Р
Е Ш Е Н И Е
№ 548
гр.София 08.07.2010г.
в името на народа
Върховният касационен съд на
Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно
заседание на девети юни през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретаря Стефка
Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1128/2009
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от А. Г. П. в качеството му на едноличен търговец „П”, седалище Димитровград против решение № 70/08.04.2009 г. на Хасковския окръжен съд, постановено по гр.д. № 31/2009 г.
Касационното обжалване е допуснато по въпросите за допустимост на свидетелските показания при установяване съществуването на трудов договор и за предпоставките за събиране на гласни доказателства в хипотезата на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./. Те са от значение за постановеното по спора от въззивния съд, като даденото от него принципно разрешение е правилно - писмената форма на трудовия договор, независимо от неговата разновидност, е условие за съществуването му, поради което е недопустимо той да се установява със свидетелски показания, освен в хипотезата на чл. 62, ал. 2 КТ и за срока на нейното действие – ДВ бр. 2/1996 г.-ДВ бр. 120/2002 г., както и във всички случаи на чл. 134, ал. 1 ГПК от 1952 г., отм. /аналогично чл. 165, ал. 1 ГПК от 2007 г./. В последната хипотеза свидетелски показания се допускат, ако е установено, че писменото доказателство /в случая трудов договор/ е бил съставен, но същият е загубен или унищожен, както и липсата на вина у страната, домогваща се да докаже съдържанието на документа.
По казуса, обаче, практиката по повдигнатите правни проблеми е неприложима, защото по делото е представен писмения трудов договор, въз основа на който са възникнали трудовите правоотношения между страните.
Видно от съдържанието на представеното още в първоинстанционното производство Споразумение, то съдържа съвпадащи насрещни волеизявления на двете страни – А. П. в качеството на представител /президент/ на едноличния търговец и Г. В. В него са посочени лични данни за страните /ЕГН за служителя, адрес на управление данъчен номер и единен идентификационен код на работодателя/, място на работа - „фирмата” или седалището на предприятието съгласно чл. 66, ал. 3 КТ, наименование на длъжността - „технолог-специалист”, характера на работата – проучване и замерване, съставяне на анализи, количествени и стойностни сметки за оферти за отчитане на строително-монтажните работи в строителството, месечно възнаграждение – 350 лв., както и допълнителни условия – поемане от работодателя на месечни такси за квартира в размер на 35 лв. Отразена е датата на сключването му – 01.09.2004 г. и началото на изпълнение на договора. Последното е отразено в заповед № 25/01.09.2004 г., а тя е „за назначение” на Г. от търговеца с вписана дата на влизане в сила – 01.09.2004 г. Подписаното от страните споразумение изрично препраща към тази заповед.
В договора изрично не е уговорено неговото времетраене, но по силата на чл. 67, ал. 2 КТ следва да се приеме, че е безсрочен.
Относно размера на основния и удължения платен годишен отпуск и на допълнителните платени годишни отпуски, еднаквия срок на предизвестие и за двете страни при прекратяване на трудовия договор и продължителността на работния ден или седмица, няма нищо изрично уговорено в изследваното споразумение, което значи, че по тези въпроси се прилагат съответните диспозитивни норми от трудовото законодателство /законоустановения минимален размер на платения годишен отпуск съгласно чл. 155-156а КТ, срока за предизвестие по чл. 326, ал. 1 и по чл. 328 КТ, нормалната продължителност на работното време според чл. 136 КТ/.
В заключение, настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл. 291, т. 3 ГПК. Въззивният съд неправилно е приел, че документът от 01.09.2009 г., наречен „Споразумение” е само индиция за наличието на трудов договор и е пристъпил към събиране на доказателства за осъществяване условията по чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./, съответно за съдържанието на трудовия договор, а приложената съдебна практика е неотносима.
По касационните оплаквания:
Касаторът твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на закона и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 134, ал. 1 и чл. 133, ал. 1, б.”а” ГПК /отм./. Иска неговата отмяна и отхвърляне на иска.
Ответникът по касация Г. В. Г. изразява становище за неоснователност на жалбата.
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение взе предвид следното:
С обжалваното решение, като е потвърдено това на първостепенния Димитровградски районен съд е установено, че между Г. Г. и Е. „П”, седалище Димитровград е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор в периода 01.09.2004 – 09.05.2007 г. при уговорено трудово възнаграждение от 350 лв. и задължение за поемане на разходи за наем на жилище.
Установено е още, че Г. е започнал изпълнение на трудовия договор според уговореното в него и е престирал труд през целия исков период. Работодателят е останал задължен за сумата 2810 лв. – трудови възнаграждения за периода 01.01.2006 г. – 09.05.2007 г. и за сумата от 568,35 лв. - поети с договора социални разходи. Съдът е присъдил лихва за забава в размер на законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им погасяване, както и съдебно-деловодни разноски в полза на ищеца. Осъдил е работника да заплати дължимите държавни такси.
Решението е правилно.
Оплакванията, свързани с нарушение на чл. 62, ал. 1 КТ, чл. 134, ал. 1 и чл. 133, ал. 1, т. „а” ГПК, отм., както стана ясно в отговора по чл. 291 ГПК, нямат отношение към спора, а и са неоснователни.
Правилата по чл. 63, ал. 2 КТ уреждат задължения на работодателя и ако той е допуснал до работа служителя преди да му предостави документите по чл. 63, ал. 1 КТ, това негово нарушение не рефлектира върху съществуването на трудово правоотношение, нито върху валидността на трудовия договор. В случая, освен това, Г. Г. е получил своя екземпляр от подписания между страните трудов договор /споразумение от 01.09.2004 г./. Работодателят не му е предоставил копие от уведомлението за сключения трудов договор до съответната териториална дирекция, защото не е сторил такова, а никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение.
Съдебният експерт не може да дава правни заключения, поради което и неоснователен е доводът на касатора, че от съдебносчетоводната експертиза било установено наличието на облигационно, а не на трудово правоотношение.
Мнения и заключения, дадени от органи на Областна инспекция по труда и от Димитровградската районна прокуратура, не обвързват съда, а и това е недопустимо, защото съгласно чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./ той преценява всички доказателсва по делото /допустимите и събрани по реда, предвиден в ГПК/ и доводите на страните по вътрешно убеждение, като основава решението си върху приетите от него в гражданския процес при гарантирано участие на насрещните страни, за установени обстоятелства по делото и върху закона.
В заключение следва да се приеме, че обжалваното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
То следва да бъде оставено в сила.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 70/08.04.2009 г. на Хасковския окръжен съд, постановено по гр.д. № 31/2009 г.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: