Р Е Ш Е Н И Е № 60141 Гр. София, 08 октомври 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП Я. ГЕБОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 544/21 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационни жалби на подсъдимия Б. Г. М., чрез служебния му защитник, адв. Св. П. и на подсъдимия Г. И. С., чрез служебно назначения му защитник адв. Р.С. срещу въззивно решение № 307/07.12.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1137/2020 г., по описа на Софийски Апелативен съд, наказателно отделение, 2-ри състав. В касационните жалби и на двамата подсъдими е релевирано касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и се правят искания за редуциране на наложените им наказания лишаване от свобода до размер от 3 години и 4 месеца, за всеки един от тях. В касационната жалба на подсъдимия М. се излагат доводи за неправилна оценка от страна на решаващите съдилища на обстоятелствата по делото от значение за размера на наказателната му отговорност, чрез игнориране на такива, които са в негова полза и неправилно отчитане като отегчаващи на други, които нямат такъв характер. Сочи се, че правото на подсъдимия да не дава обяснения по обвинението не представлява обстоятелство в негова вреда, както и се акцентира върху желанието му за сключване на споразумение с прокурора, което не е било реализирано, поради непостигане на съгласие относно размера на санкцията. Отделно се прави съпоставка между личната обществена опасност на подсъдимия и тази на неговия съучастник, подсъдимия С., като се счита, че личността на М. предполага по-ниско по размер наказание, за да е съответно на тежестта на деянието. В заключение се прави искане за намаляване на наказанието от четири години лишаване от свобода и отмерването му в размер от три години и четири месеца, което се оценява като справедливо. В касационната жалба на подсъдимия С. искането за намаляване на определеното му наказание от четири години лишаване от свобода се аргументира с неправилна оценка на касаещите вината обстоятелства, която е довела до несправедлива санкция. Съгласието на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК се оценява като „улесняване“ на наказателното производство, а правото му да не дава обяснения се сочи, че изключва възможността процесуалната му позиция да се разглежда като отегчаващ отговорността му факт. Счита се, че въззивният съд не е взел предвид изразеното от подсъдимия критично отношение към извършеното деяние и съжалението за това, както и ниският интензитет на упражнената принуда спрямо пострадалия, която неправилно е компенсирана от други отегчаващи обстоятелства. В заключение се застъпва позицията, че целите на наказанието по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати и със занижено наказание, в рамките на три години и четири месеца лишаване от свобода. В съдебно заседание пред ВКС, подсъдимият М. се представлява от служебно назначения защитник адв. П., който поддържа касационната жалба с довода за явна несправедливост на наказанието /по съображенията от жалбата и изложените пред предходните съдебни инстанции/ и с направеното искане за определянето му в конкретен занижен размер. Подсъдимият М., в последната си дума пред ВКС изразява съжаление за постъпката си и моли за намаляване на определеното с присъдата наказание. Подсъдимият С. се представлява пред касационната инстанция от служебния защитник, адв. С., която поддържа релевираното с касационната жалба основание за явна несправедливост на наказанието и искането за определяне на по-ниска санкция. Акцентира върху игнорирането от съдилищата по фактите на множество смекчаващи обстоятелства, което е резултирало в неправилен размер на наказанието за нейния подзащитен. Подсъдимият С., в последната си дума пред ВКС моли да се намали наказанието, определено с присъдата на първия съд. Прокурорът от ВКП, пред настоящата касационна инстанция изразява становище за неоснователност на жалбите на двамата подсъдими и за оставяне в сила на въззивното решение. Счита, че наложените наказания са справедливо отмерени, независимо от неправилната оценка от страна на първия съд на позицията на подсъдимите в хода на досъдебното производство, което е коригирано от въззивната инстанция и правилно е отчетено значението й за разкриване на обективната истина по делото. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби на подсъдимите С. и М. доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда от 21.07.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 1507/2020 г. на Софийски градски съд, НО, 21 състав, подсъдимите Г. И. С. и Б. Г. М. са признати за виновни в това, че на 04.02.2020 г., около 00.05 часа в [населено място], на [улица]пред кръстовището с [улица]в съучастие като съизвършители отнели чужди движими вещи на обща стойност 195,81 лв. от владението на М. А. П. с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила / С. - като издърпал телефона от ръката на П., а М. – като избутал и нанесъл два удара с ръка в лицето на П./ , като деянието е извършено при условията на опасен рецидив и за двамата подсъдими, поради което и на осн. чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.29, б.“А“ от НК и чл.58а, ал.1 от НК са осъдени на лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца, всеки от двамата подсъдими, при първоначален строг режим на изтърпяване, на осн. чл.57, ал.1, т.2, б.“б“ от ЗИНЗС. Със същата присъда, на осн. чл.189, ал.3 от НПК, подсъдимите С. и М. са осъдени да заплатят направените по делото съответни разноски в полза на държавата. С въззивно решение № 307/07.12.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1137/2020 г., по описа на Софийски апелативен съд, НО, 2-ри състав, присъдата на СГС от 21.07.2020 г е потвърдена изцяло. Касационните жалби на служебните защитници на двамата подсъдими са подадени в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което са допустими, като разгледани по същество се прецениха за неоснователни. По касационната жалба на подсъдимия М.: Оплакването за явна несправедливост на наложеното на този подсъдим наказание е поддържано с доводи за неправилна оценка на обстоятелствата от значение за наказателната му отговорност, като се сочи, че съдилищата по фактите не са оценили правилно тежестта на смекчаващите обстоятелства, което от своя страна е довело до определяне на завишено по размер наказание. ВКС намира, че оплакването на подсъдимия е неоснователно и не почива на обективна основа. Съдебното производство по делото е проведено под формата на съкратено съдебно следствие, при условията на чл.371, т.2 от НПК. Подсъдимият М. е признал фактите по обвинението и съдът е постановил определение по чл.372, ал. 3 от НПК, с което е одобрил съгласието на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие, като е отчел процесуалната годност на действията по разследването като предпоставка за одобряване неговото съгласие и на осн. чл.372, ал.4 от НПК е постановил, че направеното самопризнание се подкрепя от събраните доказателства и присъдата по делото ще се основава на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, без същите да бъдат подлагани на доказателствена проверка. Не се възприема за основателно твърдението от жалбата, че въззивният съд е възприел отказът на М. да дава обяснения по обвинението като отегчаващ отговорността му факт и е игнорирал съгласието му за провеждане на диференцирана процедура. Становището на въззивния съд е правилно и съобразено със задължителната съдебна практика / ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС / по въпроса за това в кои случаи направеното от подсъдимия самопризнание в хода на досъдебното производство следва да се отчита като смекчаващо обстоятелство. В т.7 от цитираното тълкувателно решение е даден детайлен отговор по въпроса, като е застъпена позицията, че в производство по чл.371, т.2 от НПК, формалното волеизявление от страна на подсъдимия, с което признава фактите по обвинението представлява задължителна предпоставка за провеждане на диференцираната процедура, която от своя страна включва облекчен санкционен режим, поради което не може да се отчита двукратно в негова полза. Единствено в случаите когато цялостната процесуална позиция в хода на досъдебното производство и обясненията на подсъдимото лице, дадени в качеството на обвиняем са от такова естество, че съществено спомагат за разкриване на обективната истина по делото, тези обяснения могат да се ценят като облекчаващ отговорността му факт, независимо от съгласието му за провеждане на съкратено съдебно следствие. В конкретният случай, подсъдимият М. се е възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението, поради което с негово участие не са установени обстоятелства от значение за изясняване на обективната истина по делото, което да бъде отчитано в насока смекчаване отговорността му. По отношение на довода, че провеждането на съкратено следствие, за което се изисква съгласието на подсъдимия е вид „улесняване“ на производството, отговор се съдържа отново в тълкувателното решение на ОСНК на ВКС, и той е в смисъл, че това съгласие е част от законовите изисквания за провеждане на диференцираната процедура и няма друга правна стойност, освен изискуемата по чл.371, т.2 от НПК. Желанието на подсъдимия за сключване на споразумение между неговия защитник и прокурора по предявеното му обвинение, също няма стойност на смекчаващ отговорността му факт, тъй като се касае за различна по вид процедура за приключване на наказателното производство, с други законови предпоставки, включително и постигане на съгласие между страните по делото относно размера на санкцията, която не е била реализирана, поради което тази позиция на подсъдимия в хода на досъдебното производство е ирелевантна спрямо реализацията на наказателната му отговорност в производство по чл.371, т.2 от НПК. Съпоставката между наложените на двамата подсъдими наказания на плоскостта на броя на предходните им осъждания, като довод в насока занижаване наказанието на М. е неприложима. Наказателната отговорност е лична и е недопустимо размерът на наказанието на един подсъдим да се определя на базата на наказанието, определено за друго подсъдимо лице, чрез сравнение с неговия размер. Въззивният съд е отчел в пълнота обстоятелствата от значение за определяне на съответната на тежестта на деянието санкция за М., която е съобразена и с личната обществена опасност на подсъдимия. Правилно са оценени като отегчаващ отговорността факт предходните осъждания на дееца, извън съставомерното за определяне на квалификацията опасен рецидив, от които е направен извода за необходимост от по-интензивна санкция за постигане на целите на наказанието по чл.36 от НК, за които предходните осъждания не са способствали достатъчно ефективно. Включително и обстоятелството, че настоящото деяние е извършено в рамките на четири месеца след изтърпяване на предходно ефективно наказание лишаване от свобода от подсъдимия и освобождаването му от затворническото заведение. В заключение, ВКС намери, че наказанието на подсъдимия М. е определено при отчитане в пълнота на всички обстоятелства, които имат значение за неговия размер и на базата на тяхната правилна оценка. Цялостната характеристика на престъплението, което е извършено в съучастие от две лица, правилно е наложила извода, че предвиденото в закона минимално наказание от пет години лишаване от свобода, преди редукцията с една трета по реда на чл.58а, ал.1 от НК, се явява несъответно на тежестта на извършеното от подсъдимия М. престъпление и му е определено наказание от шест години лишаване от свобода, редуцирано по реда на чл.58а, ал.1 от НК на четири години. Предвид горното, жалбата на подсъдимия М. е неоснователна и следва да се остави без уважение, като се остави в сила въззивното решение. По касационната жалба на подсъдимия С.: Изложените по-горе обстоятелства относно вида на диференцираната процедура, по която е проведено съдебното производство по делото и правната стойност на съгласието на подсъдимия за провеждането й са валидни и спрямо този подсъдим. Подсъдимият С. не е давал обяснения по обвинението и не е съдействал на органите на разследването за разкриване на обективната истина по делото, поради което не са налице обстоятелства, свързани с участието му в досъдебното производство, които да се оценяват като смекчаващи неговата наказателна отговорност. Волеизявлението на подсъдимия за провеждане на производството по реда на чл.371, т.2 от НПК / което включва признание на фактите по обвинението и съгласие да не се събират доказателства за тяхната проверка / е предпоставка за провеждане на съкратено съдебно следствие и няма друга правна стойност за наказателната му отговорност, освен предвидените в закона облекчения, които са иманентна последица от вида на съдебното производство и са закрепени в чл.58а от НК. Не почива на обективна основа възражението от жалбата за това, че въззивният съд е оценил обстоятелството, че подсъдимият се е възползвал от правото си да не дава обяснения в негова вреда. Във въззивното решение е възприето обратното становище, като съдът е изяснил, че това е право на подсъдимия и не може да се цени като отегчаващо обстоятелство. Включително е анализирал неточностите по този въпрос от мотивите към присъдата на първия съд и е посочил правилното приложение на закона, съгласно задължителната съдебна практика, с която е съобразил изцяло съдебния си акт. Тезата на защитата, че ниската стойност на предмета на престъплението и слабия интензитет на упражнената от този подсъдим принуда следва да се отчитат като смекчаващи обстоятелства, не може да бъде възприета. По отношение на принудата, следва да се отчита факта, че се касае за съизвършителство, като в случая всеки един от подсъдимите е участвал в изпълнителното деяние, както и е упражнил сила спрямо пострадалия, което завишава обществената опасност на деянието. От друга страна ниската стойност на отнетата вещ е отчетена правилно като обстоятелство в полза на подсъдимия, но с неголяма относителна тежест за размера на санкцията, предвид цялостната характеристика на престъпната дейност и предходните му осъждания. Въззивният съд е подложил на детайлна преценка всички факти, които са от значение за определяне на справедлива санкция за подсъдимия С.. Съдът е взел предвид младата възраст на дееца от 22 години, която при всички случаи се явява смекчаващо обстоятелство, но правилно е посочил, че множеството му предходни осъждания изисква като адекватна санкция наказанието, преди да бъде редуцирано, да се определи над санкционния минимум, за да окаже необходимото въздействие върху него, което е и една от целите, с които се реализира наказателната репресия. Големият брой предходни осъждания /извън осъждането, което определя квалификацията опасен рецидив/ и краткият период от последното изтърпяно ефективно наказание лишаване от свобода до датата на деянието, правилно са довели до определяне на наказание от четири години лишаване от свобода /преди редукцията с една трета по реда на чл.58а, ал.1 от НК в размер на шест години лишаване от свобода/, като съответно на тежестта на деянието и личността на подсъдимия. В заключение, от настоящата касационна инстанция не се намериха обстоятелства в полза на подсъдимия, които не са били взети предвид от въззивния съд при определяне на наказанието му, както и наличните по делото обстоятелства са оценени правилно и съобразно действителната им стойност и тежест спрямо наложената санкция, която отговаря изцяло на критериите за справедливост. По изложените съображения, жалбата на подсъдимия С., чрез служебния му защитник е неоснователна и следва да се остави без уважение, като се остави в сила въззивното решение и в частта спрямо него. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 307/07.12.2020 г., по в.н.о.х.д. № 1137/2020 г., по описа на Софийски Апелативен съд. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: