Р Е Ш Е Н И Е № 304 гр. София, 12.04.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ТОМА КОМОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1066/2017 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на адв. Е. П. и на адв. Х. Х. – защитници на подсъдимия А. М. М., срещу решение № 181 на Пловдивския апелативен съд (ПАС), втори наказателен състав, от 27.07.2017 г., постановено по ВНОХД № 708/2016 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на адв. П. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като се правят алтернативни искания за: отмяна на атакуваното решение на ПАС и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния или първоинстанционния съд – в случай на отстраними съществени процесуални нарушения; прекратяване на наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от НПК /ако не са налице процесуални нарушения/ или изменение на въззивния съдебен акт чрез намаляване на наказанието. Твърди се, че подсъдимият не е допуснал нарушение на правилата за движение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП, тъй като в момента на настъпване на пътнотранспортното произшествие (ПТП) не се е намирал в лентата за принудително спиране. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения са мотивирани с твърдения за нарушено право на защита. В тази насока е посочено, че в обвинителния акт имало разлика в датите на настъпване на ПТП, както и в скоростта на движение на автомобила на подсъдимия; игнорирано било съпричиняване от страна на св. Б. М. – шофьор на лекия автомобил „Ф.Ф.”, тъй като същият бил глухоням, без обозначителни знаци на автомобила си съгласно чл. 18, ал. 1, т. 6 от ППЗДвП. Игнорирано било и съпричиняване от страна на пострадалите в автомобила, които нямали обезопасителни колани. Отхвърлено било искане за изследване на психиатричното състояние на подсъдимия. На последно място, в жалбата на адв. П. са изтъкнати доводи за явна несправедливост на наложеното на подс. М. наказание – не съответствало на смекчаващите обстоятелства и съпричиняването на ПТП от страна на участници в движението, както и на пътниците в автомобила. Всички касационни основания са заявени и в жалбата на другия защитник на подс. А. М., адв. Х.. Релевираните възражения не са съотнесени към съответните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Към ВКС е отправено искане да отмени атакуваното решение и да върне делото за ново разглеждане на ПАС или Окръжен съд – Пазарджик (ОС) или да измени съдебния акт, като намали наложеното на подзащитния му наказание и приложи разпоредбата на чл. 66 от НК. Претендира се: липса на мотиви на въззивното решение във връзка с неизяснена скорост на движение на подсъдимия преди сблъсъка (установена на 163 км/ч в допълнителната автотехническа експертиза (АТЕ), а в обвинителния акт – на 194 км/ч); връчен обвинителен акт с посочени различни инкриминирани дати; не е било нарушено правилото на чл. 58, т. 3 от ЗДвП; необсъдено възражение относно съпричинителство от страна на св. Б. М. и пострадалите М. Ш. и Р. Ф., които са се возили без поставени предпазни колани. Сочат се и твърдения, свързани с неадекватна оценка на фактическата обстановка и анализ на доказателствата: тълкуване във вреда на подсъдимия, с което е нарушен чл. 16 от НПК; отхвърляне на доказателства в полза на защитната теза на подсъдимия; недоказаност на обвинението, погрешно заключение за съставомерността на деянието. Защитникът сочи, че липсва цялостна оценка на доказателствата по отношение на индивидуализация на наказанието. Следвало да се вземе предвид обществената опасност на дееца и отегчаващите обстоятелства, които били надценени. Не било отчетено значението на смекчаващи обстоятелства: добри характеристични данни, малолетно дете на подсъдимия, което в резултат на реализираното ПТП останало без един родител; фактът, че подсъдимият е загубил майката на детето си и свои приятели, което оказало сериозно отражение върху психическото и емоционално състояние на подсъдимия след ПТП-то, в което самият той бил тежко увреден. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият М. не се явява, редовно призован, както и конституираният като защитник негов баща – М. А. М. Х.. Всеки от упълномощените му защитници – адвокати П. и Х., поддържат подадените касационни жалби и отправените с тях искания. Адв. П. представя по делото и писмена защита, в която отново са развити залегналите в жалбата й съображения за неправилност на атакувания съдебен акт. Частният обвинител М. З. и повереникът й адв. Д. Т., редовно призовани, не се явяват в заседанието на касационния съд. Адв. Х. М., също повереник на частния обвинител З., изразява становище за оставяне в сила на атакуваното решение. По делото от този повереник са постъпили и отговори на касационните жалби на всеки от двамата защитници на подсъдимия. Представителят на ВКП дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: По внесен срещу подсъдимия А. М. М. обвинителен акт първоначално е било образувано НОХД № 357/2015 г. по описа на ОС - Пазарджик, като с присъда № 2 от 15.01.2016 г. той е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. чл. 343, ал. 3, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, вр. чл. 20, ал. 1, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 41, ал. 1, вр. чл. 58, т. 3 от ЗДвП, поради което и във вр. с чл. 54, ал. 1 от НК го е осъдил на четири години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК го е лишил от право да управлява МПС за срок от седем години и шест месеца. С решение № 96 от 13.04.2016 г. по ВНОХД № 132/2016 г. по описа на ПАС, образувано по жалба на защитник на подсъдимия, на основание чл. 334, т. 1, пр. 2, вр. чл. 335, ал. 2, вр. чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2, пр. 1 от НПК присъдата е била отменена и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на ОС – Пазарджик. Съдебното производство и пред двете инстанции е протекло в отсъствие на подсъдимия, при условията на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а” от НПК. При второто разглеждане на делото с присъда № 50 от 24.11.2016 г., постановена по НОХД № 330/2016 г., ОС – Пазарджик е признал подсъдимия А. М. М. за виновен в това, че на 02.01.2013 г., на автомагистрала „Т.” с посока на движение [населено място] – [населено място] км 82 + 420, при управление на МПС лек автомобил „***” модел ** с регистрационен № *** – нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1, чл. 41, ал. 1 и чл. 58, т. 3 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на две лица - С. Б. Н. и Ф. М. З., и телесни повреди по смисъла на чл. 129 от НК на две лица - М. А. Ш. и Р. И. Ф., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 41, ал. 1, вр. чл. 58, т. 3 от ЗДвП, вр. чл. 54, ал. 1 от НК го е осъдил на четири години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип, а на основание чл. 343г, вр. чл. 37 ал. 1, т. 7 от НК го е лишил от право да управлява МПС за срок от седем години и шест месеца. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. ОС – Пазарджик е признал подсъдимия и го е оправдал по обвинението да е осъществил състава на чл. 343, ал. 4, вр. с ал. 3, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, вр. чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. По жалба на защитник на подсъдимия срещу осъдителната част на постановената присъда по НОХД № 330/2016 г. по описа на ОС – Пазарджик е било образувано ВНОХД № 708/2016 г. по описа на ПАС, като с атакуваното пред настоящия съдебен състав решение № 181/27.07.2017 г. въззивният съд на основание чл. 334, т. 3, вр. чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК изменил присъдата на окръжния съд в частта й относно режима на изтърпяване на наложеното на подсъдимия А. М. М. наказание от строг на общ и я отменил в частта, с която е постановено наказанието лишаване от свобода да се изтърпи на основание чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС в затворническо общежитие от закрит тип, а в останалата й част – потвърдил първоинстанционния съдебен акт. Съдебното производство и пред двете инстанции е протекло в отсъствие на подсъдимия, при условията на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а” от НПК. Решението на ПАС е съобщено на защитниците на подсъдимия М. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК, както следва: на адв. П. – на 01.08.2017 г., на адв. Х. – на 16.08.2017 г. Видно от положения щемпел на ПАС върху касационната жалба на адв. П. - вх. № 6397/04.08.2017 г. и дата на пощенското клеймо – 03.08.2017 г., а върху касационната жалба на адв. Х. - вх. № 6985/04.09.2017 г. и дата на пощенското клеймо – 31.08.2017 г. ВКС намира, че същите са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване на основание чл. 346, т. 1 от НПК. По съдържание оплакванията на двамата касатори са в значителна степен тъждествени, което обстоятелство позволява да бъдат обсъдени едновременно. Разгледани по същество, касационните жалби на подсъдимия А. М. са частично основателни, в контекста на релевираното наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. На първо място следва да се обсъдят твърденията за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, тъй като правилното приложение на закона и справедливостта на наложените наказания може да се проверят само при констатация за законосъобразно установени факти. Във връзка с отправените и в двете жалби възражения за допуснато