Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60493

гр. София, 16 юни 2021 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 837 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 12466/09.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 5849/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 3275/08.05.2019 г. по гр. дело № 16648/2017 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати на Д. Н. М., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата 10 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод повдигнато срещу ищеца обвинение, ведно със законната лихва, считано от 21.12.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, т.е. – навеждат се касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. М. не е подал отговор на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42/01.07.2019 г. по гр. дело № 1914/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 311/14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 476/27.01.2016 г. по гр. дело № 3281/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че обобщени, уточнени и конкретизирани (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), формулираните от касатора правни въпроси, се свеждат по съдържание до един, по-общо формулиран и често поставян в практиката правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства по делото, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост.
Отговор на този въпрос е даден с т. 11 (т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз и в посочените от касатора три решения на ВКС, в която се приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния ѝ субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Това обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него. В мотивите към решението си, обаче съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.
Настоящият съдебен състав намира, че при определянето размера на присъденото по делото обезщетение въззивният съд е разрешил посочения по-горе правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, в противоречие с така цитираната практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС. Апелативният съд по никакъв начин не е посочил в мотивите към обжалваното решение как е определил размера от 10 000 лв. на процесното обезщетение, като нито сам е обсъдил установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, нито е препратил за това по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. Вместо това въззивният съд само е посочил кои обстоятелства по делото приема за установени (доказани) и кои – не, след което се е задоволил да изложи съображения, че „с оглед горните разсъждения“ намира присъденото обезщетение за „определено по правилен начин, при отчитане на обществения критерий за справедливост и икономическата конюктура към момента на постановяване на решението и при съобразяване на валидните за определяне на справедлив паричен еквивалент критерии, формирани от съдебната практика“.
Предвид изложеното, касационното обжалване по делото следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства по делото, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост.
Жалбоподателят ПРБ не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 12466/09.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 5849/2019 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Н. М. сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, и относно разноските по делото.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: