Р Е Ш Е Н И Е N 649 София , 18.01.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ , ПЪРВО отделение в открито съдебно заседание на четвърти октомври , две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова ЧЛЕНОВЕ: Костадинка Арсова Василка Илиева При участието на секретаря Виолета Петрова като разгледа докладваното от съдия Костадинка Арсова гр.д. N 1530 по описа за 2009 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290- чл.293 ГПК. С определение № 32 от 12.01.2010 г. е допуснато обжалване на решение № 1207 от 1.07.2009 г. по гр.д. № 890 от 2009 г. на Пловдивския окръжен съд , 10 състав , с което е оставено в сила решение № 88 от 8.06.2007 г. на Пловдивския районен съд,16 състав. Обжалването е допуснато по касационната жалба на С. Х. Д. срещу съдебният акт , с който е уважен предявеният от [фирма]- в ликвидация срещу касатора ревандикационен иск за апартамент № 10/26 ет.4, вх.”А”, бл.1589 , [улица] , кв. “В.” ,[населено място]. Касационното разглеждане се е спряло на процесуалните въпроси касаещи разпределението на тежестта на доказване при иска по чл.108 ЗС , свързани с приложението на чл.109, ал.4 ГПК/отм./, чл.127, ал.1 ГПК/отм./ , чл.128, ал.1 ГПК/отм./ чл.143 , ал.1 ГПК/отм./ чл.188 ГПК/отм./ , чл.189ГПК/отм./ както и по въпроса за цялостно обсъждане поотделно и в съвкупност на приобщения доказателствен материал. Предмет на разглеждане са и по релевантните материално правни въпроси, свързани с приложението на чл.68 ЗС , чл.69 ЗС, чл.79 ЗС, т.е. въпроса за придобиване по давност на обект , който първоначално е бил държавна собственост. В жалбата се прави основно оплакване за необоснованост на съдебният акт и неправилно приложение на процесуалния и материален закон. Ответника [фирма] - в ликвидация чрез ликвидатор А. В. Н. не е депозирала отговор, но допълнително е представила подробна писмена защита, в която излага становището си по двата спорни юридически факта- своето право на собственост и липсата на вещни права на ответника- касатор. Върховният касационен съд, състав на Първо г.о. като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното : Касационната жалба е допустима , защото е подадена от надлежна страна срещу въззивно решение , което е неблагоприятно за нея , в едномесечния законен срок. Решението е постановено след отменително решение № 123 от 26.03.2009 г. по гр.д. № 1098 от 2008 г. на Върховния касационен съд , Второ отделение, с което са дадени указания за извършване на допълнителни процесуални действия и по приложението на закона. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. При повторното разглеждане на делото Пловдивския окръжен съд е уважил предявеният от [фирма] - в ликвидация чрез ликвидатор А. В. Н. срещу С. Х. Д. ревандикационен иск за апартамент № 10/26 ет.4, вх.”А”, бл.1589 , [улица] , кв. “В.” ,[населено място] защото е намерил, че ищеца е установил правото си на собственост въз основа на отстъпено право на строеж по чл.130, ал.1, т.2 З./отм./ със заповед № СД-Б-121 от 4.08.1989 г. на Председателя на ОбНС,[населено място]. Това право на строеж е било реализирано, включително и с участието на [фирма] като строител. За изградените апартаменти в блока е съставен акт за държавна собственост № 167 от 10.11.1997 г. В това се състои и легитимацията на ищеца като собственик на спорната вещ. Направените изводи от въззивният съд са в противоречие с трайната съдебна практика, предвиждаща цялостно обсъждане на доказателственият материал – т.12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС и формиране на фактическите изводи от инстанцията по същество въз основа на установеното от доказателствата, преценени по вътрешното убеждение и при прилагане на правилата от неюридически характер на формалната логика. Този анализ на доказателствения материал е следвало да обоснове в кумулативно единство наличието на три юридически факта : правото на собственост на ищеца, осъществяваната фактическа власт от ответника и правното основание на което последният се намира в имота. В конкретиката вторият юридически факт е безспорен , макар ,че получава различно правно тълкуване . По делото е постигнато съгласие , че касатора С. Х. Д. осъществява фактическа власт върху имота , считано от 1992 г. /определение по чл.109, ал.4 ГПК/отм./ в съдебно заседание от 16.04.2007 г./. Въззивният съд е възприел тезата на ищеца и е заключил ,че се касае до фактическа власт , която осъществява държателя , а ответника подържа ,че се касае до владение като елемент от правото на собственост. Основно съдът се е занимал и отхвърлил правоизключващото възражение на Д. , че е придобил имота по давност , която е осъществявал от 1992 г. и понастоящем. Намерил, че фактическата господство на Д. върху имота представлява “държане “, а не “владение” предвид издадената заповед № 8 от 23.01.1995 г. от управителя на [фирма] за настаняване му в спорния имот. Настоящият състав намира , че извода за наличието на право на собственост в [фирма] не е подкрепено с доказателства поради следното: въз основа на отстъпено право на строеж по чл.130, ал.1, т.2 З./отм./ , норма допускаща учредяване на суперфиция върху държавна земя в полза на самоуправляваща се стопанска организация със заповед на съответния председател на ИК на ОбНС по местонахождението на имота, в случая със заповед № СД-Б-121 от 4.08.1989 г. на Председателя на ОбНС,[населено място], праводателя на ищеца е придобил право да изгради и получи в собственост 51 апартамента в парцел ІV, кв.41 по плана на[населено място], местността “В.-юг”. Изграждането на апартамените се осъществява от Д. комбинат, а впоследствие и от [фирма] , с който дружеството сключва договор за строителство от 29.12.1991 г. На 27.10. 1993 г. сградата е въведена в експлоатация с “акт образец 16”. Между временно е извършено преобразуване на ДФ “Е. “,[населено място] и дъщерната му фирма “Завод за силова електроника” –П. в еднолично търговско дружество с държавно участие , наречено [фирма] по баланса на “Завод за силова електроника” П. към 31.03.1991 г. В баланса са включени и изградените апартаменти в бл.1589, ул. “Пере Т.”,[населено място]. На 10.11.1997 г. е съставен е акт за държавна собственост № 567 . Ищеца подържа, че по силата на чл.17а ЗППДОБ/отм./ е станал собственик на изграденият обект и така очертава своята активна легитимация по воденето на иска за ревандикация. Това твърдение обаче не е съобразено с другите безспорно доказани факти по делото. Договора за строителство и продажба е сключен между БСФ”Р.” О. , в което съдружник е праводателя на ищеца с [фирма] М. Д.,[населено място]. В т.1 от него е посочено ,че Едноличния търговец чрез търг купува тринадесет апартамента, един от които е процесния. С анекс към този договор , сключен вече от [фирма] и ЕТ”Д.- 31”М. Д. се потвърждава задължението за продажба на тези апартаменти , като се посочва , че продавача ще съдейства за извършване на прехвърлянето. При предаването на апартаментите с протокол от 18.07.1995 г. ищеца изрично отбелязва , че не претендира вещни права върху имотите, които са предоставени на Едноличния търговец. Договора с анексите към него следва да се приеме за договор, сключен при условията на чл.19, ал.3 ЗЗД . С решение № 402 от 23.12.2005 г. по гр.д. № 183 от 2005 г. на ВКС, Търговска колегия, 2 отделение обаче е отхвърлен иска за обявяване на този предварителния договор за окончателен. Д. е оспорил правото на собственост на ищеца и е въвел правопогасителното възражение за собственост , сочейки че е придобил абсолютното вещно право върху имота на основание чл.79, ал.1 от Закона за собствеността. Правото си на собственост обосновава на обстоятелството , че след сключването на предварителния договор от 19.06.1992 г. с [фирма]- М. Д. той придобива владението върху имота и впоследствие е променя анимуса си , приемайки ,че осъществява владелчески действия като собственик. Настанителната заповед № 8 от 23.01.1995 г. издадена от [фирма] за настаняването му като наемател в жилището не е връчена, поради което ищците не могат да обосноват тезата си, че Д. е осъществявал държане на апартамента по силата на наемно правоотношение, тъй като такова не е възникнало. Тази заповед обаче доказва, че към датата на издаването й, Д. е осъществявал фактическа власт върху имота. Ищеца не е оборил презумпцията на чл.69 от Закона за собствеността и не е установил твърдението си , че ответника е държател, а не владелец , поради което прилагайки правилото на доказателствената тежест следва да се приеме ,че Д. е осъществявал фактическата власт върху имота за себе си. Съгласно чл.7, ал.3 от Закона за държавната собственост /в сила от 1.06.1996 г./ имотите- частна държавна собственост, могат да се отчуждават и да се обременяват с вещни права. За тях се прилагат общите разпоредби за собствеността, доколкото в този закон не се предвижда друго. Следователно те могат да се придобиват и по давност. Исковата молба е подадена на 28.11.2006 г. , т.е. след изтичането на законният десет годишен срок по чл.79, ал.1 ЗС. В този десет годишен период ответника е осъществявал действия, с които е демонстрирал, че владее имота за себе си . Декларирал го е и е плащал данъци и е заявил правото си на собственост ,снабдявайки се с н.а. № 19, т.01, рег. № 373, н.д. № 18 от 2004 г. въз основа на давностно владение. Предявеният иск е неоснователен тъй като не са установени два от юридическите факта на иска по чл.108 от Закона за собствеността. В. изложено налага извода, че решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно и следва да се отмени като се отхвърли предявеният осъдителен иск. Ищеца дължи направените по делото разноски в размер на 743 лева. По тези съображения , ВКС, състав на Първо г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 1207 от 1.07.2009 г. по гр.д. № 890 от 2009 г. на Пловдивския окръжен съд , 10 състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявеният от [фирма]- в ликвидация срещу С. Х. Д. ревандикационен иск за апартамент № 10/26 ет.4, вх.”А”, бл.1589 , [улица] , кв. “Възстанически” ,[населено място] като НЕОСНОВАТЕЛЕН. ОСЪЖДА [фирма]- в ликвидация Е. 825291468 да заплати на С. Х. Д. с ЕГН № [ЕГН] направените разноски по делото в размер на 743 лева /седемстотин четиридесет и три лева/. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: