Р Е Ш Е Н И Е №117 гр.София , 07 май 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП АНТОНИ ЛАКОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 234/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е инициирано по жалба от защитника на подс. И. Л. – адв. С. Л., срещу въззивно решение № 217 от 11.12.2013 г. по внохд № 262/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 наказателен състав, с посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК. С присъда № 61 от 06.06.2013 г., постановена по нохд № 551/2013 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, НО, подсъдимият И. А. Л. е признат за виновен в това, че на 16.11.2012 г. в [населено място], е направил опит умишлено да умъртви другиго – Б. Я. И., като деянието е било извършено с особена жестокост и е останало недовършено по независещи от волята на дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 6, пр. последно във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 18 , ал. 2 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на шест години лишаване от свобода. Подсъдимия И. А. Л. е признат за виновен и в това, че на 16.11.2012 г. в [населено място], е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието е било съпроводено със съпротива срещу органи на властта, изпълняващи задължения по опазване на обществения ред, а именно С. С. С. – полицай в „Охрана на обществения ред” на Сектор „Охранителна полиция” при Първо РУП – [населено място], Н. Г. А. – старши полицай в „Охрана на обществения ред ” на Сектор „Охранителна полиция” при Първо РУП – [населено място], полицай Т. М. С. – полицай в „Охрана на обществения ред ” на Сектор „Охранителна полиция” при Първо РУП – [населено място] и Д. П. К. - полицай в „Охрана на обществения ред” на Сектор „Охранителна полиция” при Първо РУП – [населено място] и същото по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм и дързост, поради което и на основание чл. 325, ал. 2, пр. 1, 3, 4 във вр. с ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на една година и осем месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия И. А. Л. е определено едно общо най-тежко наказание в размер на шест години лишаване от свобода, като на основание чл. 61, т. 2, вр. с чл. 60, ал. 1 ЗИНЗС е постановено изтърпяването на наложеното общо най-тежко наказание от шест години лишаване от свобода при първоначален “строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Извършено е приспадане по реда на чл. 59, ал. 1 и ал. 2 НК. Подсъдимият И. А. Л. е осъден да заплати на Б. Я. И. сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от деянието по чл. 116, ал. 1, т.6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.11.2012 г., до окончателното й изплащане, като е отхвърлен гражданския иск за разликата до пълния му предявен размер от 50 000 лв. Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските и държавната такса, както и по разпореждане с веществените доказателства. Присъдата е била предмет на въззивна проверка по протест на ОП Пловдив, жалба от гражданския ищец и частен обвинител Б. И. и жалба от подсъдимия Л.. С решение № 217 от 11.12.2013 г. по внохд № 262/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 наказателен състав, присъда № 61/06.06.2013 г. по нохд № 551/2013 г. на Окръжен съд-Пловдив е изменена в частта досежно наложеното наказание „лишаване от свобода” на подс. И. А. Л. по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК, което същото е увеличено от шест години на девет години; увеличен е и размерът на определеното по чл. 23, ал. 1 НК общо наказание на девет години лишаване от свобода; увеличен е и размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, дължимо от подс. И. Л. на Б. О. от 20 000 лв. на 50 000 лв. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. В касационната жалба срещу въззивното решение се мотивират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Релевира се оплакване за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, което е довело да ограничаване на процесуалните права на подсъдимия. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, като конкретно се оспорва правилността на фактическите изводи относно отказа на подсъдимия да довърши престъплението. Прави се довод за неправилно приложение на материалния закон, като на основата на твърдения за доброволен отказ и за липса на умисъл за причиняване на смърт, се счита за правилна правна квалификация на деянието по чл. 131, ал. 2, т. 9, предл. последно НК. Във връзка с това оплакване се обръща внимание на особеното психологическо състояние на подсъдимия, у когото поведението на пострадалия е отключило агресия, както и че нищо не е можело да спре довършването на деянието, ако Л. беше действал с пряк умисъл. По оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание се посочва конкретно, че неправилно е оценено като отегчаващо вината обстоятелство налагане на подсъдимия на административно наказание по чл. 78а НК, че като отегчаващи обстоятелства са взети предвид такива, които се поглъщат от квалификацията на деянието, че са подценени установените смекчаващи вината обстоятелства. Прави се оплакване и за прекомерна завишеност на присъденото на пострадалия обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Правят се алтернативно искания - за отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд с указания за отстраняване на процесуалните нарушения и за правилно приложение на материалния закон; - за намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. Л. – адв. Л., поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Моли атакуваното решение да бъде отменено и делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, алтернативно - наложеното на подсъдимия наказание да бъде намалено. Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Б. И. - адв. К., моли въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Представителят на ВКП пледира подадената от подсъдимия жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Подс. И. Л. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Извършената от ВКС проверка за наличието на сочените в жалбата от защитника на подсъдимия касационни основания, сочи на извод за НЕОСНОВАТЕЛНОСТ на касационната жалба. Въззивният съд, изпълнявайки задължението си да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване, като е обективирал този анализ в решението си. Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие доказателства – гласни, писмени и веществени и експертните заключения, както и събраните в хода на въззивното съдебно следствие доказателства, са били обсъдени поотделно и в съвкупността им. Оценъчната дейност на апелативният съд е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание, изложени са убедителни мотиви във връзка с кредитирането им. При извършване на тази собствена дейност по оценка и анализ на доказателствата, въззивният съд е възприел като правилно установена фактическата обстановка – такава, каквато е възприета в мотивите на първоинстанционната присъда, както и е споделил доказателствената оценка, направена от първия съд. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени въз основа на изпълнение на изискванията за обективност, всестранност и пълнота. Съставът на Апелативния съд в съответствие с изискването по чл. 339, ал. 2 НПК е обективирал вътрешното си убеждение във връзка с неприемането на доводите в жалбата на подсъдимия. Проверката на правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у въззивния съд, която касационната инстанция следва да извърши при релевираните оплаквания, имайки предвид, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на решаващия съд, сочи, че не се констатират процесуални нарушения в процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствата. Внимателният анализ на свидетелските показания на очевидците на деянието и критичната им оценка са довели до верни изводи по отношение на поведението на подс. Л.. От показанията на свидетелите П., М., Д. и Н., които правилно са оценени като последователни, обективни и кореспондиращи помежду си и с удостовереното в писмените доказателствени средства /протокол за оглед на местопроизшествие/, са изведени фактически заключения за това, че подс. Л., без да е бил провокиран по какъвто и да е начин от пострадалия, му е нанасял в продължение на 10-15 минути силни удари с юмруци и ритници в главата, лицето и гърба, че удрял главата му в предния капак на паркиран лек автомобил, че не преставал да го удря, независимо че пострадалият И. изпаднал в безсъзнание, лежал сред локва кръв и издавал хъркащи звуци. Свидетелските показания за нанасянето на побоя от подсъдимия спрямо пострадалия са в кореспонденция със заключението на съдебномедицинската експертиза във връзка с характера и тежестта на причинените на И. увреждания и механизма на причиняването им. Критиките в касационната жалба касаят правилността на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд относно фактите дали подсъдимият е преустановил действията си по нанасяне на удари на пострадалия и дали причина за това е било идването на полицейския патрулен автомобил. По отношение на тези обстоятелства също не се набелязва превратна оценка или едностранчива интерпретация на свидетелските показания на полицейските служители С. и А. и на св. Д., депозирани пред първоинстанционния съд и в допълнителния разпит пред въззивния съд. Чрез посочените гласни доказателствени средства са изведени фактически изводи за това, че пристигналият на местопроизшествието полицейски автомобил е бил с включена светлинна сигнализация, но не и със звукова такава, че към момента на спирането на полицейския автомобил подс. Л. е бил до буса си. Така възприетите фактически положения, обаче не могат да се интерпретират в насоката, претендирана от защитника - че към момента на идването на полицейския патрул побоят, осъществяван от подсъдимия над пострадалия, е бил преустановен. Без значение е обстоятелството, дали подсъдимият е чул полицейската сирена, или е възприел светлината сигнализация на патрулния полицейски автомобил, защото в конкретния момент на пристигане на полицейските служители Л. не е осъществявал действия спрямо пострадалия, който вече е бил паднал, в безсъзнателно състояние в локва кръв. Макар в този момент подсъдимият да не е нанасял удари на постр. И., то непосредствено след това, пред полицейските служители се е насочил да ритне пострадалия, заканвал се е, че ще го убие. Единствено намесата на полицейските служители е препятствала по-нататъшните му действия по отношение на пострадалия. По отношение на тези фактически обстоятелства не са налице никакви противоречия в гласните доказателства, така че те съставляват годна основа на формиране на фактическите изводи. Соченото в касационната жалба, че поведението на подсъдимия е обяснимо чрез изводите на съдебно психиатричната и психологична експертиза за подс. Л. - че същият е личност с повишено самочувствие, неглижира чувствата на околните и негова изявена черта е импулсивността, по никакъв начин не може да промени възприетите изводи за това, че и след идването на полицейските служители подсъдимият е продължил агресията си спрямо И.. Експертното заключение дава възможност за обяснение на поведението на подс. Л. чрез специалните психиатрични и психологични познания, но не може да изключи факта на обективиране на поведение за продължаване на побоя, а и колкото и да е алогично такова поведение в присъствието на полицаи, то е обективен факт и категорично не сочи на отказ да се преустановят действията спрямо телесния интегритет на пострадалия. Предвид на изложените съображения, касационната инстанция намери за неоснователни оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при разглеждане на делото, поради което не констатира наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 НПК и съответно на това, искането за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав не може да бъде уважено. По отношение на оплакването за неправилно приложение на материалния закон, същото касае само осъждането на Л. за опит за убийство, не и другото обвинение за хулиганство, поради което преценката на касационната инстанция е само по отношение на първото обвинение. При правилно установени факти въззивната съдебна инстанция е приложила точният материален закон, като е приела, че с действията си подс. И. Л. е реализирал състава на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. последно, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. Осъщественото от подс. Л. изпълнително деяние - чрез нанасяне на множество силни удари в главата и други части на тялото на пострадалия И. - е годно да причини престъпния резултат - да умъртви пострадалия. Престъплението не е довършено, доколкото не е настъпила смъртта на И., но това е станало по независещи от дееца причини. Той е реализирал посегателство върху телесния интегритет на пострадалия, довело до причиняване на увреждания, едно от които /черено-мозъчната травма/ без оказване на своевременна и квалифицирана медицинска помощ би могло да доведе до смъртен изход, но леталният изход не е настъпил по независещи от волята му причини - прекратяване на нанасянето на побой чрез намесата на пристигналите на мястото полицаи и откарването на пострадалия в болнично заведение за оказване на медицинска помощ. Развитите и пред настоящата инстанция възражения от защитника за наличие на доброволен отказ от опит са били обсъдени от инстанциите по същество и са намерили верен отговор във въззивното решение /л.11/.И според настоящата инстанция претенцията за ненаказуемост на деянието, основана на разпоредбата на чл. 18, ал. 3 НК, поради отказ подсъдимият да довърши изпълнението на престъплението, е лишена от основание. Въззивният съд правилно е приел, че в случая се касае до довършен опит, защото подсъдимият е завършил осъществяването на изпълнителното деяние - нанесъл е множество интензивни удари в главата, лицето и гърба на пострадалия, с ръце и с ритници, което обективирано поведение има като пряка и непосредствена последица причиняването на телесни увреждания, едно от които би могло да доведе до летален изход в случай на неоказване на навременна и компетентна медицинска помощ. Не е налице доброволен отказ от опит в случая, когато деецът е извършил такива действия, които са годни да причинят престъпния резултат - смъртта на пострадалия, но този резултат не е настъпил поради причини извън неговата воля. При довършения опит изпълнителното деяние е завършено, но исканите от дееца общественоопасни последици не са настъпили по обективни причини, независещи от неговата воля и затова отказът от довършване на престъплението по собствена подбуда е обективно невъзможен /в този смисъл, Решение № 29/85 г. на ІІ н.о., Решение № 191/29 г. на І н.о. на ВС/. В случая, нанесеният от подс. Л. побой на пострадалия като интензитет, насоченост на ударите основно в главата, продължителност на извършването му, съответно - причинените от това обективирано поведение на подсъдимия увреждания на И., дават основание да се приеме, че изпълнителното деяние е осъществено - извършени са от подсъдимия действия, годни да лишат от живот пострадалия, така че опитът е довършен. Следователно, не би могло да се претендира, че подсъдимият по собствена подбуда се е отказал от довършване на престъплението. Фактът, че към момента на пристигане на полицейския патрул подс. Л. е бил прекратил нанасянето на удари на пострадалия и се е намирал до буса си, не може да се интерпретира като отказ да довърши осъществяването на изпълнителното деяние, защото към този момент с поведението си той е осъществил такива по характер и обем действия, които са били годни да причинят смъртта на пострадалия, а и подсъдимият е могъл да възприеме, че към този момент И. е лежал на терена в безсъзнателно състояние, в локва кръв, издавайки хъркащи звуци. Освен това, обективно установеното поведение на подсъдимия след моментното прекратяване на агресията - след идването на полицейските служители той се е опитал отново да отиде да рита пострадалия, което е било препятствано от полицаите, в никакъв случай не сочи на промяна в насоката на поведението на подс. Л. и на негов отказ от продължаване на посегателството. Лишени от основание са и доводите в касационната жалба за липса на умисъл у подс. Л. за причиняване на смърт, а наличие на такъв само за причиняване на телесно увреждане. На тази доводи инстанциите по същество са отговорили вярно / стр. 12 от въззивното решение/. Съобразно трайната съдебна практика, за умисъла на дееца се съди по обективни факти, каквито са насоченост и сила на ударите, продължителност на нанасянето им, засягане с ударите на части от тялото, съдържащи жизнено важни органи и системи, като тези обективни факти могат да обосноват извод за субективното психическо отношение на дееца към резултата, независимо от заявеното от него като целени последици. В случая подсъдимият е нанесъл множество удари с ръце и с ритници най-вече в главата, лицето и гърба на пострадалия, удрял е главата му в капака на паркиран автомобил, силата на ударите е била от умерена до значителна /съобразно заключението на СМЕ/, ударите са били нанасяни силно, с голяма злоба /показания на св. П., св. М./, нанасянето на ударите е продължило, въпреки че пострадалият е бил паднал в безсъзнание, окървавен и издаващ хъркащи звуци /показания на св. П., св. М./. Така обективираното поведение на подсъдимия е несъмнена индиция за това, че целта му е била не да набие пострадалия, причинявайки му телесни увреждания, а да го лиши от живот. Нанасянето на удари със значителна сила, в жизнено важни части от тялото - главата, продължителния период на побоя - около 10-15 минути, отказът да спре нанасянето на удари, въпреки състоянието на пострадалия - в безсъзнание, лежащ в локва кръв, несъмнено обосновават умисъл за умъртвяване, като причиняването на смъртта е целен от дееца резултат. Обективно установените действия на подсъдимия, мотивиращи прекия умисъл за убийство /единствено възможен при опит/, не са единствените факти, подкрепящи правните изводи за субективното психическо отношение на дееца към резултата. Доказателствените източници съдържат информация и за репликите, отправени от подс. Л., които са в подкрепа на обективираното му поведение - същият е крещял по адрес на пострадалия "Умри!", "Ще те убия". Така че, правилни и мотивирани са правните изводи във въззивното решение отнасящи се до субективната страна на деянието - че се касае до пряк умисъл за умъртвяване, обосноваващ квалификацията на деянието като опит за убийство. "Особеното психологическо състояние на подсъдимия" към момента на извършване на деянието, сочено от защитата в касационната жалба като аргумент в подкрепа на тезата за липса на умисъл за умъртвяване на жертвата, не може да обоснове претендираната по-лека квалификация на деянието. По делото са изслушани и приети основно и допълнителни заключения на съдебно психиатрична и психологична експертиза за подс. Л., според които същият към момента на деянието е бил в състояние на обикновено алкохолно опиване, като загубата на самоконтрол е последица от токсичното действие на алкохола, водещата емоция е била гняв и ярост, които емоции са с висока интензивност, като реакцията му е била свърхмерна по отношение на емоционалното съдържание на ситуацията. Тези характеристики на поведението на подсъдимия действително сочат на особеното му емоционално състояние към момента на извършване на деянието, но това емоционално състояние не само не изключва умисъла за причиняване на смърт, а напротив - допълнително го аргументира, защото несъответната на повода агресия е била трудно контролируема от подсъдимия. Изложените аргументи сочат на неоснователност на претенцията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон. Не са налице основания за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление /умишлено причиняване на средна телесна повреда/, като материалният закон е приложен правилно, доколкото се касае до опит за умишлено умъртвяване. По-нататък, не се констатира наличието на касационното основание "явна несправедливост" на наложеното на подс. Л. наказание за така извършеното престъпление - девет години лишаване от свобода. Наказателната отговорност на подсъдимия е реализирана в хипотезата на чл. 55, ал. 1 , т. 1 НК, като доколкото липсва съответен протест, не са налице основания за ревизия по отношение на посоченото основание, а и такава ревизия не се и налага, предвид на установените смекчаващи вината обстоятелства, правилно преценени като многобройни такива. При това, касационната инстанция намира за правилни и кореспондиращи с материално правните норми изводите на въззивния съд за необоснована заниженост на наложеното от първостепенния съд на подсъдимия наказание шест години лишаване от свобода за извършеното престъпление 116, ал. 1, т. 6, пр. последно, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. Действително, апелативният съд неправилно е отчел като отегчаващо вината обстоятелство факта на налагане на подсъдимия на административно наказание по реда на чл. 78а НК. Това обстоятелство не може да бъде ценено като такова, утежняващо съдебното минало на подсъдимия, нито като сочещо на лоша характеристична данна. При все това обаче, като отегчаващо вината обстоятелство правилно са преценени конкретните характеристики на извършеното деяние, които, извън обстоятелствата, обосноваващи по-тежката квалификация, сочат на по-висока степен на обществена опасност на деянието - тези обстоятелства не касаят начинът на извършването /който е съставомерен признак/, а фактът на причиняване на множество телесни увреждания, които са наложили продължително лечение на пострадалия и чиито последици са трудно преодолими и изискват социални и медицински мерки за адаптация на пострадалия. Тази преценка на степента на обществена опасност на извършеното от подс. Л. деяние правилно е съобразена от въззивния съд в посока отегчаване на наказателната му отговорност, като мотивирано е възприето, че наложеното от първия съд наказание очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието. Следва да се отбележи, че определянето на наказанието спрямо конкретния подсъдим за конкретно извършеното престъпление не съставлява механична преценка на отчетените обстоятелства, влияещи върху отговорността му, а е логически процес на цялостна преценка на всички обстоятелства, относими към решаване на въпроса за наказанието. В рамките на този процес въззивният съд правилно и законосъобразно е съобразил преценката за степента на обществена опасност на деянието и е проектирал тази преценка в размера на наказанието за извършения от подсъдимия опит за убийство, като оценката за степента на обществена опасност на деянието е аргументирала увеличаване на размера на наложеното на подсъдимия наказание. Не е налице необосновано надценяване на отегчаващите вината обстоятелства, нито игнориране на смекчаващите такива. Обстоятелствата, сочени от защитата, свързани с данните за психичното състояние на подсъдимия, трудовата му ангажираност като земеделски производител, тежкото му семейно положение, са съобразени при определяне на наказанието при многобройни смекчаващи вината обстоятелства, под предвидения в специалната норма минимум и не следва да се им се дава допълнителна тежест при определяне на конкретния размер на наказанието спрямо подс. Л. под предвидения минимум. Освен това, преценката на въззивния съд за адекватност на вида и размера на наложеното наказание с целите на специалната и на генералната превенция, е правилно аргументирана чрез изводите за постигане на предупредително и възпиращо въздействие върху подсъдимия с оглед конкретните му психологически дадености, и върху останалите членове на обществото. Изложените съображения мотивират изводите на касационния съдебен състав за липса на предпоставки за корекция на въззивното решение по отношение на увеличаването на наказанието, наложено на подс. Л., за извършеното от него престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. последно, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК - не са налице основания за изменение на въззивното решение поради липсата на касационното основание по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Възраженията във връзка с уважения размер на гражданския иск се свързват в касационната жалба само с претенцията за по-лека правна квалификация на деянието, като освен това, липса конкретно формулирано искане във връзка с гражданско правната претенция. Не са налице основания за осъществяване на правомощията на касационната инстанция за изменение на въззивното решение, като бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление, за да се разсъждава за пръв път за справедливостта на обезщетението на фона на друга правна квалификация. Независимо от това, предявеният иск за обезщетяване на претърпени от пострадалия И. неимуществени вреди законосъобразно е уважен като основателен предвид осъществяването на състава на непозволено увреждане. По отношение на неговия размер, същият правилно е уважен съд в съответствие с критериите за справедливост, залегнали в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и тези критерии са преценени чрез обективното им проявление, като са взети предвид обстоятелствата, че в резултат на опита за умишлено умъртвяване, осъществен от подс. Л., на пострадалия са причинени три средни телесни повреди, съществено засегнали неговото здраве, че тези увреждания са изисквали комплексни медико социални грижи за преодоляването им, че последиците от уврежданията върху здравето на пострадалия И. са били съществени и дълготрайни, изискващи специални грижи за преодоляването им. В този смисъл оплакването за нарушение на закона при решаване на въпроса за гражданската отговорност е неоснователно, като не са налице основания за корекция на въззивното решение в тази му част. По изложените съображения касационната инстанция намери подадената жалба от защитника на подс. Л. за неоснователна, поради което същата следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 217 от 11.12.2013 г., постановено по внохд № 262/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 наказателен състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.