Р Е Ш Е Н И Е № 223 Гр. София, 13.04. 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на тридесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при участието на секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 2273/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на А. А. П. и В. К. Д., двамата от [населено място], Пловдивска област, чрез процесуалните им пълномощници, против решение № 710/06.04.15 г. по гр.д.№ 213/2015 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, в частта, с което след отмяна на решението на СГС, ГО, ІV състав, постановено на 04.06.2014 г. по гр.д.№ 15192/2012 г. в неговата осъдителна част за разликата над 90 000 лв. до 250 000 лв., присъдени в полза на В. К. Д. и за разликата над 120 000 лв. до 250 000 лв., присъдени в полза на А. А. П., както и частично по отношение на разноските, исковите претенции против Д. – О ЕАД [населено място] с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ в посочените части са отхвърлени; както и в частта, с което първоинстанционното решение е потвърдено за разликата над 250 000 лв. до 600 000 лв., претендирани от А. П. и до 500 000 лв., претендирани от В. Д., в който размер исковете са били отхвърлени. Оплакванията в касационната жалба са за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281 т.3 ГПК. Касаторите поддържат, че при постановяване на решението неправилно е приложена нормата на чл.52 ЗЗД и не са съобразени всички обстоятелства по делото, относими към определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, включително не е взет предвид лимитът на отговорност на застрахователя по чл.266 КЗ /отм./. Противоречи на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД и на фактите по делото изводът на съда, че починалият син на ищците е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. При формирането му съдът не е оценил правилно влязлата в сила присъда на делинквента Й. за умишлено причиняване на смърт, при което самоучастието на пострадалия е изключено. Не е преценено адекватно и поведението на пострадалия, предприето при изпълнение на гражданския му дълг и в защита на обществения ред. По тези и други подробно изложени съображения се моли решението в обжалваните отхвърлителни части да бъде отменено като неправилно и исковете за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на А. А. П. при ПТП, настъпило на 23.09.2011 г., да бъдат уважени изцяло, ведно с лихвите от датата на увреждането и сторените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба Д. – О ЕАД [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, счита обжалваното решение за правилно. Поддържа, че така определените от въззивния съд обезщетения съответстват на общественото изискване за справедливост към датата на събитието, както и че изводът за наличие на съпричиняване е обоснован. Сочи, че лимитите относно застрахователното обезщетение по чл.266 КЗ /отм./, от които касаторите черпят доводи за размера на обезвредата, действат от 11.06.2012 г. – след момента на деликта. Моли решението в обжалваните части да бъде оставено в сила, с присъждане на сторените за настоящата инстанция разноски. Третото лице – помагач на ответника С. Й. Й. от [населено място] не е подало отговор против жалбата в срока по чл.287 ал.1 ГПК, не изпраща свой представител в о.с.з. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, преценени по реда на чл.290 и сл. ГПК, намира следното: С определение № 654/29.07.2016 г. по т.д.№ 2273/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО решението Софийския апелативен съд в обжалваните части е допуснато до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса относно тълкуването и прилагането на чл.52 ЗЗД и по-конкретно за критериите, формиращи съдържанието на понятието „справедливост" по смисъла на посочената правна норма при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от деликт. За да достигне до атакувания краен резултат, съставът на въззивния съд от фактическа страна съдът е установил, че с влязла в сила присъда № 25/01.03.2012 г. по НОХД № 130/2012 г. на Пловдивския окръжен съд подсъдимият С. Й. Й. е признат за виновен в това, че на 23.09.2011 г. в [населено място], обл. Пловдивска, при управление на МПС - л.а. Форд Транзит с ДК [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата на ЗДвП – чл.5 ал.1 т.1 пр. 3 и 4, чл.20 ал.2 изр.2, чл.116 пр.1 и правилата на ППЗДвП – чл.3 и чл.93 пр.1, като умишлено е причинил смъртта на А. А. П., за което е наказан при условията на чл.342 ал.3 б. В и чл.54 НК. При подробно обследване на механизма на ПТП, установен със заключението по допуснатата А., кредитирано от съда, той е приел, че се установява принос на пострадалото лице в причиняване на смъртта му, по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, в размер на 1/3. Доводите в тази насока са, че съпричиняването на вредите е обективна категория и съществува винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането. В случая пострадалият първоначално е препречил пътя на микробуса, управляван от делинквента /в опит да го задържи до пристигането на органите на реда, т.е. е действал в обществен интерес, но мотивите за тази постъпка са от субективно естество, т.е. са ирелевантни/, а впоследствие е имал реална възможност да се пусне и отскочи от капака му, което не е сторил. За да прецени размера на обезщетението за всеки от ищците по правилата на чл.52 ЗЗД, съдът е взел предвид изключително младата възраст на починалия – 19 годишен към датата на ПТП; обстоятелството, че е живеел в едно домакинство с баща си и бил „златно дете”, според показанията на св. И.; че родителите преживели изключително тежко загубата му, а бащата не виждал смисъл да живее и изпаднал в депресия. Отбелязал е, че наличието на изключително топли и силни емоционални връзки в семейството, прекъснати със смъртта на А., са се отразили най-вече върху състоянието на баща му, който се е грижел за неговото възпитание и е станал очевидец на смъртта му, и в по-малка степен върху майката, която работи и живее в чужбина. При тези мотиви, съдът е определил обезщетение за претърпените от бащата неимуществени вреди в размер на 156 000 лв., а за тези на майката – в размер на 117 000 лв. При спадане на установеното съпричиняване на вредоносния резултат, съдът е счел, че в полза на първия ищец ответникът дължи обезщетение по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ в размер на 104 000 лв., а в полза на втората – 78 000 лв. На последно място е посочил, че решението на СГС в осъдителната част до сумите 120 000 лв. и 90 000 лв. е влязло в законна сила, като необжалвано от застрахователя, който е изплатил на ищците обезщетения в посочения размер в хода на процеса. І. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на решението, становището на настоящият съдебен състав е следното: Според задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с трайната практика на ВКС по чл.290 ГПК, справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, включително тези, при които е осъществено увреждането и начинът на извършването му. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Когато съдът е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните, критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД се явява нарушен. Горната преценка включва и съобразяване с общественото разбиране за понятието справедливост на даден етап от развитието на обществото, а то пряко зависи от обществено-икономическите условия. В тази връзка лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите следва да се имат предвид единствено като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, при която е настъпило увреждането, доколкото не са самостоятелен критерий за размера на обезщетението /в указания смисъл е цитираното от касаторите решение № 157/28.11.2014 г. по т.д.№ 3040/2013 г. на ТК, ІІ ТО, както и много други/. ІІ. По основателността на касационните жалби. Въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика, при нарушение на материалния закон и необоснованост на решаващите изводи досежно размера на отговорността на ответника, по следните съображения: В конкретния случай въззивният съд е преценил младата възраст на загиналото момче в съвкупност с близките отношения и особеностите им, съществували съответно между бащата и сина и майката и сина, като е отдал значение на установеното от свидетелите особено тежко отражение на смъртта на А. в неимуществената сфера на бащата, поради което и му е определил по-високо обезщетение. Въпреки че съдът се е опитал да съобрази някои от примерно посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при смърт /възраст на починалия, степен на близост/, следва да се изтъкне, видно от отговора на правния въпрос по-горе, че с тях преценката за обема на неимуществените вреди и съответната им обезвреда не се изчерпва. В решението липсва адекватна оценка на обстоятелствата от 23.09.2011 г. в [населено място], довели до умишленото умъртвяване на сина на ищците, респ. на начина на извършването му. Последните без съмнение увеличават интензитета на търпените от родителите мъка и страдания, чието обезщетяване е предмет на спора. Макар съдът да е обективирал преценка в съответствие с обществено-икономическата конюнктура /в периода на увреждането обезщетенията за неимуществени вреди варират между 100 000 лв. и 220-250 000 лв., в рамките на които са и определените обезщетения по делото/, то той не е съобразил всички релевантни за еквивалентното обезщетение обстоятелства, при отчитане на които за претърпените неимуществени вреди се следва обезщетение в горната граница на посочения диапазон. Съдът е пропуснал да отдаде нужното значение на фактите, че деликтът е причинен публично, с белези на жестокост, вкл. пред очите на бащата, който отчаяно се е опитвал да спре микробуса, молейки детето му да бъде пощадено. Неоснователни са възраженията на ответника, че застрахователят не носи вина за начина, по който е настъпило събитието и за нечовешкото отношение, което се е създало. Поначало отговорността на застрахователя по чл.226 КЗ /отм./ е безвиновна, но той има задължение да покрие изцяло вредите, причинени от делинквента при настъпилото застрахователно събитие, включително, когато то представлява умишлено престъпление. След като коментираните по-горе обстоятелства, съобразно задължителните указания на ППВС № 4/2968 г., имат значение за обезщетяването на вредите при делиикт, то те следва да се имат предвид и при ангажирането на пряката отговорност на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност”. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че адекватното и справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за настъпилите в резултат на смъртта на А. П. неимуществени вреди за неговите родители възлиза на 250 000 лв. за А. П. и на 200 000 лв. за В. Д.. По-високото обезщетение в полза на бащата произтича от качеството му на пряк очевидец на смъртта на сина му, настъпила след безуспешните му опити да спре микробуса и да предотврати фаталния изход, което е накърнило в значително по-голяма степен неимуществената му сфера. Така определените обезщетения не подлежат на редуциране, с оглед съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалото лице, т.к. подобен принос не се установява от данните по делото. Като е приел обратното, съставът на въззивния съд е формирал необоснован извод, както и е приложил неправилно нормите на чл.51 ал.2 ЗЗД и чл.300 ГПК. Установеният по делото механизъм на ПТП е следният: Пострадалият е застанал пред спрелия микробус, в опит да осуети потеглянето му. Водачът е имал пряка видимост към пешеходеца, потеглил е право срещу него, с постоянно нарастващ интензитет. След първоначалното съприкосновение, което също е било възприето от водача, той е продължил да ускорява скоростта, пешеходецът се е задържал за кратко време върху капака на превозното средство, докато е изпаднал от него под микробуса. Във всеки един момент до изпадането на пострадалия под гумите на микробуса, водачът е имал техническата възможност да предотврати инцидента, т.е. е имал пълен контрол върху случващото се на пътя. Именно поради това наказателният съд е приел, че смъртта на А. П. е причинена умишлено, като в частта относно формата на вината, доколкото тя има значение за гражданско-правните последици от деянието, присъдата е задължителна за гражданския съд, на основание чл.300 ГПК. Като е счел, че пострадалият има принос в увреждането, въззивният съд е игнорирал задължителната сила на влязлата в сила присъда, както и е извел причинна връзка между поведението на пострадалото лице и вредоносния резултат, каквато не се установява от данните по делото. Следва да се отбележи, че изцяло липсват и доказателства, обуславящи извода на съда, че А. е имал възможността да се пусне и да отскочи от движещото се превозно средство, напротив, той инстинктивно е направил всичко възможно, за да не попадне под него. Въззивният съд правилно е посочил, че приносът в увреждането по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД има обективен характер, но неправилно е преценил, че съществува причинно-следствена връзка между конкретни действия/бездействия на пострадалия и настъпването на вредите. По тези съображения съставът на ВКС, ТК, ІІ-ро ТО намира, че решението на въззивния съд в обжалваните отхвърлителни части е частично неправилно и следва да бъде касирано за разликата над 90 000 лв. до 200 000 лв. по отношение на В. Д. и за разликата над 120 000 лв. до 250 000 лв. по отношение на А. П.. С оглед правомощията на настоящата инстанция по чл.293, ал.2 вр. ал.3 ГПК, доколкото преценката по касационните жалби не налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови решение по същество, с което в полза на ищеца А. П. да бъде присъдена допълнително сумата от 130 000 лв., а в полза на ищцата В. Д. – сумата от 110 000 лв., ведно със законната лихва върху така определените обезщетения, считано от 23.09.2011 г. до окончателното им изплащане, а в останалата обжалвана част въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Решението в частта относно разноските следва да бъде изцяло отменено, като въпросът следва да се пререши в съответствие с изхода от настоящия спор. По него, като взе предвид всички оплаквания и възражения на страните, вкл. за прекомерност по смисъла на чл.78 ал.5 ГПК, доказателствата за реално извършени разходи, указанията на ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с оглед съотношението между уважените и отхвърлените части от исковете, съответно предмет на спора пред всяка инстанция, съдът намира, че ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на ищците сумата 10 145 лв., а те - да заплатят на ответника сумата 44 240 лв., за всички съдебни инстанции. Ответникът следва да бъде осъден да заплати и дължимата държавна такса в размер на 27 630 лв. за трите инстанции. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 710/06.04.15 г. по гр.д.№ 213/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав В ЧАСТТА, с която след частична отмяна на решение на Софийски градски съд, ГО, ІV състав от 04.06.2014 г. по гр.д.№ 15192/2012 г. са отхвърлени исковете по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ против Д. – О ЕАД [населено място], както следва - за разликата над 90 000 лв. до 200 000 лв., дължими в полза на В. К. Д. и за разликата над 120 000 лв. до 250 000 лв., дължими в полза на А. А. П., както и изцяло относно разноските, и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Д. – О ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК] ДА ЗАПЛАТИ на В. К. Д. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], Пловдивска област, сумата 110 000 /сто и десет хиляди/ лв., а на А. А. П. с ЕГН [ЕГН] от с.с. – сумата 130 000 /сто и тридесет хиляди/ лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им - А. А. П., настъпила при ПТП на 23.09.2011 г. в [населено място] по вина на третото лице – помагач на ответника С. Й. Й. с ЕГН [ЕГН], при управление на л.а „Форд транзит” с рег. № РВ 65-31 ВХ, на основание чл. 226 КЗ /отм./, ведно със законната лихва върху главниците, считано от момента на увреждането – 23.09.2011 г., до окончателното им изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 710/06.04.15 г. по гр.д.№ 213/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 8 с-в в останалите обжалвани отхвърлителни части /за разликата над 200 000 лв. до претендираните от В. К. Д. 500 000 лв. и за разликата над 250 000 лв. до претендираните от А. А. П. 600 000 лв./. ОСЪЖДА Д. – О ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК] ДА ЗАПЛАТИ на В. К. Д. с ЕГН [ЕГН] и на А. А. П. с ЕГН [ЕГН] съдебно-деловодни разноски за трите съдебни инстанции в размер на 10 145 /десет хиляди сто четиридесет и пет/ лева. ОСЪЖДА В. К. Д. с ЕГН [ЕГН] и на А. А. П. с ЕГН [ЕГН] – двамата от [населено място], обл. Пловдивска, ДА ЗАПЛАТЯТ на Д. – О ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК] сумата 44 240 /четиридесет и четири хиляди двеста и четиридесет/ лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за три инстанции. ОСЪЖДА Д. – О ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК] ДА ЗАПЛАТИ в полза на Върховен касационен съд 27 630 /двадесет и седем хиляди шестстотин и тридесет/ лева, представляващи дължими държавни такси за трите съдебни инстанции. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2.