Р Е Ш Е Н И Е № 229 гр. София, 01.03.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретаря Кристина Павлова в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 704 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия В. Р. Г. против въззивна присъда № 4/06.02.2017 г. на Софийския апелативен съд, НК, 4-ти състав, постановена по ВНОХД № 836/2016 г. С тази присъда Софийският апелативен съд е отменил присъда от 13.01.2016 г. на окръжен съд – гр. Монтана по НОХД № 106/2014 г., с която подсъдимият В. Р. Г. е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б”, вр. ал. 1, б. „б”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и вместо това е признал същия подсъдим за виновен в това, че на 23.06.2012 г., на път № ІІ-81, км. 114+0, в землището на [населено място], обл. М., при управление на л а. “Р.” с ДК [рег.номер на МПС] , след употреба на наркотично вещество /канабиноиди/, е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. М. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 2, б. „б”, вр. ал. 1, б. ”в”, вр. чл. 342 ал. 1 и вр. чл. 54 от НК го е осъдил на 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 5 години. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимият от право да управлява МПС за срок от 6 години. Присъдил е в тежест на подсъдимия да заплати разноските по делото. В касационната жалба и допълнение към нея, поддържани в с. з. пред ВКС от защитника на подсъдимия – адв. Д., се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия поради извършване на деянието в състояние на невменяемост (констатирано заболяване параноидна шизофрения) или при условията на алтернативност – връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд или замяна на наложеното му наказание лишаване от свобода с пробация. Редовно призовани за с. з. частните обвинители не се явяват. Повереникът на частния обвинител М. М. – адв. С., заявява позиция за неоснователност на жалбата. Прокурорът от ВКП също намира жалбата за неоснователна и предлага осъдителната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до незаконосъобразно осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, са свързани с пълнотата на въззивните мотиви в частта им относно обсъждането на противоречиви експертни заключения по въпроса за неговата вменяемост с оглед констатирано при него психично заболяване. Застъпени са твърдения за липсата на обективно и пълно обсъждане на тези заключения, което е довело до неоправдано кредитиране на изготвените от вещите лица И., Д. и Л. (на ДП) и на В., С. и З. (във въззивното производство), и отхвърляне на направено от защитата искане за назначаване на арбитражна експертиза. Проверявайки оплакванията на касатора, ВКС констатира, че мотивите на въззивния съд в оспорваната част действително са крайно бедни и практически на границата с липса на такива. По делото е имало изготвени и изслушани в съдебната фаза общо четири експертни заключения (две от ДП, едно на първа инстанция и последното на КСППЕ, назначена от въззивния съд), в които са интерпретирани данните за психиатричното състояние на подсъдимия. Формално, между тях е налице различие в крайните изводи относно вменяемостта на подсъдимия, с оглед установеното при него психиатрично заболяване параноидна шизофрения, което е изисквало въззивната инстанция последователно и аналитично да ги открои и аргументира кое от тях кредитира и по какви съображения. В конкретния случай открояването не е извършено достатъчно пълно, но за сметка на това причините, поради които се отдава доверие на заключението на вещите лица И., Д. и Л. (изготвено на ДП след отмяна на Постановление на прокурора от 17.07.2013 г. за прекратяване на производството с определение на Монтанския окръжен съд по ЧНД № 110/2013 г.) и това на КСППЕ, изготвена от експертите В., С. и З. (на въззивното производство) са достатъчно ясно изложени и убедително подкрепени (вж. л. 166 от ВНОХД). В съществената им част те се свеждат до това, че макар и страдайки от шизофрения епизодично протичане с устойчив дефицит, съчетана с разстройство и зависимост поради употреба на опиоиди и канабиноиди, данните за поведението на подсъдимия преди и към момента на деянието са свидетелствали, че той е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Същият е бил подреден интелектуално и емоционално, имал е ясен спомен за събитията, липсвали са фантастни прояви и такива от халюциногенен тип, което напълно съответства на приетите по делото факти за неговото конкретно поведение преди, по време и след пътния инцидент. В допълнителните разяснения на експертите в с. з. (и по повод въпроси на защитата, на които е отговорено подробно) са били разглеждани редица аспекти на неговото състояние, като в крайна сметка е пояснено, че в инкриминирания период няма данни за актуално психотично заболяване, което би могло да се приравни с разстройство на съзнанието. Подсъдимият не е бил в шизофренен пристъп, като нарушенията в концентрацията и овладяването на възбудимостта и на гнева не са достатъчни преживявания, за да се приеме, че се е намирал в болестно шизофренно състояние (вж. л. 145 от ВНОХД). Всъщност, следва да се припомни, че невменяемостта е юридическо, а не психиатрично понятие, защото е дефинирана в закона и е основание за извода за наказателна неотговорност. Експертното медицинско изследване има за цел да установи наличието на психическо заболяване или аномалия, както и неговата тежест, но от изключителна компетентност на съда е да разреши въпроса дали е налице състояние на невменяемост съобразно някоя от хипотезите по чл. 33, ал. 1 от НК. В конкретния случай, макар при подсъдимия да е било установена психиатрична аномалия, то доказателствената съвкупност, относима към момента на деянието и подробно коментирана от въззивния съд, е определяла, че това му състояние не е довело до отпадане на психическите му способности да съзнава извършеното и да контролира постъпките си. Няма основание да се счита и че изискуемите се от закона интелектуални и волеви способности на дееца са отсъствали в хода на процеса. При тези мотиви и въпреки констатацията за тяхната непълнота в отделна част, ВКС намира, че липсва процесуално нарушение, което да е съществено и да поражда необходимост от поправянето му чрез връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. С оглед наличието на подробно и пълноценно експертно изследване на заболяването на подсъдимия и неговата тежест, най-пълно обхванато в последната КСППЕ, изслушана във въззивното производство, не е било нужно назначаването на арбитражна експертиза. Противоречието между наличните по делото заключения са свързани с крайния извод относно приложението на чл. 33, ал. 1 от НК, който е от компетентност на съда и по този въпрос същият е предложил мотивирани съображения. При установените факти материалният закон е приложен правилно с осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. В тази връзка не са излагани възражения в касационната жалба, поради което ВКС няма задължение да предлага по-детайлен отговор. Бланкетно е и възражението за явна несправедливост на наказанието. Същото е сведено до искане за замяна в пробация, което е невъзможно с оглед предвидения минимум от 3 години лишаване от свобода, дори ако бяха налице условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, което би обусловило единствено слизане под посочения най-нисък предел. Замяната с пробация е възможна при хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК, която явно не е налице. За да отмери наказанието на подсъдимия в рамките на 3 години лишаване от свобода (с прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК) въззивният съд е изложил подробни мотиви, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 4/06.02.2017 г. на Софийския апелативен съд, НК, 4-ти състав, постановена по ВНОХД № 836/2016 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.