Р Е Ш Е Н И Е № 134/2018 г. гр.София, 28.01.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в открито съдебно заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3090 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. С определение № 268 от 22.05.2018 г., произнесено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 70 от 17.05.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 195/2017 г. на Окръжен съд - Сливен, с което (в резултат от потвърждаването на първоинстанционното решение № 158 от 24.02.2017 г. по гр.д.№ 2821/2016 г. по описа на Районен съд – Сливен), при участието на трето лице помагач на страната на ответниците - Община Сливен, е признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС спрямо ответниците по иска К. И. С. и С. Н. С., че ищците М. Н. П., М. С. М., Е. Д. С., М. Д. Г., Я. Г. Н., Г. Г. И., В. М. П., З. М. Б., И. Т. И., И. Т. И., Я. Г. К., С. Г. С., Д. М. Б. и И. Г. М. са собственици на поземлен имот № * – нива с площ 7,749 дка, находяща се в м. „И.” в землището на [населено място], община С. и поземлен имот № * – нива с площ 6,983 дка, находяща се в м. „И.” в землището на [населено място], община С., като ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на имотите. Касатор е Община Сливен, представлявана от Кмета С. Р. чрез служител с юридическо образование А. Р. – К., като поддържа, че въззивното решение е недопустимо - по съображения, че ищците не се легитимират като собственици на процесните имоти поради отсъствие на влязло в сила решение за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, както и е неправилно – с позоваване на всички отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли обжалвания акт да бъде отменен и ВКС да се произнесе по съществото на спора, като отхвърли предявените искове. Претендира разноски за три инстанции. Ответниците по касация М. Н. П., М. С. М., Е. Д. С., М. Д. Г., Я. Г. Н., Г. Г. И., В. М. П., З. М. Б., И. Т. И., И. Т. И., Я. Г. К., С. Г. С. и Д. М. Б. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат Е. Х. от АК - С., като поддържат, че въззивното решение е допустимо и правилно. Ответниците по касация И. Г. М., К. И. С. и С. Н. С. не са изразили становище в производството пред ВКС. Съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна, в правомощията си по чл. 290, ал. 2 и чл. 293 ГПК, намира следното: Въззивният съд е разгледал искове с правно основание чл. 108 ЗС и е приел, че ищците се легитимират като собственици на процесните ниви с оглед постановените по преписка вх.№ 11337 от 28.02.1992 г. на ОбПК – Сливен две решения с №№ 147 от 02.10.1995 г., касаещи съответно имот пл.№ * (сега – имот № *) и имот пл.№ * (сега – имот № *) по КП на [населено място] от 1926 г. за възстановяване на правото на собственост на наследниците на Г. Д. Г. /Г./ в съществуващи или възстановими стари реални граници. Обсъдено е обстоятелството, че по-рано, с протокол № 108 от 08.02.1995 г. на ОбПК – Сливен, е анулирано решение по протокол от 08.01.1993 г., като както с анулираното решение от 1993 г., така и с това от 08.02.1995 г. на наследниците на Г. Д. Г. /Г./ е отказано да се признае правото на възстановяване на собственост с план за земеразделяне за ниви с площ 25 дка, ІІІ категория в м. „И.”. Отказът за възстановяване на пълния размер на заявените земи е обжалван пред РС - Сливен, който е отхвърлил жалбата като недоказана. В тази връзка е изложено, че влезлият в сила отказ за възстановяване на правото на собственост на наследниците върху процесните земеделски земи с план за земеразделяне не само не представлява пречка, а се явява при това положение предпоставка за постановяване след това на решенията, с които се възстановява правото на собственост на ищците в съществуващи/възстановими стари реални граници, като по делото безусловно е установено както че тези граници съществуват, така и че те съвпадат с границите на доказано притежаваните от наследодателя имоти в тази местност към 1926 г. В резултат от упражнения косвен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК по отношение на решенията с №№ 147 от 02.10.1995 г. е прието, че те са валидни (издадени от компетентен орган, в рамките на неговата компетентност, съдържат предвидените от закона реквизити и няма съмнение относно автентичността им), както и са материално законосъобразни. Придружени от заверените от ОбПК – Сливен скици, и след влизането им в сила поради необжалване, двете решения от 02.10.1995 г. са годно доказателство за правото на собственост на ищците. Съответно – по отношение на двете ниви не са били налице предпоставките на чл. 19 ЗСПЗЗ за третирането им като незаявена за възстановяване земеделска земя или такава, останала след възстановяване правата на собствениците, която да премине в управление на въззивната община, а след влизане в сила на плана за земеразделяне и картата на съществуващите и възстановими стари граници – за трансформиране в общинска собственост. Поради отсъствието на материално-правните предпоставки за постановяването им, при условията на чл. 17 ГПК е прието, че протоколното решение № 3-СЛ от 17.07.2008 г. от заседанието на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ и заповедта на директора на ОД „Земеделие” – Сливен с № ОД-51 от 03.10.2008 г. се явяват незаконосъобразни в частите им, касаещи процесните имоти. Съставените от Община Сливен актове за частна общинска собственост № 196 от 27.10.2014 г. и № 199 от 27.10.2014 г. не пораждат право на собственост, защото имат само регистриращ и оповестителен ефект, поради което сключените от общината с ответника К. И. С. (по време на брака му с ответницата С. Н. С.) два договора от 23.01.2015 г. за покупко-продажба на спорните имоти не са транслирали правото на собственост в патримониума на ответниците. Тъй като последните упражняват фактическата власт без наличие на правно основание за това, предявените от ищците претенции по чл. 108 ЗС са уважени като основателни. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Представляват ли валидни административни актове издадени решения от поземлената комисия в хипотеза на постановено възстановяване на правото на собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници след предходно постановен и влязъл в сила отказ за възстановяване на правото на собственост с план за земеразделяне ?”, в отговор на който следва да се има предвид следното: Законът за собствеността и ползването на земеделските земи урежда производството по възстановяване на правото на собственост на бившите земеделски стопани върху включените в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации или отнети земеделски земи. По своя характер това производство е административно и приключва с решение на специализирания орган по чл. 33, ал. 2 ЗСПЗЗ. То представлява стабилен индивидуален административен акт с конститутивно действие по отношение на субекта - лицата, на които се възстановява собствеността (при съобразяване и на чл. 14, ал. 1 ППЗСПЗЗ, според която подаденото заявление от един наследник ползва и останалите наследници), и индивидуализира обекта - земеделската земя, собствеността върху която се възстановява. В случаите, когато по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК се извършва преценка за валидността и материалната законосъобразност на решението за възстановяване на собствеността, следва да се имат предвид постановките на общата теория за нищожност и унищожаемост на административните актове. Решението на органа по чл. 33, ал. 2 ЗСПЗЗ е нищожно, когато е постановено от некомпетентен орган, като некомпетентността може да е по степен, териториална и материална (така - ТР № 2 от 14.05.1991 г. по гр.д.№ 2/1991 г. на ВС, ОСГК). Материална некомпетентност е налице, когато административният орган разглежда въпрос, който не е от неговата компетентност. Тъй като решението на органа по чл. 33, ал. 2 ЗСПЗЗ е стабилен индивидуален административен акт, то постановилият го орган не разполага с правомощието сам да го отменя или изменя, освен в изрично предвидени от Закона случаи. Законът за собствеността и ползването на земеделските земи допуска възможност в рамките на едно административно производство административният орган да постанови валиден повторен акт в случаите по чл. 12, ал. 6 ЗСПЗЗ (когато заявената земя надвишава наличната в землището при образуването на ТКЗС, ДЗС и други селскостопански организации, Министърът на земеделието, храните и горите може да спре земеразделянето за уточняване размера на земята на всеки от заявителите, както и да разпореди на общинската служба по земеделие да отмени постановени решения), чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ (когато в решението на ПК/ОСЗГ/ОСЗ е допусната явна фактическа грешка; постановяването на решение за поправката може да стане по почин на органа или по молба на заявителя), чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ (нова - ДВ, бр. 45 от 1995 г., изм., бр. 79 от 1996 г., бр. 98 от 1997 г., бр. 61 от 2015 г., бр. 58 от 2017 г., в сила от 18.07.2017 г. Съгласно актуалната редакция на нормата, при откриване на нарушения на закона и на правилника, на нови обстоятелства или на нови писмени доказателства от съществено значение, в срок до една година от откриване на нарушенията, на новите обстоятелства или на новите писмени доказателства, но не по-късно от три години от влизането в сила на плана за земеразделяне или от постановяването на решението на ОСЗ /относно сроковете следва да се отчете и § 32 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ, ДВ, бр. 98 от 1997 г./, Министърът на земеделието, храните и горите по своя инициатива или по искане на заинтересуваните лица отменя решението на общинската служба по земеделие или разпорежда на общинската служба по земеделие да го измени. Съгласно всички редакции на разпоредбата изменението не се допуска, ако за имота има влязло в сила съдебно решение), чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ (С ново решение може да се променят лицата, в чиято полза или вреда е постановено първото решение; постановяването на това второ решение е допустимо само при отправено искане от страна на заинтересованите лица и при наличие на условията /но не и сроковете/ по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ), § 34 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 98 от 1997 г. В 3-месечен срок от влизане в сила на този закон заинтересованите лица могат да поискат от органа да отмени решенията си, с които е отказано възстановяване на собствеността на основание отменените или изменени разпоредби на този закон /отказ, поради това, че имотът е бил продаден от ТКЗС на трети лица - чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, отказ поради това че в имота е бил започнат строеж след 01.03.1991 г. - чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ/) и § 30, ал. 1 от ПР на ЗИД на ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 99 от 2002 г. Когато е отказано възстановяването на собствеността на земи, конфискувани с присъда по Наредбата-закон за съдене от Народния съд виновниците за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи и злодеянията, свързани с нея, в 6-месечен срок от влизане в сила на ЗИД на ЗСПЗЗ заинтересованите лица са имали право да поискат органа да отмени решението си и да постанови ново за възстановяване на собствеността им). В случаи, различни от изрично предвидените в правна норма, второто постановено решение от органа по възстановяване на собствеността би било нищожно, като постановено при отсъствие на материална компетентност. В производство по обжалване по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ или при упражняването на инцидентен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да съобрази нищожността. По основателността на касационната жалба: Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо. Съобразно формираната практика по приложението на ЗСПЗЗ, принципно вярна е застъпената от касатора теза, че решението за възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя, е процесуална предпоставка за предявяването на иска за ревандикация на земята, при отсъствието на която производството по иск с правно основание чл. 108 ЗС е недопустимо. Касаторът, обаче, допуска смесване на понятията, като приравнява позитивното решение на общинската поземлена комисия, по отношение на което поддържа нищожност при условията на чл. 17 ГПК, с непостановено решение. Искът (а следователно - и постановеното от въззивния съд решение) е процесуално допустим при надлежно заявено твърдение за принадлежност на претендираното вещно право, като произтичащо от постановено позитивно решение на ПК. Дори в резултат от косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК да се установи нищожност или унищожаемост на индивидуалния административен акт, произнасянето по този въпрос не надхвърля рамките на настоящото производство и има за последица задължението на гражданския съд да не се съобрази с него при формиране на изводите си относно принадлежността на спорното вещно право, но не и извод, че въззивният съд се е произнесъл при отсъствие на надлежно сезиране. По същество атакуваното решение е неправилно. По делото е установено, че с протокол от 08.01.1993 г. на ОбПК - С. е признато право на възстановяване правото на собственост върху земеделски земи с план за земеразделяне на наследниците на Г. Д. Г. /Г./ за имоти с обща площ 82,500 дка. Заявените за възстановяване земи в м. „И.” са обхванати от постановения с протокола отказ по преписка № 11337 от 28.02.1992 г. по подаденото заявление от Момчо И. М. в качеството му на наследник на Г. Д.. С последващ протокол № 108 от 08.02.1995 г. ОбПК-Сливен анулира протокола от 1993 г. и признава за възстановяване на наследниците на Г. Д. Г. правото на собственост върху земеделски земи с площ 101,500 дка с план за земеразделяне, между които отново няма такива в м. „И.”, като отказва да признае право на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне върху други земи от около 130 дка, включително ниви в м. „И.” от 25 дка с мотив „недоказаност на претенцията”. Отказът е получен от М. И. М. на 29.03.1995 г., като е подадена жалба с вх.№ 3146 от 05.04.1995 г. пред РС – Сливен. С решение № 795 от 08.07.1996 г. по гр.д.№ 961/1995 г. жалбата е отхвърлена като недоказана. Междувременно по преписка вх.№ 11337 от 28.02.1992 г. са постановени две решения на ОбПК – Сливен с №№ 147 от 02.10.1995 г., касаещи съответно имот пл.№ * по КРП на [населено място] от 1926 г. с площ 7,750 дка (сега – имот № *) и имот пл.№ * по КРП на [населено място] от 1926 г. с площ 6,980 дка (сега - имот № *), с които се възстановява правото на собственост на наследниците на Г. Д. Г. в съществуващи или възстановими стари реални граници. С отговора на исковата молба е въведено възражение срещу валидността на тези две решения по аргумент, че са постановени извън кръга на правомощията на поземлената комисия предвид предхождащо постановените откази. Съдът е съобразил задължението си по чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК и е извършил косвен контрол за законосъобразност, но, с оглед изложените по-горе общи мотиви, се налага извод, че в нарушение на материалния закон неправилно е прието, че двете решения съставляват валидни индивидуални административни актове. С оглед предхождащия ги отказ по протокол № 108 от 08.02.1995 г., двете решения №№ 147 от 02.10.1995 г. са постановени при изчерпана материална компетентност на органа по земеделска реституция да се произнесе по наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността върху заявените за възстановяване 25 дка ниви в м. „И.”. Наред с това ангажираните по делото доказателства не разкриват да са съществували предпоставки за ново произнасяне на поземлената комисия при условията на чл. 12, ал. 6 ЗСПЗЗ, чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ, чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ и чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ (възможностите по § 34 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 98 от 1997 г./ и § 30, ал. 1 от ПР на ЗИД на ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 99 от 2002 г./ не се коментират, тъй като не са били регламентирани към 02.10.1995 г.). Настоящият състав на съда не споделя застъпеното във въззивното решение разбиране, че постановеният на 08.02.1995 г. отказ се разпростира само върху способа на възстановяване - с план за земеразделяне, както и че същият не е пречка, а е предпоставка за последващото постановяване на решенията за възстановяване на собствеността в съществуващи/възстановими стари реални граници. Анализът на уредбата в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ мотивира извод, че правилото е възстановяване да се търси и съответно – постановява, в стари реални граници, а когато такива не се установят – с план за земеразделяне. По тази причина следва да се приеме, че постановеният отказ за възстановяване на собствеността с план за земеразделяне имплицитно включва и отказ за възстановяване в съществуващи/възстановими стари реални граници, върху съдържанието на който (с оглед стабилността на индивидуалния административен акт) административният орган не е оправомощен да упражнява въздействие, като сам го отменя или изменя (при отсъствие на специално законово правило, допускащо друго). Изложеното мотивира касационната инстанция да приеме, че двете решения на ОбПК – Сливен с №№ 147 от 02.10.1995 г. по преписка вх.№ 11337 от 28.02.1992 г. представляват нищожни индивидуални административни актове. Разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК не овластява гражданския съд да постанови тяхното отменяване, но го задължава да приеме, че същите не легитимират ищците като собственици на двата процесни недвижими имота на заявеното с исковата молба основание – реституция по реда на ЗСПЗЗ. Това означава, че в случая отсъства първата от предпоставките за уважаване на ревандикационния иск, с оглед което въззивното решение следва да бъде отменено. Доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен от ВКС, като се постанови отхвърляне на предявените претенции. Независимо от изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 10 ГПК касаторът няма право да му се присъдят разноски по делото. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 70 от 17.05.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 195/2017 г. на Окръжен съд - Сливен, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от М. Н. П., М. С. М., Е. Д. С., М. Д. Г., Я. Г. Н., Г. Г. И., В. М. П., З. М. Б., И. Т. И., И. Т. И., Я. Г. К., С. Г. С., Д. М. Б. и И. Г. М. срещу К. И. С. и С. Н. С. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване, че ищците са собственици на поземлен имот № * – нива с площ 7,749 дка, находяща се в м. „И.” в землището на [населено място], община С. и поземлен имот № * – нива с площ 6,983 дка, находяща се в м. „И.” в землището на [населено място], община С. и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението на имотите. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответниците - Община Сливен. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: