Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е


№ 13

гр. София, 28.09.2021 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1527 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.
С Определение № 483 от 05.11.2020 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 101 от 15.11.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 316/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, г.о.
С обжалваното решение е отменено Решение № 179 от 15.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 337/2018 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, І г.о., като вместо това е отхвърлен предявеният от кооперация „Централен кооперативен съюз” иск да се признае за установено по отношение на Т. Й. Н., Д. Й. Н., И. Й. Н. и Т. Й. Н., при участието на В. З. Д. и В. Н. Д. (в качеството на трети лица – помагачи на ответниците по иска), че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], Област Бургас, с адрес на имота: [населено място], п.к. *, ул. „*”, с площ от 2 022 кв.м., с трайно предназначение: урбанизирана територия, начин на трайно ползване: средно застрояване, при съседи: имоти с идентификатори №№ ***, *** и ***, представляващ имот № *, с номер по предходен план – имот пл.№ *.
Касаторът „Централен кооперативен съюз”, представляван от Председателя П. И. С., чрез адвокат С. А. от САК, поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Актът почива на неправилно стеснително тълкуване на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС, тъй като действителната воля на законодателя е, в процеса на възстановяване на кооперативната собственост, да признае право на собственост на организациите, вложили собствени средства и изградили постройки до 13.07.1991 г., без да се изследва дали това е станало въз основа на надлежно учредено право на строеж. Допуснато е и съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като (при условията на процесуална изненада) е въведен нов спорен въпрос - за отсъствието на валидно учредено право на строеж, който е приет за установен, без на страните да е дадена възможност да го подложат на обсъждане, независимо, че и отрицателните факти подлежат на доказване. Във връзка с евентуалното основание на иска счита, че разпоредбата на § 2 от ЗИ на ЗС (ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г.) е противоконституционна, поради което срокът на давността относно процесния имот следва да се счита изтекъл на 01.01.2018 г. Моли въззивното решение да бъде отменено, като се постанови ново, с което предявеният иск да бъде уважен, евентуално – делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания по приложението на закона. Претендира присъждането на разноски.
Ответниците по касация Т. Й. Н., И. Й. Н., Д. Й. Н. и Т. Й. Н. са депозирали отговор чрез адвокат М. Д. от АК – Бургас. В проведеното открито съдебно заседание ги представлява адвокат Г. Д. от САК, който излага аргументи, че въззивното решение е правилно. Поддържа, че, независимо от отговора на значимия за спора правен въпрос, въззивното решение е правилно, тъй като ищецът не е доказал идентичност или правоприемство с Централен кооперативен съюз, съществувал в периода 1965 – 1967 г. Всички сгради от построения хотелски комплекс, както и прилежащите им двор, алеи, стълби, осветление и т.н., се намират в границите на имот пл.№ * по КП на гр.Китен от 2000 г., с площ 33 501,88 кв.м. Незасегнатият от строителството процесен имот е извън обхвата на „прилежащия терен”, разбиран като минимално необходимото пространство около сградата, осигуряващо функционирането й съгласно предназначението. Страните по делото не са обвързани от силата на пресъдено нещо на Решение № 2420 от 27.02.2004 г., постановено по гр.д.№ 2500/2002 г. по описа на ВКС, IV г.о. Заявено е искане въззивното решение да бъде потвърдено, а в случай, че бъде отменено, делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания по приложението на закона. Претендират присъждането на разноски.
Третите лица помагачи на ответниците по иска и по касация – В. З. Д. и В. Н.Д., не са взели становище в производството пред ВКС.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, въззивният съд се е произнесъл по предявения на 30.11.2017 г. от Централен кооперативен съюз, ЕИК000696487, представляван от председателя П. И. С., срещу Т. Й. Н., И. Й. Н., Д. Й. Н. и Т. Й. Н. (последните две – конституирани с определение № 878 от 10.05.2018 г.) положителен установителен иск да се приеме за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на поземлен имот, представляващ имот с идентификатор № *** съгласно действащата кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], [община], одобрени със Заповед № РД-18-94 от 21.12.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], п.к. *, ул.*, с площ от 2 022 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: средно застрояване, при съседи имоти с ид.№№ ***, ***, ***, представляващ имот № *, с номер по предходен план - имот пл. № *.
Ищецът е поддържал, че процесният имот е част от собствения на Съюза терен от 37 000 кв.м. и заедно с имоти с ид.№№ ***, *** и *** представляват прилежащ терен на хотелски комплекс „Кооп Китен”. Хотелските и други сгради от комплекса (за обитаване, стопански и обслужващи сгради; нанесени в КККР на [населено място] с ид.№№ от **** до .*), както и обслужващата комплекса инфраструктура, част от която е разположена в процесния имот с ид.№ ***, са законно изградени със средства на ЦКС в периода 1965 -1967 г. и представляват „Почивна станция на ЦКС - с. Китен”. С Разпореждане на МС № 314 от 08.10.1964 г. е разпоредено безвъзмездно предаване на Главно управление по туризма към МС на някои станции и обслужващите ги терени, между които и собствената на ЦКС станция до курорта „Златни пясъци” гр. Варна, както и е указано на Окръжните народни съвети в гр. Варна и гр. Бургас да осигурят на ведомствата и организациите, чиито почивни станции са взети, подходящи терени за строеж на нови почивни домове. В изпълнение на разпореждането, с протокол № 16 от 18.11.1964 г. на ИК на ОНС гр. Бургас е взето решение за отстъпване на право на строеж на почивна станция на ЦКС върху строителни петна № * и № * - К. - юг по тогава действащия план, а теренът за обекта е отреден за нуждите на ЦКС. По-късно номерацията на терена е променена от строителни петна № * и № * на строителни петна № * и № * от застроителния план на К.. Поддържа се, че настоящият имот с ид.№ *** (имот № *, с номер по предходен план *) попада в границите на така предоставения терен, който ЦКС владее като собственик явно, необезпокоявано и непрекъснато от 1964 г. до настоящия момент. Собствеността върху процесния имот е придобита от ЦКС по силата на закона – на основание разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от Закона за общинската собственост (ЗОбС), действала в периода от 01.01.1996 г. и отменена с ДВ, бр. 101 от 2004 г. Дори да се установи, че ЦКС не е собственик на посоченото законово основание, то претендира да е придобил собствеността на основание изтекла придобивна давност – поради упражнявано владение, установено още през 1964 г.
Интересът от предявяване на исковата молба е изведен от наличието на спор с ответниците, които се позовават на титул за собственост, обективиран в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 132, том III, рег.№ 1790, д.№ 492 от 2004 г. на нотариус с peг.№ 370, район на действие PC - Царево. Според ищеца този нотариален акт не легитимира ответниците като собственици, тъй като такива не са били праводателите им В. Н. Д. и В. З. Д., както и праводателите на последните - М. П. А., Т. Д. В., Д. Д. А. и В. Д. В., легитимирали се като собственици на основание наследяване по закон и възстановяване на собствеността по Закона за собствеността и ползването на земеделски земи съгласно констативен нотариален акт № 165 от 20.09.1996 г., том II, д.№ 686/1996 г. на районен съдия при PC - Царево. Спорът между ЦКС и първоначалните праводатели е разрешен с влязло в сила Решение № 2420 от 27.02.2004 г., постановено по гр.д.№ 2500/2002 г. по описа на ВКС, IV г.о.
От друга страна, с отговорите на исковата молба, депозирани от първоначалните и допълнително конституираните ответници, е заявено оспорване на иска по съображения, че ЦКС не е собственик на процесния имот на основание чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС. Не е отстъпено право на строеж в съответствие с Правилника за държавните имоти. Протокол № 16 от 18.11.1964 г. на ИК на ОНС - Бургас не е представен в цялост (липсват страници, а и не е подписан). От него не става ясно какъв е обемът на правото на строеж и не може да се прецени по силата на осъществяването му правото на собственост върху какви постройки би могло да се придобие. Не става ясно къде точно са се намирали строителни петна №№ * и *, респ.№№ * и *, поради което оспорват твърдението на ищеца, че те включват и процесния недвижим имот. В протокола, както и в Задание за проектиране от 18.12.1964 г. не са посочени площите и границите на тези строителни петна. Оспорват твърдението, че строителството е извършено в съответствие с тогава действащите нормативни разпоредби. Оспорват да е осъществено придобиване в резултат от изтекла придобивна давност. Поддържат, че правото на собственост върху процесния имот е възстановено с Решение № 73КИ от 07.10.1993 г. на Поземлена комисия - Царево по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Д. В. А.: М. А., Т. В., Д. А. и В. В.. Наследниците са въведени във владение на имота с Протокол № 621 от 17.01.1995 г. на ПК - гр. Царево. Въз основа на решението на поземлената комисия е съставен КНА № 165 от 20.09.1996 г., а впоследствие имотът е продаден на В. Д. с н.а.№ 24, том III, д.№ 878 от 21.11.1996 г. на нотариус В. У.. В. Д., заедно със съпругата си В. Д., са продали имота на настоящите ответници с н.а.№ 132 от 22.04.2004 г. по описа на нотариус М. В. (рег.№ 370 на НК). От 17.01.1995 г. (датата на въвода на владение) процесният имот се владее от собствениците към съответния период – явно, необезпокоявано и непрекъснато. Едва през 2017 г., неправомерно и чрез самоуправни действия, имотът е заграден от ищеца. Реституираните собственици и правоприемниците им не са се дезинтересирали от имота (заплащат данъци, инициират административни производства). Преди възстановяването на правото на собственост върху процесния имот, когато е бил собственост на Държавата, не е било възможно имотът да се придобие по давност. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ изтеклата придобивна давност е заличена и започва да тече от деня на влизане на тази разпоредба в сила. Нито ответниците, нито техните праводатели са знаели за образуваното гр.д.№ 1776/1996 г. по описа на ОС – Бургас, респ. – постановеното Решение № 2420 от 27.02.2004 г. по гр.д.№ 2500/2002 г. по описа на ВКС, IV г.о., доколкото исковата молба не е била вписана. Дори да е налице твърдяната от ищеца незаконосъобразност на Решение № 73 КИ от 07.10.1993 г. на ПК - Царево, праводателите на ответниците са били собственици към датата, на която са продали процесния имот, на основание изтекла придобивна давност. Ако се приеме, че владението им не било добросъвестно, то след присъединяване на същото към владението на ответниците на основание чл. 82 ЗС, считано от 21.11.2006 г. ответниците са придобили имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Имотът не е застроен, поради което са налице основанията по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ за реституирането му. Не на последно място – оспорено е твърдението, че ищецът е правоприемник на ЦКС – София, посочен в Протокол № 16 от 18.11.1964 г. на ИК на ОНС – Бургас и останалите документи по делото. Ищецът е Кооперация „Централен кооперативен съюз”, по отношение на която не е обосновано правоприемство с ЦКС – София.
Първоинстанционният ОС – Бургас е приел, че ищецът е собственик на процесния имот на основание чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС, тъй като е част от терена, в който през 1965 г. – 1967 г. е изграден хотелски комплекс „Кооп Китен”. Осъщественото строителство изключва възможността за възстановяване собственост на земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ и лицата, в полза на които е издадено реституционно решение по този закон, не са придобили имота. С влязлото в сила Решение № 2420 от 27.02.2004 г. по гр.д.№ 2500/2002 г. на ВКС, IV г.о., ЦКС е признат за собственик на имота, описан там като дворно място от 1 980 кв.м., представляващо част от имот пл.№ * по плана на [населено място], очертан със син цвят на скица на в.л. С. З.. Собствеността е призната по отношение на М. А., Т. В., Д. А. и В. В., които са праводатели на праводателите на ответниците. Прието е, че Решение № 2420 от 27.02.2004 г. има сила на пресъдено нещо, която следва да бъде зачетена. Ответниците са придобили имота от несобственици и сделката не е произвела вещно-правен ефект. Собствеността не са придобили и по давност, тъй като не са доказали да са установили фактическа власт и владение за период над 10 години.
С подадената въззивна жалба Т. Й. Н., Д. Й. Н., И. Й. Н. и Т. Й. Н. на първо място са поддържали, че първоинстанционното решение е процесуално недопустимо по съображение, че липсва активна процесуална и материално правна легитимация при липсата на доказателства за правоприемство между съществувалия в периода 1965 г. – 1967 г. Централен кооперативен съюз – София и ищеца Кооперация „Централен кооперативен съюз”. С въззивното решение е прието, че възражението за недопустимост е неоснователно, тъй като въпросът се отнася до активната легитимация на ищеца като собственик на процесния имот и касае съществото на спора, а не неговата допустимост. Произнасяйки се по съществото на спора, въззивният съд не е обсъдил въпроса дали съществува оспореното правоприемство.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба, на тълкуване е подложена разпоредбата на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС, съгласно която не са общинска собственост сградите и постройките на кооперативните организации и на сдруженията с идеална цел, чието строителство е извършено от тях до 13.07.1991 г., включително и прилежащият терен. Като се е позовал на Решение № 66 от 29.07.2010 г. по гр.д.№ 4459/2008 г. на ВКС, IV г.о., АС – Бургас е приел, че Законодателят е дал правно значение на факти, които обективно към датата на осъществяването им, не са могли да доведат до транслативно-вещно действие в лицето на строителя (без надлежно отстъпено право на строеж, сградата става собственост по приращение на притежателя на терена). Разпоредбата е специална и поради това, не може да се тълкува разширително. С нея по изключение, извън общите способи по чл. 77 ЗС, е предвидено придобиването на абсолютно вещно право на собственост. Ако собствеността преди това е била придобита по друг валиден начин, както в случая чрез суперфиция, то нормата на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗбОС не може да намери приложение. В противен случай, би се стигнало до обезсмислянето ѝ – ако кооперативната организация е собственик на постройката, въз основа на реализираното право на строеж върху държавна земя, не би било необходимо изричното изключване на сградата от общинската собственост, включително и прилежащия терен, тъй като тя изобщо не се е включвала в обхвата на държавната собственост, а след 1991 г. - на общинската собственост.
Предвид това тълкуване, прието е, че ЦКС не е станал собственик на процесния поземлен имот на основание чл. 2, ал. 3 ЗОбС, считано от влизане на закона в сила на 01.06.1996 г. Тази норма е неприложима в разглеждания казус, след като съществуващите в почивната база сгради са изградени въз основа на отстъпено право на строеж върху държавен терен, никога не са били одържавявани и са признати за собствени на ЦКС с констативен нотариален акт.
Като неоснователно е преценено и предявеното при условията на евентуалност основание за собственост, а именно – придобивна давност, поради установено от ЦКС владение още през 1964 г. и продължаващо до настоящия момент. Прието е, че ищецът се позовава на владение върху държавен терен, а според последното изменение на § 1 от ЗД на ЗС, давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост, спира да тече до 31.12.2022 г.

Касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Приложима ли е разпоредбата на чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОС и възниква ли право на собственост за посочените в разпоредбата юридически лица, ако са суперфициари, върху прилежащ терен на сградите, ако сградите са изградени със собствени средства до 13.07.1991 г. или разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от ЗОС (отм.) е правопораждащото право на собственост основание за прилежащ на сгради терен, само ако сградите са изградени без строителни книжа, респ. само ако сградите не са изградени въз основа на учредено право на строеж ?”, в отговор на който настоящият състав на ВКС намира следното:
Разпоредбата на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС е част от първоначалната редакция на Закона за общинската собственост – от обнародването му с ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., в сила от 01.06.1996 г., до обнародването на ЗИД на ЗОбС с ДВ, бр. 101 от 16.11.2004 г. Нормата гласи: „Не са общинска собственост сградите и постройките на кооперативните организации и на сдруженията с идеална цел, чието строителство е извършено от тях до 13 юли 1991 г., включително и прилежащият терен”. В практиката на ВКС се приема, че признаването на кооперациите за собственици на основание чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС не се свързва с приложението на § 1 от ДР на ЗК от 1991 г. (отм.) или § 1 от ДР на ЗК от 1999 г., които уреждат възстановяването на отнето или одържавено кооперативно имущество, както и че правилото създава материални вещни права в полза на кооперативните организации и на сдруженията с идеална цел, които, веднъж придобити, не отпадат поради последващото отпадане на нормата от текста на Закона за общинската собственост (така: Решение № 316 от 19.10.2012 г. по гр.д.№ 830/2011 г. на ВКС, I г.о.). Нормата е част от системата разпоредби, провеждащи разделението на единния фонд на държавната (социалистическата) собственост между Държавата, общините, кооперациите, сдруженията с идеална цел и другите юридически лица, регламентирано най-напред с изменението на Конституцията от 1990 г., както и със сега действащата Конституция на Република България, в сила от 13.07.1991 г. С нея имущество, което в процеса на разделение би следвало да премине от държавна в общинска собственост, се признава за собственост на частно-правни субекти, като обект на така признатите права са както постройки, така и прилежащият им терен.
Съгласно Решение № 305 от 28.11.2011 г. по гр.д.№ 1421/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., разпоредбата на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС установява самостоятелно, изрично предвидено в закона основание за придобиване право на собственост, за осъществяването на което е ирелевантно дали към момента на изграждането на постройките е съществувало правно основание кооперацията да придобие правото на собственост върху построеното. Ирелевантни са както градоустройственият статут на сградата, така и дали строителството е извършено въз основа на надлежно учредено право на строеж. В същия смисъл са още Решение № 768 от 02.11.2010 г. по гр.д.№ 1958/2009 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 925 от 01.03.2010 г. по гр.д.№ 1734/2008 г. на ВКС, І г.о.
Съществува и практика (цитираното от въззивния съд Решение № 66 от 29.07.2010 г. по гр.д.№ 4459/2008 г. на ВКС, ІV г.о., също така Решение № 1209 от 27.09.2001 г. по гр.д.№ 2353/2000 г. на ВКС, ІV г.о.), съгласно която разпоредбата на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС е специална и поради това не може да се тълкува разширително. С нея по изключение, извън общите способи по чл. 77 ЗС, е предвидено придобиването на абсолютното вещно право на собственост. Ако собствеността преди това е била придобита по друг валиден начин, то нормата не може да намери приложение, тъй като би се стигнало до обезмислянето й - ако кооперацията е собственик на постройката, въз основа на реализирано право на строеж върху държавна земя, не би било необходимо изричното изключване на сградата от общинската собственост, тъй като тя изобщо не се е включвала в обхвата на държавната собственост, а след 1991 г. и на общинската собственост.
Настоящият състав на съда се присъединява към тълкуването, дадено с Решение № 305 от 28.11.2011 г. по гр.д.№ 1421/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 768 от 02.11.2010 г. по гр.д.№ 1958/2009 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 925 от 01.03.2010 г. по гр.д.№ 1734/2008 г. на ВКС, І г.о. по следните съображения:
С чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС от обхвата на общинската собственост са изключени сградите и постройките на кооперативните организации и на сдруженията с идеална цел, чието строителство е извършено от тях до 13.07.1991 г., включително и прилежащия терен. Тълкуването, според което нормата е приложима само по отношение на сгради, построени без валидно учредено право на строеж върху държавна земя, неоснователно стеснява нейното приложно поле, тъй като в нея не е проведено подобно разграничение в зависимост от наличието или липсата на законно основание за извършване на строителството. Като критерии за изключването на посочените обекти от общинската собственост е установено единствено влагането на собствени на организациите средства за построяването на сградите и крайният момент, до който същите следва да са били построени. Други изисквания не са поставени. Не може да бъде споделено разбирането, че наличието на валидно отстъпено право на строеж би обезмислило приложението на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС. Несъгласието с това разбиране се основава на регламентацията, съгласно която кооперативните организации и сдруженията с идеална цел придобиват не само собствеността върху постройките, изградени със собствени средства, но също така и собствеността върху земята, явяваща се прилежащ терен. Следователно на тези сгради се признава не статут на суперфициарна собственост (същностна част на което, съгласно чл. 64 ЗС, е правото земята да се ползва „само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение”), а се създава правно положение, при което сградите и прилежащият терен се разглеждат като единен обект на правото на собственост, в който теренът има акцесорен характер и следва собствеността на сградата. Разпоредбата не обективира основание да се мисли, че волята на Законодателя е била да ограничи приложното поле на чл. 2, ал. 3 ЗОбС само по отношение на сградите и постройките, построени със средства на кооперативните организации върху държавна земя без отстъпено право на строеж. Такова условие не е предвидено. Ето защо следва да се приеме, че от обхвата на общинската собственост е изключен както прилежащият терен към сгради, построени от кооперациите със собствени средства без отстъпено право на строеж, така и прилежащият терен към сгради, построени от тях в реализация на отстъпеното им право. В противен случай би се стигнало до правно необоснован резултат при диференциране на кооперативната собственост законът да третира по-благоприятно строителство, извършено без законово основание, в сравнение със строителство, извършено при наличие на законово основание (ако право на собственост върху прилежащия терен се придобива от организациите само в хипотеза на сграда, построена при отсъствие на надлежно учредено право на строеж). Съгласно поддържаното от настоящия състав тълкуване, в хипотезата на сграда, построена при надлежно учредено право на строеж, разпоредбата на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС има транслативно действие относно собствеността върху прилежащия терен и само декларативен характер относно собствеността върху така построената сграда. Приемането на норми с декларативен характер при регламентацията на вещни права е подход, който не е чужд на Законодателя (примери в тази посока са чл. 2, ал. 2 ЗОбС и чл. 2, ал. 4 ЗДС, съгласно които не са общинска / държавна собственост имотите и вещите на търговските дружества и на юридическите лица с нестопанска цел, дори ако общината / държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество). Сам по себе си декларативният характер на тези норми не ги лишава от смисъл. За останалите хипотези, когато строителството е извършено без надлежно учредено право на строеж, нормата на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС има транслативно действие както относно земята, така и относно сградата. И в двата случая Държавата, като суверен и собственик, прехвърля на организациите свое имущество (включително придобито съгласно чл. 92 ЗС – в хипотезите на строителство без учредено право на строеж), препятствайки преминаването му в собственост на общините, като действието й е резултат от съобразяването какъв е характера на вложените за възникването на сградите средства, поощрявайки адресатите на нормата за осъществените в миналото техни градивни начинания.

Въззивният съд е възприел разрешение, което е в противоречие с тълкуването, направено в отговор на значимия за спора правен въпрос. Основателно е оплакването, че това се е отразило на правилността на акта, който е постановен в нарушение на материалния закон. На основание чл. 293, ал. 3 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане на спора въззивният съд следва да има предвид, че страните по настоящото дело не са обвързани от силата на пресъдено нещо на Решение № 2420 от 27.02.2004 г., постановено по гр.д.№ 2500/2002 г. по описа на ВКС, IV г.о. Причината е в липсата на основание за приложението на чл. 298, ал. 2 ГПК по отношение на ответниците по настоящото дело в качеството им на претендиращи да са придобили права от правоприемниците на ответниците по първоинстанционното гр.д.№ 1776/1996 г. по описа на ОС – Бургас. Тази липса се дължи на установения по делото и неоспорен с отговора на въззивната жалба факт, че М. П. А., Т. Д. В., Д. Д. А. и В. Д. В. са се разпоредили с предмета на спора на 21.11.1996 г. – преди предявяването на исковата молба по образуваното на 22.11.1996 г. производство.
Във връзка с наведеното с въззивната жалба оплакване за отсъствието на идентичност, респ. – правоприемство, между съществувалия в периода 1965 г. – 1967 г. Централен кооперативен съюз – София и ищеца Кооперация „Централен кооперативен съюз” на първо място следва да се има предвид, че възражението, на което почива това оплакване, е въведено своевременно в процеса с отговора на исковата молба, депозиран от ответниците Д. Й. Н. и Т. Й. Н. в срока по чл. 131 ГПК (л. 100 от гр.д.№ 337/2018 г. на ОС). За тях срокът е започнал да тече след изготвянето на проекта за доклад, съобразно който делото е докладвано в о.с.з. 01.10.2018 г., поради което този проект не включва заявеното от новоконституираните ответници възражение. Същото обаче е допустимо, касае активната материално-правна легитимация на ищеца и във връзка с него съдът е дължал да го включи в доклада, както и да даде указания по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 и т. 5 и ал. 2 ГПК. С оглед пропускът на първоинстанционния съд, оплакването във въззивната жалба, становището в пункт ІІ.1. от отговора на въззивната жалба и разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК (съгласно които, когато във въззивната жалба или отговора страната обосновано се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад, но дължи да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания), въззивният съд е бил длъжен да приеме, че е налице извинителна причина по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. При новото разглеждане на спора въззивният съд ще следва със собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото да отстрани порока на първоинстанционния акт.
Във връзка с коментираното оплакване следва да се имат предвид разясненията на ТР № 1 от 06.12.2002 г. по тълк.д.№ 1/2002 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които до заличаването му в резултат от установена по исков ред недопустимост или нищожност на вписването или несъществуване на вписаните обстоятелства, регистърното решение се ползва с конститутивно действие спрямо всички, вкл. и спрямо съда. По тази причина в тежест на ищеца е да докаже извършването на вписване с последиците на твърдяното от него правоприемство, а ответниците – че в самостоятелно исково производство е установено, че това вписване е недопустимо, нищожно или е установено несъществуване на вписаните обстоятелства, като не е допустимо валидността на извършеното вписване не може да бъде подложена на инцидентна проверка в настоящия исков процес (така: Решение № 218 от 29.06.2012 г. по гр.д.№ 169/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 17 от 23.06.2009 г. по т.д.№ 479/2008 г. на ВКС,ТК,ІІ т.о.).
При положителен извод за наличие на идентичност, респ. – правоприемство, произнасяйки се по заявеното като главно придобивно основание, въззивният съд ще следва да съобрази тълкуването на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС, дадено с общите мотиви в настоящото решение. При преценката относно обхвата на „прилежащия терен”, по отношение на който нормата има вещно-транслативно действие, следва да се имат предвид установените по делото обстоятелства и съдържанието на понятието, произтичащо от трайната практика на ВКС, съгласно което „прилежащия терен” е минимално необходимото пространство около сградата, осигуряващо функционирането й съгласно предназначението. По делото е установено, че в изпълнение на Разпореждане № 314 от 08.10.1964 г. на Министерския съвет (във връзка с решението ЦКС да предаде на Главното управление по туризма към Министерския съвет своя почивна станция до курорта „Златни пясъци”), с протокол № 16 от 18.11.1964 г. на ИК на ОНС – Бургас е взето решение да се отстъпи на ЦКС право на строеж върху строителни петна №№ * и * в К. – юг, впоследствие петна №№ * и *. През 1964 г. е изготвено задание за проектиране за изграждане на почивна станция в К. с инвеститор ЦКС, в което е посочено, че общият капацитет на обекта е 400 легла, от които 250 легла, разположени върху строително петно № * и * легла, разположени върху строително петно № *9. Почивната база е изградена и въведена в експлоатация през 1967 г.; извършвани са благоустройствени мероприятия към 1988 г. От изслушаните по делото съдебно-технически експертизи е установено, че регулационният план на курортните селища П. и К. е одобрен през 1962 г. По този план за почивните бази не са отредени отделни парцели. Теренът за изграждане на почивна база на ЦКС е част от терен, отреден за обществено ползване за отдих – почивни станции, паркове, градини, зелени площи, алеи. През 1970 г. е одобрен идейно-застроителния и регулационен план на с. Китен, в който са нанесени сградите и вертикалната планировка на почивната база на ЦКС, без за нея отново да е отреден самостоятелен имот. Вещите лица са установили, че базата е изградена върху строителни петна № * и * по общия идейно-застроителен план. Към 1964 г. площта на прилежащия терен за 400 легла е 28 000 кв.м.; към 1968 г. (съгласно § 36 ППЗПИНМ и Правилника за размера на необходимата земя за различните строителни обекти, Раздел V) – от 28 000 кв.м. до 40 000 кв.м.; при действието на ЗТСУ и чл. 148, ал. 2, т. 1 от Наредба № 5 за правила и норми по ТСУ от 02.09.1977 г. – 24 000 кв.м.; при действието на ЗУТ от 2001 г. и чл. 32, ал. 1, т. 2 от Наредба № 5 за правила и норми за устройство на територията от 02.09.1977 г. – от 24 000 кв.м. до 32 000 кв.м. необходим терен към сгради за отдих. С решение по Протокол № 17 от 01.10.1993 г. на Експертния съвет по комплексно изграждане на териториалните единици при Община Царево необходимата прилежаща площ към почивната база е определена в размер на 37 000 кв.м. В кадастралния план на гр. Китен, одобрен през 2000 г. почивната база е обозначена с пл.№ * – двор, ЦКС, с площ 33 501,88 кв.м. Съобразно кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Китен , общ. Приморско, ищецът е собственик на ПИ с идентификатор *** и площ на имота 28 681 кв.м., в границите на който са нанесени построените от ЦКС сгради.
Изложеното налага, при новото разглеждане на спора и в изпълнение на т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд да изслуша заключение на СТЕ по въпроса какво е минимално необходимото пространство около сградите при капацитет 400 легла (така, както е проектиран и въведен в експлоатация комплекса), осигуряващо функционирането им като комплекс и съгласно предназначението – за отдих, при съблюдаване нормите за необходим терен към комплекс от сгради за отдих с капацитет 400 легла, действащи към 01.01.1996 г. – моментът на влизане в сила на чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС и на транслирането на право на собственост. Вещото лице ще следва да онагледи заключението си посредством скица, съобразно което да се прецени дали процесният имот или част от него попада в обхвата на „прилежащия терен”.
При евентуална основателност на иска на релевираното главно основание, въззивният съд ще следва да се произнесе по основателността на противопоставеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност.
Евентуалната неоснователност на иска на релевираното главно основание ще наложи въззивният съд да се произнесе по заявеното от ищеца евентуално основание на иска по чл. 79, ал. 1 ЗС. При произнасянето по него следва да се има предвид, че крайният изход от спора по това основание не е предопределено от положителен извод по въпроса за идентичността, респ. – правоприемството, между съществувалия в периода 1965 г. – 1967 г. Централен кооперативен съюз – София и ищеца Кооперация „Централен кооперативен съюз”. Безспорно е, че Кооперация „Централен кооперативен съюз” е регистрирана през 1990 г. и е съществувала като правен субект към момента на постановяването на Решение № 73КИ от 07.10.1993 г. на ПК – Царево за възстановяване на собствеността върху процесния терен по ЗСПЗЗ, респ. – към момента на влизане в сила на правилото по чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, при съблюдаване действието на което течението на придобивна давност върху имота принципно е възможно, считано от 22.11.1997 г. насетне. Крайният изход от спора по това основание е в зависимост от преценката дали Решение № 73КИ от 07.10.1993 г. на ПК – Царево е валидно и е породило конститутивен ефект, срещу което ищецът е възразил с исковата молба. Преценката за наличие на завършен фактически състав на възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ прави принципно възможно формирането на положителен извод за осъществено придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, доколкото в тази ситуация не намира приложение мораториума по § 1 от ЗД на ЗС. Приложението на пречката, произтичаща от този мораториум, подлежи на обсъждане и съобразяване при евентуален извод за отсъствие на основанието по чл. 2, ал. 3 /отм./ ЗОбС и липса на валидно проведена реституция по ЗСПЗЗ.
С оглед настоящото произнасяне, по разпределението на отговорността за разноските, включително за настоящото производство, ще следва да се произнесе въззивният съд при новото разглеждане на спора – чл. 294, ал. 2 ГПК.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :


ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 101 от 15.11.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 316/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, г.о.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: