2013 г. по гр.д.№ 3979/ 2012 г. в частта му, в която П. е осъдена да заплати на С. А. Г. на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 60 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение. Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос за релевантните обстоятелства относно критерия „справедливост”, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В задължителното за съдилищата Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд, т.ІІ, са посочени примерно критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Извън тези критерии, преценката на обективно съществуващите обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението и формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД, е конкретна и зависи от спецификите на разглеждания правен спор. Във всеки случай обаче съдът, пред който е направено искане за обезщетяване на неимуществени вреди, дължи да посочи кои са тези обстоятелства и как конкретно са се отразили в духовната сфера на ищеца. В този смисъл е и актуалната практика на ВКС. Обжалваното въззивно решение не съответства на установените от обвързващата практика на ВКС изисквания относно прилагането на критерия „справедливост”, поради което се явява неправилно в частта, в която се определя размерът на дължимото обезщетение. Не могат обаче да бъдат уважени доводите на П., че решението е неправилно поради потвърждаване на недопустимо решение на първата инстанция, доколкото в него не е разграничено по размер каква част от дължимата сума се присъжда за обезщетяване на имуществени и каква част – на неимуществени вреди. В мотивите на първоинстанционния акт са изложени ясни съображения досежно обема на вредите и са разграничени неимуществените такива от имуществените, а редакционното оформяне на диспозитива няма отношение към допустимостта на акта. По основанието на иска спор между страните по делото няма, тъй като П. не сочи касационни доводи в жалбата си за неоснователност на иска, а само за недоказаност на размера му. Съдът е обвързан от изложеното в жалбата (чл.290 ал.2 ГПК), поради което по основанието на претенцията не е необходимо да се излагат съображения. Касационният контрол следва да се ограничи до определянето на размера на обезщетението, съответно по обстоятелствата, които са релевантни при определяне на този размер. От фактическа страна е установено, че предварително производство за извършено от ищеца тежко умишлено престъпление по чл.354 а ал.1 НК е било образувано през 2000 г., а като обвиняем той е привлечен на 24.01.2001 г. На 23.10.2001 г. е бил задържан под стража и е освободен на 13.01.2005 г. (т.е. упражняването на мярката е продължило близо 3 години и 3 месеца), като мярката е била заменена с „домашен арест” до пълната й отмяна на 21.11.2006 г. Наказателното производство срещу С. Г. е продължило до 06.07.2007 г., когато е влязла в сила присъдата, с която е оправдан. Върху личния живот на ищеца наказателното производство дало следните негативни отражения: характерът му се променил от общителен към затворен, ограничени били социалните му контакти, променили се в негативен аспект отношенията му с близки и колеги. Претърпял е невротично смущение, от което се е възстановявал две години след освобождаването му от ареста. Престоят в ареста се е отразил негативно на заболяването му от бронхиална астма, но не е довел до сериозни усложнения на това заболяване. Не може да бъде уважено становището на прокуратурата, че от значение за размера на дължимото обезщетение е обстоятелството, че ищецът е бил съпричастен към извършване на престъплението, в което е бил обвинен. Наличието на такава съпричастност се установява с влязла в сила присъда. В случая тази присъда е оправдателна и несъпричастността на ищеца към деянието не може да бъде оспорвана. Не може да бъде уважено и схващането на страните, че прокуратурата не отговаря за вредите, причинени от осъдителната присъда и вземането на мярката за неотклонение, тъй като те се дължат на действия на съда и че само последният може да носи отговорност за последиците от своите действия. Отговорността за обезщетяване на вреди от незаконно обвинение и осъждане не е на прокуратурата или съда, тя е на държавата. На обезщетяване подлежат всички вреди, като е без значение кой е процесуалният субституент на държавата по предявения иск. Следователно при определяне размера на обезщетението следва да бъдат отчетени като обуславящи по-голям размер на същото тежестта на повдигнатото обвинение, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража” и нейната продължителност, мярката за неотклонение „домашен арест” и продължителността й, времетраенето на наказателното производство. По-нисък размер на обезщетението обуславят обстоятелствата, че липсват доказателства наказателното преследване не е довело до трайно засягане на психиката сфера на ищеца, да е повлияло негативно върху здравето му (астматично заболяване той е имал преди повдигане на обвинение срещу него и то не е преминало в по-тежка степен), а в професионален аспект не са доказани никакви вреди. Съвкупното обсъждане на тези обстоятелства и преценката на средното общо ниво на икономическо благосъстояние на гражданите, мотивира съдът да определи обезщетение за търпените вреди в размер на 45 000 лв, като за разликата до пълния предявен размер претенцията се явява неоснователна. Съответно въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която уважава претенцията над 45 000 лв, а в останалата част – да бъде потвърдено. С оглед частичната основателност на касационната жалба разноските по касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени от тях. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 887 от 08.05.2013 г. по гр.д.№ 3979/ 2012 г. в частта му, в която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на С. А. Г. на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 45 000 лв (четиридесет и пет хиляди лева) – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение. ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски апелативен съд № 887 от 08.05.2013 г. по гр.д.№ 3979/ 2012 г. в частта му, в която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на С. А. Г. на основание чл.2 ЗОДОВ сума в размер над 45 000 лв до 60 000 лв и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от С. А. Г. против П. на Р. Б. иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 45 000 лв до 60 000 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: