Р Е Ш Е Н И Е №452 гр. София, 2 февруари 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на тринадесети ноември двехиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА РУМЕН ПЕТРОВ със секретар Марияна Петрова при участието на прокурора ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 1320 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производство по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано въз основа на постъпили жалби: от защитника на подсъдимия Р. С. - адв. И. Т., от служебния защитник на подсъдимия Н. Л. – адв. С. А. и от защитника на подсъдимия С. С. - адв. Б. Б. против въззивно решение № 120/25.06.2015 г. постановено по внохд № 68/2015 г. по описа на Апелативен съд - Варна. В жалбите са наведени всички касационни основания по чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК. Посочено е, че обвинителният акт е изготвен при съществени нарушения на изискванията на чл.246 от НПК – не са отразени препращащите норми, регламентиращи допуснатите нарушения на конкретния данъчен закон, както и фактите, които обуславят съставомерността на деянията и участието на подсъдимите в тях, а въззивният съд - не е изпълнил задълженията си за цялостна проверка на правилността на невлязлата в сила присъда, като не е изложил каквито и да било доводи по отношение на направените възражения от защитниците, с което е нарушено правото на защита на подсъдимите. Неоснователно не е допусната повторна съдебно психиатрична експертиза на подсъдимия Н. Л., въпреки разминаванията - според защитника адв.А., между заключението на приетата такава по делото и представените писмени доказателства относно психиката на подсъдимия и явно зависимото му поведение - в началото от баща му - починалия свидетел И. Л., а в последствие - от съдружниците му. В резултат на допуснатите според защитата съществени процесуални нарушения неправилно е приложен и материалния закон, а наложените наказания на всеки един от тримата подсъдими са явно несправедливи, тъй като само формално те са определени при условията на чл.55 от НК. Според защитниците предявените граждански искове са недопустими или са погасени по давност. Претендира се въззивното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, като бъдат отхвърлени изцяло предявените граждански искове или алтернативно да бъдат намалени наложените на подсъдимите наказания. В съдебно заседание подсъдимите Р. С., Н. Л. и С. С., въпреки предоставената им от съда възможност, не се явяват. Защитниците им адв.Т., адв.Б. и адв.А. - в представената „писмена защита”, поддържат депозираните жалби и настояват те да бъдат уважени по наведените в тях съображения. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита, че жалбите са неоснователни и решението на апелативния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено изцяло. Гражданският ищец – Министърът на финансите, чрез юрисконсултите към ТД на НАП - Варна - А. и А. в депозираните „писмени бележки” счита, че предявените граждански искове правилно са уважени, поради което въззивното решение следва да бъде потвърдено в гражданско-осъдителната му част. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното: В жалбите на защитниците на всеки един от тримата подсъдими са наведени идентични оплаквания, които са подкрепени със сходни доводи, което позволява те да бъдат разгледани едновременно. С присъда № 7/22.01.2015 г. по нохд № 748/2013 г. на Окръжен съд – Варна подсъдимите С. С., Р. С. и Н. Л. са признати за виновни в това, че: на 14.01.2008 г. в [населено място], в съучастие по между си – С. като извършител, а С. и Л. - като помагачи, умишлено са го улеснили, да избегне установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 2 003 000 лв., като С. е потвърдил неистина в подадена справка – декларация по ЗДДС, като тримата са съставили неистински документи, използвали са документи с невярно съдържание – фактури и са приспаднали неследващ се данъчен кредит в общ размер на 2 003 000 лв., поради което и на основание чл.255 ал.3 вр.с ал.1 т.2, т.6 и т.7 вр. с чл.20 ал.2 и ал.4 от НК и при условията на чл.55 ал.1 т.1 и ал.3 от НК са осъдени на по две години и девет месеца лишаване от свобода. на 30.07.2008 г. в [населено място], чрез използване на документи с невярно съдържание и неистински документи С. и С. са дали възможност на Н. Л. като управляващ и представляващ [фирма] да получи, а Л. е получил, от държавния бюджет неследваща се парична сума в особено големи размери - 95 200 лв., поради което и на основание чл.256 ал.2 вр. с ал.1 от НК и при условията на чл.55 ал.1 т.1 и ал.3 от НК са осъдени на по две години лишаване от свобода и от право да извършват търговска дейност в срок от три години. На основание чл.23 ал.1 от НК на всеки един от подсъдимите е определено едно общо най-тежко наказание от по две години и девет месеца лишаване от свобода, към което на основание чл.23 ал.2 от НК е присъединено и наказанието лишаване от право да извършва търговска дейност за срок от по три години. На основание чл.66 ал.1 от НК е отложено изпълнението на така определеното на всеки един от тримата подсъдими общо най-тежко наказание лишаване от свобода с изпитателен срок от по пет години. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно на държавата сумата от: 95 200 лв. и 2 003 000 лв., представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди в резултат съответно на престъплението по чл.256 ал.2 вр. с ал.1 от НК и по чл.255 ал.3 вр. с ал.1 т.2, т.6 и т.7 вр. с чл.20 ал.2 и ал.4 от НК, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното им заплащане. В тежест на подсъдимите са възложени и направените по делото разноски, както и дължимата държавна такса върху уважения размер на предявените граждански искове. По жалби на тримата подсъдими чрез защитниците им е образувано внохд № 68/2015 г. по описа на Апелативен съд - Варна. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда. Наведените в касационните жалби възражения са твърде общи, неконкретизирани и напълно идентични с направените и пред въззивния съд, който след като ги е обсъдил е дал дължимия според процесуалния закон отговор, който се споделя и от настоящия състав на ВКС. Обвинителния акт не страда от претендираната непълнота и противоречие в посочените факти и обстоятелства, които да водят до невъзможност подсъдимите да не могат да разберат в какво са обвинени, респективно да организират защита си по адекватен начин. Актът на ОП - Варна отговаря на изискванията на чл.246 от НПК, изготвен е при съобразяване с правата на обвиняемите, визирани в чл.55 от НПК и в съответствие с основните положения на ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че нито в обстоятелствената част, нито в диспозитива представителят на държавното обвинение не е посочил нарушените препращащи норми, регламентиращи допуснатите нарушения на конкретния данъчен закон. Бланкетната норма на повдигнатото обвинение по чл.255 от НК е изпълнена с необходимото съдържание като спрямо подсъдимия С. изрично е посочено, че той е нарушил разпоредбата на чл.125 от ЗДДС, а за помагачите му – подсъдимите Л. и С. са конкретизирани съставените от тях документи с невярно съдържание и ползваните неистински такива, с които те са улеснили извършителя да избегне установяването и плащането на данъчните задължения в особено големи размери, вида на избегнатите плащания и размера на самите задължения. По отношение на втория пункт от обвинението – относно престъплението по чл.256 от НК, е отразена достатъчно информация за съставомерните факти, като е очертан инкриминирания период, използваните неистински документи и документи с невярно съдържание. В този смисъл цялостното съдържание на обвинителния акт надлежно очертава рамката на наказателното производство чрез формулирането на обвинението по начин, който определя предмета на доказване и участието на всеки един от подсъдимите в него, което гарантира осъществяването на правото на защита. Няма съмнение, че още от досъдебната фаза С., Л. и С. са разбирали естеството на повдигнатите им обвинения и видно от процесуалното им поведение те адекватно са се защитавали, поради което няма основания да се приеме, че при изготвяне на обвинителния акт са допуснати нарушения на процесуални правила, които са опорочили воденото срещу тях наказателно производство. Касационният състав не споделя и оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с анализа на събрания доказателствен материал от второинстанционния съд. При условие, че първостепенният съд е направил пълно, вярно и задълбочено обсъждане на всички доказателства по делото – по отделно и в тяхната съвкупност, като е констатирал и липсата на съществени противоречия в доказателствените източници и след като изложените съображения са възприети изцяло от въззивния състав, апелативният съд не е бил длъжен да обсъжда в детайли всичко, което е задължително за мотивите към присъдата. Въпреки пестеливото изложение въззивното решение дава възможност на страните и на касационната инстанция да проследят начина на формиране на вътрешното убеждение на апелативния съд. В съответствие с изискванията на чл.339 ал.2 от НПК въззивният състав е отговорил и на направените от страна на защита възражения в жалбите, поради което не може да се приеме, че е налице липса на мотиви. Липсват такива основания и с оглед твърдението на адв.А. за допуснато съществено процесуално нарушение предвид неудовлетворяване на искането му за назначаване на повторна съдебно психиатрична експертиза на подсъдимия Л.. Следва да се има предвид, че не всеки отказ на решаващия съд да уважи доказателствено искане представлява съществено процесуално нарушение, а само този – който рефлектира върху пълнотата на доказателствената съвкупност относно предмета на доказване, а от там и на възможността да разкрие значимата за процеса фактология. Изготвеното в случая заключение по назначената комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза е пълно и ясно, почива на професионалния опит и теоретичните познания на изготвилите го трима експерти, поради което законосъобразно е прието и кредитирано от инстанциите по фактите. Обстоятелството, че то не удовлетворява поддържаната от защитника позиция – свързана с психиката на Л. и претендираното наличие на зависимост в поведението му от баща му или от съдружниците му, не е измежду законовите предпоставки за назначаване на повторна експертиза, поради което не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК и не може да бъде удовлетворено искането за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане. При липсата на допуснати процесуални нарушения предходните съдебни инстанции са приложили правилно и материалния закон, като са приели, че всеки един от подсъдимите е осъществил състава на вменените му във вина престъпления против данъчната система. По делото не е спорно дали процесният обект – предприятие за преработка на червени меса и кланица в [населено място], област Варна е построен или не, а на каква стойност е станало това и съответно дали отразените при фактурирането и декларирани пред НАП стойности на извършените СМР отговарят на действително осъществените такива. От събраните по делото доказателства безспорно е установено, че договорената към 13.07.2006 г. цена от около 9 000 000 лв. без ДДС между [фирма] и [фирма], между [фирма] и [фирма] за около 10 570 000 лв. без ДДС е завишена и нереална. Действителната стойност на осъществените СМР възлиза реално на 811 468 лв. без ДДС, до който размер тя е нараснала от първоначално договорените 148 142 лв. без ДДС за периода от м.ноември 2005 г. до приключването на обекта през 2008 г. включително. Основание за този извод дава не само възложените от [фирма] на [фирма], /включително на всички подизпълнители на [фирма]/ дейности, при които впоследствие липсва промяна в обемите на договорената за извършената работа, но и подписването на договорите от страна на подсъдимия С., както за „възложител” за [фирма], така и за „изпълнители” от името на [фирма], а и „подписването” и на 49 бр. граждански договори за сметка на [фирма] отново от подсъдимия С.. При тези факти и обстоятелства по делото, инстанциите по същество законосъобразно са приели установената по един категоричен и несъмнен начин не само привидност на сделките между представляваните от подсъдимите търговски дружества и липсата на реално осъществени между тях услуги на декларираната стойност, а и липсата на реална възможност за осъществяването им. Ето защо направеното от адв.Белачев възражение, че не може да се търси отговорност на С., тъй като строителят не си е свършил работата, като не е водил редовно счетоводство, а подзащитният му само ги е отразил в представените от него справки декларации е изцяло неоснователно. В случая следствие на съвместната престъпна дейност на подсъдимите се е достигнало до драстично - няколкократно увеличение на отразената документално цена на осъществените СМР в представените пред данъчните органи документи на управляваните от тримата подсъдими фирми и действителната цена на реално извършените СМР. С увеличаване на стойностите по посочените договори и издадените въз основа на тях фактури, намерили отражение в инкриминираните справки-декларации, представени пред ТД на НАП - Варна, се е достигнало до приспадането на неследващ данъчен кредит в размер на 2 003 000 лв. вместо внасянето му в бюджета, което само по себе си предпоставя и имуществена вреда, определяна от разликата между реално платения и действително дължим данък, което формира ощетяването на фиска. В този смисъл ВКС счита, че напълно неоснователни се явяват оплакванията на жалбоподателите, че материалният закон е приложен неправилно, следствие на което подсъдимите не следва да бъдат оправдавани. При индивидуализацията на наказанията на тримата подсъдими въззивният съд изцяло е възприел изчерпателната и задълбочена преценка на първоинстанционния състав. В случая не е игнорирано някое смекчаващо или отегчаващо отговорността обстоятелство, нито е подценено неговото значение. Извън визираните от първоинстанционния съд, други, определящи отговорността обстоятелства не само не са посочени в касационните /а и във въззивните/ жалби, но и обективно липсват. Определянето на наказанията при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК е следствие единствено на изминалия период от време от извършване на деянията до постановяването на първоинстанционната присъда. В този смисъл не би могло да се приеме, че с наложената санкция лишаване от свобода под минимума, предвиден в закона за всяко едно от двете престъпления, по отношение на всеки един от тримата подсъдими, не е изпълнено законовото изискване за справедливост на наказанието. Изминалият впоследствие до настоящия момент срок не би могъл да обоснове проявата на по-голямо снизхождение спрямо подсъдимите. Това би било неоправдано предвид значителната обществена опасност на извършените от тях престъпления, обусловени от броя на осъществените отделни форми на всяко едно от двете изпълнителни деяния и значителната стойност на предмета на всяко от двете престъпления в рамките на квалифицираните състави, който надхвърля неимоверно критерия за особено големи размери по смисъла на чл.93 т.14 от НК, поради което липсват основания за смекчаване на наложените на всеки един от тримата подсъдими наказания, още повече, че определеното на всеки общо най-тежко наказание лишаване от свобода е отложено за изпълнение при условията на чл.66 от НК. Неоснователно и е оплакването относно допуснатия от първоинстанционният съд за разглеждане, предявен от държавата чрез Министъра на финансите като неин представител, граждански иск за имуществени вреди от невнесени данъчни задължения, като същият е и уважен в пълния му предявен размер, което е потвърдено и от въззивната инстанция. Изложените в тази насока аргументи от предходните съдилища относно допустимостта на предявения граждански иск и правилното осъждане на подсъдимите по него се споделят изцяло от настоящия касационен състав. По делото е безспорно, че в резултат на извършените престъпление против данъчната система за държавата настъпва щета, чийто еквивалент е съответно размерът на дължимия и невнесен ДДС и получения неправомерно данъчен кредит. В случая неплатените данъчни задължения са установени с ревизионен акт, издаден по реда на ДОПК, като няма данни да е налице каквото и да било плащане по него, а още по-малко пълното погасяване на установените данъчните задължения чрез изплащането им. Наличието на влязъл в сила ревизионен акт не обвързва наказателния съд с недопустимост на предявения граждански иск, защото основанието за издаването му е различно от деликта, който е основанието за разглеждане на гражданския иск в наказателното производство. Следва само да се добави, че възражение за повторно плащане би могло да се направи едва в рамките на изпълнителното производство. В случая не е изтекла и предвидената в чл.114 ал.3 от ЗЗД погасителна давност за вземания от непозволено увреждане. Видно от молбата на Министъра на финансите /л.36 - 38 от нохд № 748/2013 на ОС – Варна/ гражданският иск е предявен на 15.07.2013 г., като е приет за разглеждане в съдебно заседание на 22.11.2013 г.. РА № 1136/16.10.2008 г., който е в основата на изпратения сигнал от ТД на НАП - Варна до ОП - Варна и е послужил за образуване на наказателното производство срещу С. е връчен по реда на чл.32 ал.6 от ДОПК - след изтичането на 14 – дневния срок, считано от 03.11.2008 г., т.е. от този момент деецът е станал известен и е започнала да тече пет годишната погасителна давност, което налага извода, че към момента на постъпването на гражданския иск в съда – 15.07.2013 г. тя не е изтекла. Ето защо правилно подсъдимите са осъдени солидарно на основание чл.45 от ЗЗД да заплатят на държавата сумата от 95 200 лв. и от 2 003 000, ведно със законната лихва от дата на увреждането, представляваща обезщетение за претъпени имуществени вреди. Водим от горното Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира, че жалбите са неоснователни и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 120/25.06.2015 г. постановено по внохд № 68/2015 г. по описа на Апелативен съд - Варна. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: