Р Е Ш Е Н И Е № 232 гр. София, 02.03.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор БОРИСЛАВ ДЖАМБАЗОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 823/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия С. Д. П. и на подсъдимия Х. Б. Г. чрез защитника му адв. Ж. срещу решение № 17 от 16.01.2017 г. на Пловдивския апелативен съд, втори наказателен състав, постановено по ВНОХД № 430/2016 г. по описа на същия съд. В касационните жалби е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложените на подсъдимите С. П. и Х. Г. наказания лишаване от свобода, като към ВКС са отправени искания за намаляването им. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият С. П. и служебно назначеният му защитник адв. М. поддържат касационната си жалба по изложените в нея съображения. Подсъдимият Х. Г. и неговият служебен защитник адв. О. поддържат залегналото в жалбата им искане за намаляване на наложеното на касатора наказание. Защитникът твърди, че е налице и касационният повод чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като на подсъдимия Г. не му бил връчен обвинителен акт в законоустановения срок. Касаторът Г. излага и други доводи, непосочени в касационната му жалба – че не бил разпитан надлежно, не му били предявени материалите по делото, а служебно назначеният му защитник не го защитил пълноценно. Представителят на ВКП излага становище за неоснователност на жалбите на подсъдимите. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 60 от 14.06.2016 г., постановена по НОХД № 1122/2016 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, подсъдимите С. Д. П. и Х. Б. Г. са били признати за виновни в това, че на 21.01.2016 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие помежду си като извършители, отнели от владението на М. С. И. с намерение противозаконно да присвоят чужди движими вещи на обща стойност 1 904 лв. (парична сума в размер на 750 лв., преносим компютър, марка „Т. С.” на стойност 927 лв., ведно с чанта за него на стойност 22 лв., собственост на М. С. И., и преносим компютър, марка „С. В.” на стойност 205 лв., собственост на Л. Д. Т.), като употребили за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. ”а”, а за подс. П. – и б. ”б”, вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК са били осъдени на лишаване от свобода в размер на по четири години всеки един от тях. На основание чл. 60, ал. 1, вр. чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС за изтърпяване на така наложените на всеки от двамата подсъдими наказания лишаване от свобода е бил определен първоначален строг режим в затворническо заведение от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НПК е било зачетено времето, през което подсъдимите са били задържани, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тяхна тежест са били възложени направените по делото разноски. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК е било определено съответното общо най-тежко наказание за всеки от подсъдимите. По протест на прокурора срещу първоинстанционната присъда по отношение и на двамата подсъдими и жалба на служебния защитник на подсъдимия Г. е било образувано ВНОХД № 430/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, като с атакуваното решение № 17 от 16.01.2017 г. на основание чл. 337, ал. 2, т. 1 вр. чл. 334, т. 3 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на Пловдивския окръжен съд, увеличавайки размера на определените спрямо подсъдимите при условията на чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 от НК наказания лишаване от свобода на осем години за подсъдимия П. и на шест години за подсъдимия Г.. Касационните жалби на подсъдимите са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Касационните жалби са основателни. Изложените в тях съображения са в значителна степен идентични и се обхващат от касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложените наказания, което позволява едновременното им обсъждане. Съставът на ПАС е счел, че по-голямата част от обективно съществуващите по отношение и на двамата подсъдими отегчаващи обстоятелства не били отчетени от първоинстанционния съд, поради което преценил наложените им наказания за сериозно занижени по размер и ги увеличил. Като такива на стр. 9 от атакуваното решение въззивният съд е обсъдил: високата степен на обществена опасност на конкретно извършеното деяние и дейците; фактът, че се касаело за широко разпространено тежко умишлено престъпление, към което обществената търпимост била изключително чувствителна; обстоятелствата, при които бил извършен грабежът – „в тъмната част на денонощието, при предварителна подготовка и разпределение на ролите, над сама живееща жена, избрана като жертва именно заради това, чрез осигуряване на лек автомобил за бързо напускане на местопроизшествието”; лоши характеристични данни за двамата подсъдими, свързани с предходните им осъждания, извън определящите квалификацията опасен рецидив за извършения грабеж; извършването от тях на друг грабеж три дни по-рано в [населено място], а само за касатора П. – употребата на нож при извършването на грабежа, наличието и на двете хипотези на чл. 29, ал. 1 от НК и фактът, че извършил деянието, както и предходния грабеж в [населено място], в периода на прекъсване изтърпяването на наложено му предходно наказание лишаване от свобода по здравословни причини. При преценката на тези обстоятелства съобразно разпоредбата на чл. 54 от НК съдът е определил на подсъдимия П. наказание при „очевиден значителен превес на отегчаващите обстоятелства” – лишаване от свобода в размер на дванадесет години, а на подсъдимия Г. – лишаване от свобода в размер на девет години при лек превес на смекчаващите обстоятелства, които срокове редуцирал при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК съответно на осем години за подсъдимия П. и на шест години за подсъдимия Г.. Настоящата инстанция не се съгласява с резултата от осъществената от въззивния съд дейност по индивидуализация на наказанията на двамата подсъдими. С упражнените от състава на ПАС правомощия по чл. 337, ал. 2, т. 1 вр. чл. 334, т. 3 от НПК справедливост на наложените спрямо извършителите конкретни санкции не е постигната, тъй като отново липсва баланс между целите на генералната и индивидуалната превенция, този път в насока надценяване относителната тежест и значение на отегчаващите обстоятелства. Характеристиката на извършеното деяние като „широко разпространено тежко умишлено престъпление, към което обществената търпимост е изключително чувствителна” сама по себе не представлява самостоятелно отегчаващо обстоятелство и не следва да обуславя увеличение на наказанието. Абстрактната обществена опасност на инкриминираното престъпление е намерила законодателен израз в предвидената за него висока санкция – от пет до петнадесет години лишаване от свобода. Съгласно чл. 54 от НК точното наказание за извършеното престъпление се отмерва в тези предели, като отговорността на дееца следва да съответства на конкретната обществена опасност на осъщественото деяние и степента на персоналната му обществена опасност. Подсъдимият следва да понася отговорност само за собственото си поведение, установено от доказателствата по делото, а не с оглед външни за процеса съображения, каквито са широкото разпространение на престъпленията против собствеността и обществения резонанс към тях. Видно от мотивите на атакуваното решение, по отношение и на двамата жалбоподатели въззивният съд е диференцирал като самостоятелни отегчаващи обстоятелства високата обществена опасност на извършеното деяние и неговите индивидуализиращи особености – че е бил извършен в тъмната част на денонощието, при предварителна подготовка и разпределение на ролите между двамата подсъдими, жертвата е била подбрана от сайт, предлагащ сексуални услуги срещу заплащане, което е гарантирало, че е сама в апартамента, че подсъдимият Г. влязъл в апартамента под претекст, че е клиент, а подсъдимият П. се представил за полицай, че извършителите си осигурили лек автомобил, с който да напуснат местопроизшествието, че принудата спрямо пострадалата е била осъществена посредством показване и насочване на нож. Обществената опасност на извършеното деяние и спецификата му не следва да се отчитат като отделни отегчаващи обстоятелства. Фактите във връзка с характерните особености на деянието се ценят в контекста на обществената му опасност, защото обуславят конкретната й степен, а не са организирани в самостоятелно отегчаващо обстоятелство наред с високата обществена опасност на деянието. Настоящият съдебен състав се съгласява със становището на ПАС, че установеното своеобразие на деянието действително завишава обществената му опасност, защото сочи на предварително обмислена планирана дейност. В същото време е пресилено деянието да се характеризира като особено тежко. В тази насока не следва да се игнорира, че макар пострадалата св. И. да е била заплашена с нож, спрямо нея не е било упражнено интензивно физическо насилие. Съгласно приетите факти приложената за извършване на деянието сила се е свела до хващането й с ръка за рамото от страна на подсъдимия П. и впоследствие, след напускането на апартамента от извършителите, до хващането й за лакътя. С оглед изложеното, обективно преценено, въпреки завишената му обществена опасност, деянието не надхвърля съществено обичайните случаи на престъпления от този вид. В аспекта на обществената опасност на дейците преценката на въззивния съд е формирана преди всичко на базата на предходните им осъждания, извън квалификацията опасен редицидив. Изводът за лошите характеристични данни на касаторите е основан изключително върху данните за обремененото им съдебно минало, а не върху личностовите им качества (които не са били изследвани). При това положение предходните съдимости и отрицателната личностова характеристика на подсъдимите също не следва да се обособяват като отделни отегчаващи обстоятелства, обуславящи на собствено основание налагането на по-тежко наказание. При оценката на значението на предходните осъждания на извършителите не трябва да се изхожда механично от броя на включените в справките за съдимост осъдителни съдебни актове. Първо, съгласно чл. 85, ал. 1 от НК от тяхната съвкупност се изключват като отегчаващо обстоятелство реабилитираните осъждания, включително интерпретирани като факти със значението на характеристични данни. Следва да се държи сметка и за принципното положение, че онези от деянията, намиращи се помежду си в условията на реална съвкупност, за които са били осъдени подсъдимите, макар и с отделни присъди, се отчитат за едно осъждане. Значителен брой от включените в справката за съдимост на подсъдимия П. деяния (осем) са били извършени от него като непълнолетен. За извършените престъпления той е бил санкциониран с относително ниски по размер наказания лишаване от свобода (най-тежкото – две години и шест месеца, кумулирано с наказанието за деянието по настоящото дело), както и с пробация. По отношение на подсъдимия Г., от общо пет броя съдебни актове, отразени в справката му за съдимост, по два извършените деяния са били в условията на съвкупност, а най-тежкото от наложените му наказания е било три години лишаване от свобода. Тези данни обосновават извод за относително по-ниска обществена опасност на миналите престъпления на подсъдимите и не позволяват персоналната им обществена опасност да се преекспонира като особено висока, налагаща по необходимост много по-строго наказване – над (спрямо подсъдимия П.) и около (спрямо подсъдимия Г.) предвидения в санкционната част на разпоредбата на чл. 199, ал. 1, т. 4 от НПК среден размер. Съобразявайки маркираните по-горе уточнения, може да се обобщи, че в разглеждания случай броят на миналите осъждания на подсъдимите действително разкрива повторяемост, упоритост и настойчивост на престъпното им поведение, особено на подсъдимия П.. Произтичащите от съдебното минало на касаторите негативни изводи за личността им обаче не са с толкова ярко изразена приоритетна тежест и значение, че да оправдаят налагането на наказания лишаване от свобода при условията на чл. 54 от НК в размер на дванадесет години за подсъдимия П. и девет години за подсъдимия Г.. На плоскостта на персоналната обществена опасност на дейците внимателният анализ на фактите сочи, че подсъдимият С. П. може да бъде окачествен като личност със завишена обществена опасност с оглед значителния брой на миналите му осъждания, невлияещи върху квалификацията на деянието, както и заради факта, че е извършил престъплението по време на прекъсване на изтърпяването на предходно наказание лишаване от свобода по здравословни причини. Прегледът на съдебното минало на подсъдимия Г. показва, че макар и също осъждан, той не може да бъде охарактеризиран като извършител с висока обществена опасност. ВКС не споделя съображенията, отразени на стр. 8 и стр. 9 от въззивното решение, с които от съвкупността смекчаващи обстоятелства е изключено приетото от първоинстанционния съд частично възстановяване на имуществените вреди от грабежа – връщането на преносимите компютри, тъй като „същото е направено след разкриване на престъплението и не са възстановени всички причинени вреди, макар и пострадалата И. да е заявила, че няма претенции за отнетата й парична сума”. Съобразно константната съдебна практика възстановяването на причинените вреди в пълен или частичен размер се счита за смекчаващо наказателната отговорност обстоятелство с по-голямо или по-малко влияние в зависимост от конкретиката на случая. Няма изискване възстановяването да е осъществено „преди разкриването на престъплението”, за да бъде оценено като смекчаващо обстоятелство. В редица случаи връщането или заместването на предмета на престъплението, включително до приключване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, обуславя дори приложението на привилегировани състави (например чл. 197, чл. 205 от НК). Поради това при индивидуализацията на наказанията на подсъдимите не са били налице основания за изключване на връщането на компютрите от съвкупността смекчаващи обстоятелства. Неоправдано съдът е отчел като „формални” смекчаващи обстоятелства отчетените при определяне на наказанието от първоинстанционния съд признание на вината, изразеното от подсъдимите съжаление за извършеното и наличието на малолетно дете на подсъдимия Г.. Щом такива факти са установени от съда, значението им за отговорността на подсъдимите е реално, те традиционно се признават за смекчаващи обстоятелства. Изложеното се отнася във висока степен особено по отношение на подсъдимия Г., за когото съставът на ПАС сам е констатирал, че е оказал съдействие за разкриването не само на настоящия, но и на предходен грабеж, и е приел, че персоналният му принос при извършването на деянието е бил по-ограничен (не е участвал при осъществяване на принудата спрямо пострадалата И.). При съвкупна оценка на обстоятелствата във връзка с действителната обществена опасност на извършеното деяние и на дейците, ВКС приема, че при условията на чл. 54 от НК наказанието на подсъдимия П. следва да бъде отмерено при относителен баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства на девет години лишаване от свобода, а на подсъдимия Г. – при превес на смекчаващите обстоятелства на шест години лишаване от свобода. Отчитайки, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на диференцирана процедура по глава двадесет и седма от НПК в хипотезата на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК, размерът на така определените наказания следва да бъде редуциран с 1/3, като окончателният срок на наказанията лишаване от свобода, който подсъдимите ще следва да изтърпят, възлиза на шест години за подсъдимия П. и четири години за подсъдимия Г., в какъвто смисъл следва да бъде изменено атакуваното решение. Този извод предопределя и изменение на въззивното решение в частите относно определените общи наказания на подсъдимите на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК, които също следва да бъдат намалени съответно на шест години за подсъдимия П. и на четири години за подсъдимия Г.. На последно място, следва да бъдат коментирани твърденията на подсъдимия Г. за допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото му на защита – че на досъдебното производство не му били предявени материалите от разследването, не му бил връчен надлежно препис от обвинителния акт, не му била предоставена възможност да даде обяснения. Тези оплаквания се субсумират под касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, което не е било заявено в касационната жалба на жалбоподателя, подадена чрез защитника му адв. Ж.. Тъй като са направени за първи път в съдебно заседание пред настоящата инстанция, извън срока по чл. 350, ал. 2 от НПК, ВКС не им дължи отговор. Изключения от правилото, че касационната инстанция се произнася само по доводите в жалбата, са процесуално допустими само в интерес на правосъдието, когато се касае до невъзведени особено съществени нарушения, които накърняват базисни човешки права. Такива нарушения в разглеждания случай не са допуснати, включително и в заявения от касатора Г. контекст. Материалите от разследването не са му били предявени, защото в разпита си от 26.01.2016 г. (л. 62 от ДП) сам е декларирал, че желае да бъдат предявени само на защитника му; на 11.05.2016 г. (л. 19 от НОХД № 1122/2016 г. на ОС – гр. Пловдив) е получил лично съобщения за насроченото първо съдебно заседание пред първоинстанционния съд, ведно с препис от обвинителния акт; съкратеното съдебно следствие е било законосъобразно проведено по инициатива на подсъдимите, които признали изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и са се съгласили да не се събират доказателства за тях (гърба на л. 61 – л. 62 от първоинстанционното дело). Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 17 от 16.01.2017 г., постановено по ВНОХД № 430/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, втори наказателен състав, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия С. Д. П. на основание чл. 58а, ал. 1 от НК наказание лишаване от свобода за извършеното от него престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ вр. чл. 20, ал. 2 от НК на шест години. НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Х. Б. Г. на основание чл. 58а, ал. 1 от НК наказание лишаване от свобода за извършеното от него престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 20, ал. 2 от НК на четири години. НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимите на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК общо най-тежко наказание, както следва: по отношение на С. Д. П. – на шест години лишаване от свобода, а по отношение на подсъдимия Х. Б. Г. – на четири години лишаване от свобода. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.