Р Е Ш Е Н И Е № 119 гр. София, 11 декември 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шести юни през 2019 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Николай Любенов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 476 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Военно-апелативна прокуратура и жалба на частния обвинител П. К., чрез повереника му, срещу решение № 1 от 18.03.2019 г. на Военно-апелативния съд, постановено по ВНОХД № 70/2018 г. С протеста се поддържа допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон, за отстраняване на което е поискана отмяна на оспореното решение и връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на апелативната инстанция. С касационната жалба на гражданския ищец и частен обвинител също се претендира допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон, като претенцията е съпътствана от искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд. В съдебното заседание пред настоящата инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста и направеното с него искане. Заявява мнение, че макар той да е основан на изрично посочено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, в изложението по същество са изтъкнати аргументи за допуснато от въззивния съд нарушение и на процесуалния закон, доколкото се настоява, че „съдът неправилно е отчел събраните писмени и гласни доказателства“. Според прокурора от ВКП налице е именно съществено нарушение на процесуалните правила, което е довело до неправилно прилагане на материалния закон. Настоява, че не е извършен обективен, всестранен и пълен анализ на доказателствата при спазване на принципите на формалната логика, като по този начин са нарушени изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК. Твърди, че не е даден обоснован отговор на възраженията на прокурора и на частния обвинител срещу възможността показанията на подкрепящите версията на подсъдимите свидетели да се ползват като сигурна доказателствена основа. Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител К. поддържа депозираната касационна жалба, посоченото в нея касационно основание, наведените в негова подкрепа доводи и направеното искане, като наред с това заявява претенция за допуснати съществени процесуални нарушения, като каквито сочи неколкократната смяна на водещия разследването в досъдебната фаза, несвоевременното събиране на доказателствата, неизяснеността на фактическата обстановка, въпреки положените от първостепенния съд усилия. Заявява убедеността си, че именно подсъдимите са извършили инкриминираното деяние, както и че същите са имали достатъчно време да изградят своя версия за случилото се, че доколкото събитията са се развили в малък град, лесно установими са били групата роми, с които подсъдимите твърдят, че К. и компанията му са се сбили. Защитникът на подс. А. Ш. пледира за отхвърляне на протеста и на касационната жалба. Представя писмено становище от свое име и от името на защитниците на К. Ш. и Д. Ш., в което подробно е обоснована липсата на съответствие между претенциите на протестиралия прокурор и на частния обвинител - от една страна и доказателствата по делото - от друга страна. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда № 47 от 05.10.2018 г., постановена по НОХД № 1/2018 г. състав на Военен съд-София е признал всеки от подсъдимите ефрейтор Д. А. Ш., А. С. Ш. и К. С. Ш. за невиновен в това на 11.10.2013 г., около 01:00 часа в [населено място], пред дискотека „име“, в съучастие като съизвършител с останалите подсъдими, а за подс. К. Ш. - и в качеството на длъжностно лице по повод на службата му, да е причинил на П. Г. К. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на тристенно-призматичната кост на горния десен крайник, довело до трайно затрудняване на неговите движения за срок по-продължителен от 30 дни, поради което и на осн. чл. 304 НПК е оправдал подсъдимите ефр. Д. Ш. и А. Ш. по обвинението по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, а подс. К. Ш. - по обвинението по чл. 131, ал. 1, т. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. С оспорения по касационен ред въззивен съдебен акт така постановената присъда е потвърдена. Изтъкнатите от представителя на Върховната касационна прокуратура в съдебното заседание пред настоящия съд доводи (тези за едностранчивост и тенденциозност в направения от въззивния съд доказателствен анализ и за допуснати груби нарушения на заложените в чл. 13 и чл. 14 НПК принципи и правила) поставят необходимост от разглеждане с приоритет на въпроса за пределите на касационната проверка. Тези предели, съгл. чл. 347, ал. 1 НПК се определят с касационната жалба, съотв. с касационния протест чрез посочване в тях на поддържаното касационно основание и доводите, които го подкрепят. Характеристиката на касационното производство като контролно-отменително изключва възможността за извършване на служебна проверка от касационната инстанция за наличие на обстоятелства, мотивиращи касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК. В рамките на това производство съдът се произнася единствено по приложението на закона и както бе отбелязано, в рамките, очертани с касационните протест и/или жалба – по посочените в тях касационни основания и съобразно с подкрепящите ги аргументи. В случая в касационния протест изрично е заявено единствено основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, а като доводи в негова подкрепа са изложени констатации, че по делото са обособени две групи противостоящи си свидетелски показания, които следва обективно и всеобхватно да бъдат преценявани, като в тази връзка следва да се отчитат роднинските взаимоотношения между част от участниците във всяка от двете групи и да се следва критичен подход към показанията на онези от свидетелите, които са с непоследователна нагласа към фактите. Конкретно посочени в това отношение са свидетелите Т. П. и Н. В.. За уместно прокурорът е преценил да сподели в касационния протест и мнението си, че не следва безрезервно да се приемат показанията на свид. И. Г., като по този повод е поставил акцент върху факта на привличането на това лице като свидетел по делото едва в съдебното производство и няколко години след инкриминираното събитие. Наред с това в протеста е заявено становище, че въззивният съд не се е съобразил с доказателствата, съдържащи се в показанията на свидетелите К., М., В. Т., П. Т., П., К. и Х., както и с писмените доказателства относно причинените на пострадалия телесни увреждания, заключенията на основната и допълнителната съдебно-медицински експертизи и устно направените в съдебното заседание разяснения от вещото лице д-р М.. От гледище на така посоченото в протеста касационно основание и на подкрепящата го аргументация, изложени в протеста, пледоарията на прокурора от ВКП практически представлява непредвидено в закона допълнително сезиране на касационната инстанция чрез обосноваване тепърва на немотивирано в касационния протест основание за отмяна на въззивния акт – допуснати съществени процесуални нарушения при изграждането на вътрешното убеждение на въззивния съд. Това е така, доколкото в протеста не се сочат нарушения на процесуалните изисквания, насочени към постигане на истинно фактическо установяване. Нямат характер на възражения за съществени процесуални нарушения и твърдението, че въззивният съд не се е съобразил с посочените в протеста свидетелски показания, както и констатацията, че „не следва безрезервно да се приемат показанията на свид. И. Г..“ Тези възражения по същество представляват противопоставяне на субективната оценка на протестиралия прокурор и отношението му към част от свидетелските показания на оценката, която им е дал съда. Така практически в протеста е кодирано очакване касационната инстанция да отхвърли констатациите на въззивния съд за липса на достоверна значимост на твърденията на свидетелите К., М. и Т. относно релевантните моменти от събитията и по този начин да се съгласи със становището на прокурора. Меродавността на доказателствата и доказателствените източници обаче не подлежи на преобсъждане от касационния съд. Изводите относно качествените техни характеристики и способността им да подпомогнат процеса по сигурно установяване на фактите е от изключителната компетентност на първоинстанционния и на въззивния съд. Обстоятелството, че въззивният съд се е отнесъл с недоверие към показанията на К., Т. и М. не е в нарушение на процесуално негово задължение. Напротив, суверенно негово право е да кредитира или да не кредитира свидетелски показания, стига да обоснове подхода си. Той не е обвързан в аналитичната си дейност от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на показанията на определена категория свидетели. Противното би означавало да се придаде формална доказателствена сила на съответните доказателствени източници в нарушение на забраната по чл. 14, ал. 2 НПК. Отделно от това, в случая протестиралият прокурор не се е ангажирал с каквато и да е конкретика по отношение на насоката, в която показанията на П., К. и Х. „не са съобразени“ и тяхната полезност при решаването на спорните по делото въпроси, свързани с авторството на деянието и строгата конкретика на обстоятелствата, при които то е извършено и по отношение на които въззивният съд, подобно на съда от първа инстанция е констатирал съществени противоречия в техните показания. Не е конкретизирана и насоката, в която показанията на П., К. и Х., както и съдебно-медицинските експертни изводи са изисквали неполучено с въззивния акт „съобразяване“, като се има предвид, че П. единствено е подала в процесната нощ сигнал на тел. 112 за скандал пред дискотеката, нарушаващ нощната тишина, без да е проявила интерес и да е направила опит дори да види какво се случва навън, а свидетелите Х. и К. са извършили медицински прегледи на свид. К. в дните след инцидента и са диагностицирали състоянието му, като въз основа на данните от съставената от тях документация вещото лице М. впоследствие е определил вида, характера и тежестта на получените от К. телесни травми, приети от въззивния съд за установени без съмнение. Що се касае до съдържащата се в протеста декларация за принципно съществуваща в наказателния процес необходимост от обективно и всеобхватно преценяване на всички свидетелски показания, следване на критичен подход към тяхното съдържание и всички съпътстващи депозирането им особености, в случая тя не е свързана с конкретно оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение с определящо изхода на делото значение. Сходни проблеми пред касационната проверка поставя и по-голямата част от съдържанието на депозираната от частния обвинител и граждански ищец касационна жалба. Съдържащите се в нея възражения за неправилност на извършената от въззивния съд оценка на доказателствата; несъгласие с възможността за ползване на общо основание на свидетелски показания, депозирани няколко години след инкриминираното събитие; възраженията за заинтересуваност на свидетелите П. П., К. Б., Т. П. и Н. Г. поради близките приятелски и колегиални отношения между тези лица и подсъдимите по делото, са насочени изключително към фактическата обоснованост на въззивния акт, която не е самостоятелно касационно основание. Ето защо отговор на тези възражения, както и на констатацията за наличие на данни по делото, „които при добра оперативна работа биха потвърдили съпричастност на част от тези свидетели към процесното деяние“, касационната инстанция не дължи. Това, което тази инстанция е оправомощена да провери е доколко са спазени правилата , гарантиращи правилността на вътрешното убеждение на проверяваната инстанция, правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наложеното наказание, когато са изложени доводи пред него в тази насока. Във всички случаи обаче извършването на такава проверка трябва да е предпоставено от обжалвалата/протестирала въззивния акт страна – чрез посочване на атакуваната част от този акт, поддържаните касационни основания и подкрепящите тези основания данни. Отсъствието на конкретно посочени съображенията на жалбоподателя или прокурора прави невъзможно за касационната инстанция да изпълнени задължението, вменено й от чл. 354, ал. 3 НПК. Извън посоченото, в жалбата се настоява и за липса на индивидуална и комплексна оценка на доказателствата, както и за игнориране от страна на въззивния съд на събраната по делото медицинска документация и съдебно-медицински експертизи, а така също и за направени пред въззивната инстанция възражения от страната, оставени без отговор в оспорения акт. Същевременно не са посочени лишените от индивидуална и комплексна съдебна оценка доказателствени източници, не са конкретизирани и твърдяните от касатора съществени възражения, които е поставил на вниманието на въззивния съд и които този съд не е коментирал в акта си. Така възприетият подход на касационно обжалване очевидно е дистанциран от императивното указание на чл. 347, ал. 1 НПК относно пределите на касационната проверка, изключващи служебния касационен контрол. Липсата на изложени конкретни съображения изправя върховната инстанция пред риска, ангажирайки се с отговор на формулираното по предложения от касатора абстрактен и общ начин несъгласие, извън правомощията си да подложи на тълкуване неговата воля, а и да ощети действителния неин смисъл и точния й обхват. Още повече, че тези възражения не са поддържани и съответно не са конкретизирани и в пледоарията на повереника в съдебното заседание пред настоящия състав. С оглед на тази особеност на касационната жалба настоящият състав единствено ще отбележи, че извършената касационна проверка не дава основания за укор към въззивния съд за изкуствен подбор на фактите, едностранчивост или повърхностност при преценката на доказателствата и доказателствените източници. Напротив, проявено е принципно отношение към тях, като в общи линии съдебното внимание, отделено на всяка от двете групи противостоящи си твърдения е равностойно. Този съд не търпи упрек за взискателността, която е проявил при обсъждането на показанията на пострадалия и предназначените да подкрепят тези показания твърдения на свидетелите М. и Т.. Съобщеното от тези лица е с определящо за обвинението значение, поради което въззивният съд е проверил надеждността му с повишено внимание. Отказът му в крайна сметка да се довери на техните твърдения относно точния развой на събитията от процесната нощ е основан на преценка относно качеството на тези твърдения, на налагащата се като очевидна нестабилност в убеждението на депозиралите ги лица и съществуващите противоречия, както помежду им (макар да твърдят, че по едно и също време и от благоприятна позиция всеки от тях е възприел възникването, развитието и приключването на инцидента), така и с други от събраните по делото доказателства по отношение на съществени обстоятелства от инкриминираното събитие, като това колко и кои са били участниците в побоя над К. лица; как всеки от посочените свидетели е получил информация за тези обстоятелства; при какви конкретно обстоятелства и колко пъти К. е бил повален на терена в процеса на развилия се пред дискотеката конфликт; от какво е бил провокиран и как е протекъл този конфликт, какво е било персоналното поведение на всеки от посочените свидетели. Сам по себе си периодът, който дели времето на процесните събития от процесуалния момент, в който всеки от подсъдимите е дал обяснения по обвинението, а свид. Г. е бил привлечен да свидетелства по делото не може да служи като фактор срещу възможността за ползване на твърденията на тези лица като годен доказателствен източник. Тази възможност се преценява с оглед на съблюдаването на процедурния ред при провеждането на съответните разпити, а след това и с оглед на качествените характеристики на депозираните показания. Не съставлява процесуална пречка пред възможността за ползване на един или друг гласен доказателствен източник и факта на настъпилите във времето промени в съдържанието му. Законът е установил процесуални механизми за констатиране на противоречия в показанията, съотв. в обясненията на едно и също лице, дадени в различни етапи от процесуалния развой, изясняване на причините за тези противоречия и евентуално за преодоляването им, които в случая са били използвани в пълен обем още при първоинстанционното разглеждане на делото. Въззивният съд е положил усилия за обсъждане на всеки от доказателствените източници, изложил е конкретни съображения в полза на подхода си по кредитиране на едни от тях с доверие и отказ да ползва други като сигурна база за доказателствени изводи. Липсват логически грешки при доказателствения разбор и превратност при възприемането на съдържанието на отделните доказателствени източници. Всъщност допускане на такива грешки не се и претендира от касатора. Дистанцирана от съдържанието на оспорения възизвен акт е претенцията, че съставът на Военно-апелативния съд е изключил от обема на ползваните от него материали събраната по делото медицинска документация и съдебно-медицинските експертизи (основна и допълнителна). На стр. 20-22 от решението въззивният съд изрично е посочил, че изводите си относно получените от пострадалия телесни травми, тяхната локализация, медико-биологичните им характеристики и механизма на причиняване на инкриминираното телесно увреждане е основал именно на данните от наличната по делото медицинска документация относно свид. К. и резултатите от експертната тяхна интерпретация в рамките на двете приети по делото съдебно-медицински експертизи, в съчетание и с устно направените в съдебното заседание разяснения от вещото лице М.. Лишено от фактическо основание е оплакването, че въззивният съд не е дал отговор на възраженията в депозираната пред него въззивна жалба на частния обвинител. Всички съществени възражения, съдържащи се в тази жалба и в допълнението към нея са получили надлежен отговор с оспорения въззивен акт. Неоснователни са и критиките към въззивното решение, основани на данните относно съдимостта на подс. А. Ш.. Такива данни не могат сами по себе си да бъдат показател за култивирана у подсъдимия социална агресия или за отсъствие на склонност към такова поведение. Такива данни са способни да характеризират личността на подсъдимия и да бъдат ползвани при определяне на степента на неговата отговорност, но не и да служат като обективен критерий, с помощта на който решаващият орган (съд или прокурор) може да ориентира преценката си относно психологията на лицето и съществуването на агресивни тенденции в поведението му и още по-малко може да обясни или да бъде доказателство за поведението му при конкретно инкриминираните обстоятелства. Поради това въззивният съд не е допуснал процесуален порок, като не е третирал данните за предходната съдимост на подс. А. Ш. като доказателствена база в полза на възведеното обвинение. С оглед на всичко това неоснователни са възраженията за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения в рамките на извършената от него проверка на доказателствената дейност на съда от предходната инстанция и при собствения анализ на доказателствената съвкупност, с който се е ангажирал, за да достигне до извод за липса на категорична доказаност на връзката на всеки от тримата подсъдими с причиняването на инкриминирано по делото телесно увреждане на свид. К.. Отсъствието на твърдяните процесуални нарушения има за последица неоснователност и на възраженията за неправилно приложение на материалния закон. Съответно не е налице основание за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1 от 18.03.2019 г. на състав на Военно-апелативния съд, постановено по ВНОХД № 70/2018 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.