нарушение на правото на защита на подсъдимия, аргументирано с различие в изписването на датите на настъпване на ПТП в обвинителния акт, следва да се отбележи, че по преобразуваното НОХД № 357/2015 г. на ОС – Пазарджик /постановената присъда по което е отменена с решение № 96 от 13.04.2016 г. по ВНОХД № 132/2016 г. по описа на ПАС/ в НОХД № 330/2016 г. на същия съд съдебното производство по него се е развило по същия обвинителен акт. В тази връзка, изобщо не е било необходимо отново да се връчва препис от обвинителния акт на подсъдимия чрез неговия защитник адв. П. (приложеният отрязък от връчената призовка е на л. 10 от НОХД № 330/2016 г.), тъй като чрез същия защитник той е бил получил препис още при първото разглеждане на делото (л. 12 от НОХД № 357/2015 г.). Така или иначе, разминавания в датите са били констатирани в съдебно заседание на 12.07.2016 г. пред окръжния съд по НОХД № 330/2016 г. (л. 106 гръб). На него прокурорът е направил изявление за отстраняване на техническа грешка в средата на стр. 5 от диспозитива на обвинителния акт като вместо „скоростта на автомобила „Ф.Ф.“ с ДК № *** на дата 03.01.2013 г.“ да се чете „02.01.2013 г.“. След това защитникът на подсъдимия, адв. П., е посочила, че в изпратеното й копие от обвинителния акт е забелязала разминаване в датите и същото е различно от приложения по делото оригинал. Съдът, след направена справка с копието на адв. П. и приложения обвинителен акт по НОХД № 357/2015 г., е констатирал, че са налице „технически грешки в датите“, с оглед на което е определил на адв. П. да се връчи ново копие от обвинителния акт след приключване на съдебното заседание. Допуснатата в обстоятелствената част на обвинителния акт непрецизност по отношение на датата на извършване на престъплението е била отстранена, подсъдимият чрез защитника му адв. П. е получил нов препис от обвинителния акт, и не представлява съществено процесуално нарушение, което по необходимост да налага отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния или окръжния съд, което би било безпредметно. Датата на извършване на престъплението – 02.01.2013 г., е безусловно установена, срещу същото обвинение подсъдимият се е защитавал и при първото гледане на делото пред ОС – Пазарджик и по никакъв начин правото му на защита не е било нарушено или ограничено, и макар несъответствието в цифровото посочване правилно да е отчетено от защитата на подсъдимия М. като нарушение, то по характера си не е съществено. Настоящият съдебен състав определя като неоснователно и развитото възражение в касационната жалба на адв. Х. във връзка с неизяснена скорост на движение на подсъдимия преди сблъсъка. Скоростта на движение на лекия автомобил на подсъдимия е била внимателно изследвана. При новото разглеждане на делото пред ОС – Пазарджик е било допуснато назначаване на повторна тройна АТЕ (л. 130 /гръб/ от НОХД № 330/2016 г.; повторна експертиза, а не допълнителна, както е посочено в жалбата на този защитник). Заключението на експертите е било изслушано в съдебно заседание на 24.11.2016 г. и прието с определение от същата дата (л. 206 от НОХД № 330/2016 г.). Повторната АТЕ сочи на по-ниска скорост на лекия автомобил на подсъдимия непосредствено преди отклоняването му наляво от лентата за принудително спиране – 163 км/ч, от залегналата в обвинителния акт, която „била равна и не по-ниска от 194 км/ч“. Прочитът на мотивите на въззивното решение ясно показва, че контролираният съд е ползвал за формирането на изводите си относно скоростта на движение на лекия автомобил на подсъдимия непосредствено преди настъпване на ПТП и мотивирано се е отнесъл с доверие именно в заложеното в повторната тройна АТЕ експертно заключение, а не към АТЕ от досъдебното производство, изводите от която са залегнали в изготвения обвинителен акт (стр. 14 до началото на стр. 15 от мотивите на решението по ВНОХД № 708/2016 г.). В случая, освен че приетата по-ниска скорост на движение е в полза на подсъдимия, не е било и необходимо участващият прокурор на основание чл. 287, ал. 1 от НПК да направи изменение на обвинението, тъй като не е била налице съществена промяна на обстоятелствената част относно механизма на причиняване на ПТП. Във връзка със заявените в касационната жалба на адв. Х. неясноти и противоречия в мотивите на въззивния съдебен акт са и възражения относно недоказаност на обвинението, както и неадекватна оценка на фактическата обстановка и анализа на доказателствата. В съответствие с правомощията си и по повод жалбата на подсъдимия с доводи за необоснованост, незаконосъобразност и допуснати съществени процесуални нарушения въззивният състав изцяло е проверил правилността на невлязлата в сила осъдителна присъда. Фактическата обстановка е подробно и прецизно изяснена от състава на ПАС. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, апелативният съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на ОС - Пазарджик, като е осъществил собствен пълноценен анализ на събраните от първоинстанционния съд доказателствени материали стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Неоснователно е и оплакването относно неадекватна оценка на фактическата обстановка, което е отправено формално, без никаква конкретика. Във въззивното решение е даден отговор и на оплакването на касаторите, насочено срещу отказа на съдебно-психиатрична експертиза по отношение на подсъдимия, обсъден на стр. 14 и 15 от мотивите. В обобщение следва да се посочи, че в хода на съдебното производство пред въззивната инстанция не са допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на посочените в чл. 348, ал. 3 от НПК, които да дадат основание за отмяна на постановеното въззивно решение. Атакуваният съдебен акт е задълбочен, детайлен и съдържателен както по отношение на анализа на доказателствата, така и в юридическата му част. Не се констатира липса на мотиви, непълнота или формалност при излагане на съображенията на съда по нито един въпрос от съществено значение за правилното решаване на делото. Основателни, обаче, са възраженията на касаторите, че е допуснато нарушение на чл. 58, т. 3 от ЗДвП. Въззивният съдебен състав е приел изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка на деянието, в т.ч. и обстоятелството, че подсъдимият се е движел в лентата за аварийно спиране, изпреварвайки първите два Т.-а. Произшествието е настъпило не от това негово неправомерно поведение в предходен момент преди ПТП-то, а от това, че с висока скорост - от лентата за принудително спиране, е предприел завой наляво, в лентата за изпреварване. Именно от най-крайната лява лента (лентата за изпреварване) същият изпреварил третия Т. – „С.”, както и лекия автомобил „Ф.Ф.” отдясно, без никаква видимост към пътната обстановка в лявата лента. Това, обаче, е друго нарушение на правилата за движение, обвинение за което не е било повдигано на подсъдимия М.. С оглед на изложеното, въззивният, (а и първоинстанционният съд) незаконосъобразно e приел, че управлявайки лек автомобил „***” модел ** подсъдимият М. е извършил нарушение на правилото за движение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП. В случая, нерегламентираното движение на подсъдимия в лентата за принудително спиране нe e в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, което обуславя изменение на въззивния съдебен акт в частта за обвинението за допуснато нарушение на правилото за движение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП, за което подсъдимият следва да бъде признат за невиновен и оправдан. Неоснователни са възраженията в жалбите за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на шофьора на лекия автомобил „Ф.Ф.” (св. М.) и пострадалите пътници в автомобила на подсъдимия. На този въпрос съставът на ПАС е дал убедителен отговор (стр. 15 от въззивното решение), с който ВКС се солидаризира. В разглеждания случай, формално допуснатото от св. М. необозначаване на управлявания от него лек автомобил с опознавателен знак по смисъла на чл. 18, ал. 1, т. 6 от ППЗДвП, указващ че същият е управляван от глухоням водач, и задължението по ЗДвП за непоставяне на обезопасителни колани от пострадалите не стоят в причинно-следствена връзка с настъпването на съставомерния резултат, доколкото с поведението им не са създали опасност за движението на подсъдимия, а оттам и за реализиране на ПТП. Въпреки внесеното от настоящата инстанция оправдаване на подсъдимия по отношение на обвинението за нарушаване на правилото за движение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП, ВКС намери претенцията на касаторите за намаляване на наложеното на подсъдимия М. наказание и прилагане на института на условното осъждане за неоснователна. Касационната инстанция се солидаризира с изводите на ПАС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия М.. При проверката на атакуваното въззивно решение не се констатира наличие на релевираното в касационните жалби основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. За да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК за изменение на въззивния съдебен акт чрез намаляване на наказанието, касационната инстанция трябва да установи явна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от очевидно несъответна и едностранчива оценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. По настоящото дело подобен извод не може да бъде направен. Наказанието на подсъдимия е отмерено при условията на чл. 54, ал. 1 от НК, към минимума на санкционната част на разпоредбата на чл. 343, ал. 3, б. „б” от НК. Всички обективно налични смекчаващи обстоятелства са взети предвид от въззивната инстанция при конкретизирането на срока на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 54 от НК, което е определено при превес на смекчаващите обстоятелства. Именно тяхното значение е обусловило наказание към минимума, поради което не може да бъде споделено възражението на касаторите, че инстанциите по фактите не са взели предвид смекчаващите обстоятелства при индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия. Няма как обаче обремененото съдебно минало на подсъдимия, извършил настоящото престъпление в изпитателния срок на предходно осъждане три месеца след влизане в сила на осъдителния съдебен акт (в тази връзка, констатирана на стр. 15 от мотивите на въззивното решение липса на протест/жалба на частния обвинител относно приложението на чл. 68 от НК, а оттам и забрана за reformatio in peius), да убегне от вниманието на въззивната инстанция. В конкретния казус установените по делото факти не оставят съмнение, че съчетаното действие на допуснатите от подсъдимия М. две на брой нарушения на правилата за движение по пътищата е твърде драстично, като всяко едно от тях само по себе си съдържа изключително висока степен на риск от настъпване на произшествие (движение с висока скорост далеч над разрешената за автомагистрала – 163 км/ч, изпреварване на пътни превозни средства от дясната им страна). Те, както и механизмът на деянието, обективират и изключителната лична обществена опасност на подсъдимия в качеството му на водач на МПС. Реалната оценка на личността на дееца не може да се ограничи единствено в рамките на неговите благоприятни характерови черти и положителни прояви в обществото и семейството, като се игнорират негативните му качества, изводими от спецификата на извършеното деяние. Водачът трябва да бъде преценяван преди всичко от гледна точка на прякото изпълнение на задълженията му при осъществяване на дейността по управление на МПС. В този аспект следва да се отбележи конкретното поведение на подсъдимия М., неоправданата му безотговорност към живота и здравето на четиримата души освен водача, намиращи се в автомобила, пълното му пренебрежение към нормите, регулиращи безопасността на движението, които характеристики го очертават като изключително рисков и много опасен и безразсъден водач. Не може да се пренебрегне и тежкият съставомерен резултат, значително надхвърлящ законовите изисквания за минимален брой пострадали лица, достатъчен за квалифициране на деянието по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б” от НК – смърт на две лица (С. Н. и Ф. З.) и средни телесни повреди на още две лица (М. Ш. и Р. Ф.). Всички тези данни характеризират престъпното деяние като такова със завишена степен на обществена опасност, значително надхвърляща типичната обществена опасност на престъпленията от този вид. Касаторите не сочат възражения досежно определеното в размер на седем години и шест месеца кумулативно наказание лишаване от правоуправление на МПС, но и диспропорция при определянето му не е налице. В заключение може да се обобщи, че при индивидуализацията на наказанията на подсъдимия М. въззивният съд е отчел всички индивидуализиращи особености на случая и е постигнал необходимия баланс между посочените в чл. 36 от НК цели – поправянето и превъзпитаването на осъдения, и общопревантивната функция на наказанието. Отмереният размер от четири години и шест месеца на наказаниието лишаване от свобода изключва възможността за приложение на института на условното осъждане, поради което е безпредметно да се обсъжда алтернативното искане на касаторите за отлагане изпълнението на наказанието му на основание чл. 66, ал. 1 от НК. С оглед на допуснатото нарушение на материалния закон, въззивното решение следва да бъде изменено само в частта по обвинението за престъплението по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК във връзка с нарушението по чл. 58, т. 3 от ЗДвП, като подсъдимият бъде оправдан по обвинението да е нарушил това правило за движение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 181 от 27.07.2017 г., постановено по ВНОХД № 708/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, втори наказателен състав, в частта по обвинението подсъдимият А. М. М. да е допуснал нарушение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП и го оправдава да е нарушил правилата за движение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 181 от 27.07.2017 г., постановено по ВНОХД № 708/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, в останалите му части. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.