9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 210
гр.София , 22 ноември 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ЛАДА ПАУНОВА
при участието на секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора от ВКП ИВАЙЛО СИМОВ
като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №539/2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Срещу решение № 56 от 31.03.2016г., постановено по внохд № 311/2016г. на Великотърновски апелативен съд, на основание чл. 346, т. 1 от НПК са подадени касационна жалба от адв. П. П. – служебен защитник на подс. Г. В. Т. и касационна жалба от подс. С. В. И..
С присъда № 10 от 28.08.2015г. по нохд № 68/2015г. по описа на Ловешки окръжен съд, подсъдимият Н. И. Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, предл. 2, т. 3 предл. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на три години лишаване от свобода. Признат е за виновен и в извършване на престъпление по чл. 142А, ал. 3, предл. 3, ал. 4, предл. 2, вр. ал. 1 и по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на една година лишаване от свобода. Признат е за виновен и в извършване на престъпление по чл. 170, ал. 2, предл. 1 и 3, вр. ал. 1, предл. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и е осъден на една година лишаване от свобода. Признат е за виновен и в извършване на престъпление по чл. 191, ал. 1 от НК и е осъден на една година лишаване от свобода и обществено порицание. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия Н. И. Т. е определено едно общо най-тежко наказание от три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в сила и на основание чл. 67, ал. 3 от НК през изпитателния срок е наложена пробационна мярка на основание чл. 42а, т. 2 от НК – задължителни периодични срещи с пробационен служител.
На основание чл. 59, ал. 1 от НК е извършено приспадане.
Със същата присъда подсъдимият В. И. И. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 142, ал. 3, т. 1, предл. 2, вр. ал. 2, т. 2, предл. 2, т. 3, предл. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 29, ал.1, б. „а” и по чл. 58 б. „б” и чл. 55, ал.1, т. 1 от НК е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Извършено е приспадане на основание чл. 59, ал. 1 от НК.
Със същата присъда подсъдимият С. В. И. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, предл. 2, т. 3, предл. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 69, ал. 2 от НК подсъдимият С. И. е освободен изцяло от изтърпяване на наказанието осем месеца лишаване от свобода, определено му по присъда № 189-7НС/12.07.2013 г. по нохд № 1204/2013 г. на Районен съд гр. Плевен. Извършено е приспадане на основание чл. 59, ал. 1 от НК.
Със същата присъда подсъдимият Г. В. Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, предл. 2, т. 3, предл. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на три години лишаване от свобода. Същият подсъдим е признат за виновен и в извършване на престъпление по чл. 170, ал. 2, предл. 1 и 3, вр. ал. 1, предл. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и е осъден на една година лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал.1 от НК му е определено едно общо най-тежко наказание от три години лишаване от свобода, като е определен първоначален строг режим за изтърпяване.
Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските и по разпореждането с веществените доказателства.
Първоинстанционната присъда е била протестирана, както и обжалвана от подсъдимите С. И. и Г. Т. пред Великотърновски апелативен съд. С Решение № 56 от 31.03.2016г. по внохд № 311/2016г. присъдата е потвърдена изцяло.
В касационната жалба срещу въззивното решение, подадена от служебния защитник на подс. Г. Виолетов Т. – адв. П., се съдържа позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 от НПК. Развиват се доводи за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила поради разглеждане на въззивното производство в отсъствието на този подсъдим, в нарушение на правилата за задочно производство. Неправилното приложение на материалния закон се претендира въз основа на доводи за липса на пряк умисъл у подс. Т. по отношение на престъплението по чл. 142 от НК, както и се оспорва общността на умисъла при извършване на това деяние. Излагат се и доводи за явна несправедливост на наложеното на този подсъдим наказание. Исканията в касационната жалба са алтернативни – за отмяна на постановения акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, за оправдаване на подс. Т., или за изменение на решението с намаляване на размера на наложеното му наказание.
В касационната жалба от подс. С. В. И. без да е налице изрично позоваване, се излагат доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила поради игнориране на доказателства по делото и за неправилно приложение на материалния закон поради несъставомерност на извършеното от подсъдимия.
В съдебно заседание пред касационната инстанция служебният защитник на подс. Г. Т. – адв. П. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и направените искания.
Упълномощеният пред настоящата инстанция защитник на подс. С. В. – адв. Д., пледира за намаляване на размера на наложеното на този подсъдим наказание.
Служебният защитник на подс. Н. Т. – адв. К., моли да бъде съобразена подадената от защитника П. касационна жалба.
Служебният защитник на подс. В. И. - адв. Д., намира подадените касационни жалби за основателни.
Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационните жалби.
Подс. С. И. моли да бъде намалено наложеното му наказание.
Подсъдимите Г. Т., Н. Т. и В. И. не участват лично в касационното производство.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното решение в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери, че подадените касационни жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
По жалбата, подадена от служебния защитник на подс. Г. Т..
Преди всичко следва да бъдат разгледани оплакванията, аргументиращи касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, понеже, ако при постановяването на съдебния акт са допуснати нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените, се дискредитира неговата законосъобразност и се препятства касационната проверка на правилното приложение на материалния закон.
Доводите в касационната жалба се свързват с неправилно разглеждане на въззивното производство в отсъствие на подс. Г. Т., което се сочи като нарушение на правото му на защита. Посочва се също и че за да даде ход на делото в хипотезата на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а“ от НПК, апелативният съд се е позовал на информация, която не е удостоверена чрез писмен документ по делото.
Правото на лично участие в съдебното производство е съществена характеристика на правото на справедлив процес, прогласен в чл. 6 от ЕКПЧ, като всеки обвинен в извършване на престъпление трябва да има право да участва в разглеждането на неговото дело. Обвиненото лице може да се откаже да упражни това право, но отказът му трябва да бъде установен по недвусмислен начин. С оглед на тези принципни разбирания, е необходимо да се прецени в конкретния случай дали производството пред въззивната инстанция е проведено в нарушение на правото на подс. Т. на лично участие, респ. дали разглеждането на въззивното производство в негово отсъствие е осъществено при положително установяване на предвидена в закона хипотеза на задочно производство.
Въззивното производство е било образувано по протест и по жалби от двама от подсъдимите, включително и по жалба от подс. Т., като същият е бил редовно призован за първото съдебно заседание пред въззивния съд, не се е явил без уважителна причина и на основание чл. 66, ал. 1 от НПК мярката му за неотклонение е изменена в по-тежка – „задържане под стража“. В следващо съдебно заседание ход на делото не е бил даден. За съдебно заседание на 22.02.2016г. по делото е постъпила докладна записка от служител в ОЗ „Охрана“ – Плевен, в която е удостоверено, че при двукратно посещение на адреса на подс. Г. Т., същият не е бил открит и по сведение на неговия дядо, пребивавал в София, без да е известен адрес, а по сведения от съответното ПУ, подсъдимият се намирал в Гърция. При тези данни въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а“ от НПК и е дал ход на делото в отсъствие на подсъдимия, като му е назначил служебен защитник, който е осъществявал защитата му.
Предвид изложеното, касационната инстанция намира, че действително апелативният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, като е дал ход на делото в хипотезата на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а“ от НПК, без да е събрал необходимия обем информация и без да са били налице предпоставките за задочно производство на посоченото основание. Съгласно разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК, с оглед характера на обвинението срещу Т., присъствието му в съдебно заседание пред апелативния съд е задължително. За да разгледа делото задочно по отношение на този подсъдим, въззивният съд е извършил дължимата преценка, при задължителността на присъствието на подсъдимия, че неговото отсъствие не би попречило за разкриване на обективната истина. Но за да е законосъобразно разглеждането на делото в отсъствие на подсъдимото лице, наред с това съдът е бил задължен да обоснове конкретната хипотеза на задочно производство. Това не е сторено в настоящия случай, поради което действията на въззивния съд с основание са критикувани в касационната жалба. При провеждане на задочно производство принципно съдът е длъжен да събере достоверна информация по отношение на предпоставките за това, да извърши преценка на установените обстоятелства, касаещи следващото се процесуално развитие на производството и да обоснове наличието на предвидена в закона хипотеза за разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия, наред с преценката, че то няма да попречи на разкриване на обективната истина. Великотърновският апелативен съд не е изпълнил това свое задължение – не е събрал информация /освен отбелязването в цитираната докладна записка/, за обстоятелството дали подс. Т. е напуснал страната и се намира в чужбина и напълно произволно е приел, че този подсъдим пребивава в чужбина на неизвестен адрес.
Очевидно, с разглеждане на делото в посочената хипотеза на задочно производство, въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила. Касационната инстанция счита обаче, че това нарушение не следва да се оцени като съществено такова, ограничаващо правото на защита на подсъдимия. Това е така, понеже са били налице предпоставки за разглеждане на делото в отсъствие на подс. Г. Т., макар и на друго предвидено в закона основание. Видно от удостовереното в писмения документ – докладна записка, подсъдимият не е бил намерен на посочения от него адрес за призоваване в наказателното производство, търсен чрез съответните органи на звено „Охрана“ и го е променил, без да уведоми за това съответния орган. Данните за това, че подс. Т. не се е намирал на посочения от него адрес, напуснал го е, без да уведоми за адрес, от който да може да бъде призован, са били изводими от посочения документ. Те са удостоверявали невъзможност да бъде извършено призоваване на подсъдимото лице, при това по причини, че той е напуснал този адрес и не е посочил друг, и е следвало да наведат решаващия съд на извод за наличие на друга от хипотезите на задочно производство – тази по чл. 269, ал. 3, т. 1 от НПК. Именно предпоставките на тази разпоредба са били налице и са давали възможност за разглеждане на делото в отсъствие на подс. Г. Т.. След като са били налични основанията за задочно производство, макар и не по възприетата от контролирания съд хипотеза, разглеждането на въззивното производство в отсъствие на подсъдимия не следва да се прецени като процесуално нарушение от категорията на съществените. Налице е положително установяване на обстоятелството, че подсъдимият, като е напуснал адреса, посочен по делото, сам е създал невъзможност да бъде призован, респективно – лично да участва в производството. Поради това, допуснатото от въззивния съд нарушение не следва да се възприеме като съществено и накърняващо правото на защита на подсъдимия Т., което сочи, че не са налице основания за отмяна на атакувания съдебен акт поради наличие на основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Оплакването за неправилно приложение на материалния закон в касационната жалба от защитника на подс. Г. Т. е по отношение осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, т. 3, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като се излагат доводи за липса на субективната предпоставка „пряк умисъл“ и общност на умисъла между съучастниците. Фактическата обстановка е установена от инстанционните съдилища при спазване на правилата за събиране, проверка и анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. В рамките на установеното по фактите правилно в атакуваното решение извършеното от четиримата подсъдими е квалифицирано като престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, т. 3, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за Н. Т., Г. Т. и С. И., а за подс. В. И. – във връзка с чл. 20, ал. 4 от НК. Установените фактически обстоятелства са, че подсъдимите Н. Т. и Г. Т. са извели насила пострадалата А. Г., която към онзи момент не е била навършила 16 години, през нощта от дома на родителите й, издърпали са я към колата заедно с подс. С. И., и въпреки, че се е дърпала и е викала за помощ, са я натоварили в автомобила на подс. В. И. и са я отвели. Престъплението е осъществено от обективна страна, понеже е реализирано отвличането, разбирано като принудителна промяна на досегашното местопребиваване на пострадалото лице. Спрямо пострадалата Г. подсъдимите са упражнили принуда, изразила се във прилагане на сила и с това са я лишили от възможност по собствени воля и усмотрение да се придвижва в пространството.
Въззивната инстанция е изложила убедителни аргументи досежно общността на умисъла за извършване на деянието у подсъдимите, така че доводите в жалбата в тази насока са без основание. Не могат да бъдат споделени съображенията на касатора за липса на пряк умисъл у подс. Г. Т.. Този подсъдим, както и останалите трима съучастници, са съзнавали общественоопасния характер на деянието и неговите последици и са целели настъпването им и са действали със съзнанието за задружно осъществяване на деянието. В представата на подсъдимия Г. Т. са били отразени обстоятелствата, че с общи действия, извършвани от повече от две лица, са принуждили ненавършилата осемнадесетгодишна възраст пострадала Г. да промени местопребиваването си, като именно нейното отвличане е целеният резултат. Сочените в жалбата обстоятелства във връзка с принадлежността на подсъдимите към определена етно-културна общност и по отношение на това, че Г. и подс. Н. Т. живеели заедно на съпружески начала, не могат да обосноват липса на умисъл. Независимо от специфичните традиции и роднински връзки, както от съжителството на пострадалата с един от подсъдимите, у подсъдимите лица е налице съзнание, че принудителното преместване на Г. е противно на волята й, при демонстрирано от нея несъгласие и съпротива, както и целенасочено задружно поведение за нейното отвеждане на друго място. Тези обстоятелства са елементи от състава на престъплението и тяхното съзнаване, както и насочеността на поведението на дейците, обосновава извършването на деянието при пряк умисъл и при общност на умисъла.
Изложените съображения сочат на неоснователност на претенцията в касационната жалба за оправдаване на подс. Г. Т. по обвинението му за отвличане.
В жалбата се оспорва и справедливостта на наложеното на подс. Г. Т. наказание за обсъжданото престъпление – три години „лишаване от свобода“, като се твърди несъобразяване при определянето му с социалната среда, с чувството на принадлежност към ромската общност, като смекчаващи вината обстоятелства. Оплакването за явна несправедливост на това наказание касационната инстанция намира за неоснователно. Наказанието за извършеното от подс. Г. Т. престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, т. 3, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК е отмерено адекватно на отчетените обстоятелства, влияещи върху отговорността му, като решаващите съдилища са възприели наличие на многобройни смекчаващи вината обстоятелства и са определили наказанието в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Сочените в жалбата обстоятелства са откроени от въззивния съд и са съобразени в преценката на правилността и законосъобразността на индивидуализацията на наказанието за извършеното престъпление спрямо този подсъдим. Тези обстоятелства са съобразени наред с другите смекчаващи вината обстоятелства и са включени в преценката, че и най-лекото, предвидено в закона наказание би се явило несъразмерно тежко за извършеното престъпление и това е довело до определяне на наказание под предвидения в специалната норма минимум. Те не могат да обосноват допълнително смекчаване на наказателно правното положение на подс. Г. Т., така че претенцията за намаляване на наказанието му не може да бъде удовлетворена.
По касационната жалба, подадена от подс. С. И..
Доводите в нея са за недоказаност на участието на този подсъдим в осъществяване на престъплението по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, т. 3, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като оплакванията тангират с такива за необоснованост на съдебния акт, която не съставлява самостоятелно касационно основание. При тези съображения проверката на касационната инстанция е по отношение правилността на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд. Въззивният съдебен състав е изпълнил задължението си да провери изцяло правилността на невлязлата с сила присъда и доколкото възражения в аналогичен смисъл са правени от същия подсъдим, те са намерили аргументиран отговор в мотивите на решението. Апелативният съд е извършил и собствена преценка на доказателствената обезпеченост на обвинението срещу подс. С. И., като е възприел като правилна преценката на първостепенния съд за кредитиране на показанията на свид. Г., дадени на досъдебното производство пред съдия и приобщени по съответния процесуален ред. Показанията на пострадалата съдържат доказателствени факти по отношение на участието на подс. С. И. в отвличането, като, макар той да не е влизал в къщата на семейството на свид. Г., я е държал, след като тя е била изведена от друг подсъдим, и е участвал в отвеждането й в колата. Свидетелските показания на пострадалата са възприети не изолирано, а във връзка с изводимото от други гласни доказателствени средства и е аргументирано защо им се отдава кредит на доверие.
Поради изложените съображения касационната инстанция намира, че при постановяване на съдебния акт не са допуснати нарушения на процесуалните правила, обосноваващи отмяната му по отношение на обвинението срещу подс. С. И..
В рамките на установените факти за участие на подс. С. И. в принудителните действия спрямо свид. Г., за да бъде променено местонахождението й противно на нейната воля, правилно е приложен материалният закон, като е ангажирана отговорността на този подсъдим за извършено престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2, т. 3, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Не са налице, следователно, основания за удовлетворяване на неговата претенция за оправдаването му по обвинението.
Развитите в съдебно заседание пред касационната инстанция оплаквания за явна несправедливост на наложеното на подс. С. И. наказание за извършеното престъпление не могат да бъдат споделени като основателни. Наказателната отговорност на подсъдимия е реализирана в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като му е наложено наказание две години и шест месеца лишаване от свобода, значително под предвидения в специалната норма минимум. Отчетена е степента на неговото участие в осъществяване на изпълнителното деяние, която не е висока, и това обстоятелство е обусловило смекчаване на отговорността му. Отчетени са и сочените от защитника обстоятелства, свързани с принадлежността на подсъдимия към ромската общност и отношението към традициите на тази общност. Определеното на подс. С. И. наказание е съответно на обществената опасност на деянието и на личната му степен на обществена опасност, като допълнително намаляване на размера на наказанието „лишаване от свобода“ би компрометирало постигане на целите на генералната и на специалната превенция.
Поради тези съображения, не са налице основания за изменение на атакувания акт с намаляване на размера на наказанието, наложена на подс. С. И..
Подадените две касационни жалби, като неоснователни, следва да бъдат оставени без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 56 от 31.03.2016г., постановено по внохд № 311/2015г. по описа на Великотърновски апелативен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|