Р Е Ш Е Н И Е № 410 гр. София, 08 ноември 2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП Кр. ФИЛИПОВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 528/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от защитника на подс. З. М. срещу въззивна присъда № 12/23.01.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 3092/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, НО, VІІІ възз. състав. В нея се твърди, че въззивният съдебен акт е неправилен, незаконосъобразен и постановен в нарушение на установените правила – касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. В писмени допълнения към жалбата се излагат доводи в подкрепа на заявените основания, като се оспорват приетите от въззивния съд фактически констатации, които според касатора не се основавали на доказателствената съвкупност. Твърди се и че въззивната инстанция е нарушила материалния закон, като приела, че подсъдимият е осъществил престъплението, че подбудите му са били хулигански и че по този начин противозаконно е пречел на орган на власт да изпълни задълженията си, тъй като тези изводи не се основавали на доказателствата по делото. Незаконосъобразно въззивният съд уважил предявения граждански иск, въпреки че не била подадена жалба от гражданския ищец срещу първоинстанционната оправдателна присъда. Предвид наличието на така описаните нарушения на материалния и процесуалния закон, касаторът претендира за отмяна на обжалвания въззивен съдебен акт. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура излага становище за неоснователност на касационната жалба. Според представителя на държавното обвинение, въззивният съд е приел фактическа обстановка, различна от изложената в мотивите на първоинстанционната присъда, като подробно е обсъдил събраните доказателства и е достигнал до законосъобразния извод за това, че подсъдимият е осъществил деянието, в което е обвинен. Правилно при определяне на наказанието контролираният съд преценил като отегчаващи отговорността обстоятелства хулиганските подбуди, с които е осъществено деянието, както и факта, че подсъдимият е попречил противозаконно на орган на власт да изпълни задълженията си. В заключение прокурорът пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец - адвокат А., поддържа доводите, които е изложила в писмено възражение, подадено срещу касационната жалба. Процесуалният представител изразява становище, че след като прокурорът е подал протест срещу първоинстанционната присъда в нейната цялост, съгласно указанията, дадени с ТР № 5/2018 г. на ОСНК, въззивният съд е бил длъжен да се произнесе и по гражданския иск. С оглед на това повереникът прави искане за оставяне в сила на въззивния съдебен акт, като претендира и за заплащане на направените по делото разноски. Подсъдимият З. М., редовно призован, не се явява в съдебното заседание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда, постановена на 01.03.2022 г. по н.о.х.д. № 12 733/2019 г. по описа на Софийски районен съд, подсъдимият З. М. на основание чл. 304 от НПК е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 131, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 130, ал.1 от НК. С присъдата е отхвърлен гражданският иск, предявен от пострадалия Н. Г. срещу подс. М. за сумата от 3500 лева, претендирана като обезщетение за причинени с деянието неимуществени вреди. Прокурорът от Софийска районна прокуратура останал недоволен от първоинстанционната присъда и подал протест срещу нея до Софийски градски съд с искане за осъждане на подсъдимия по повдигнатото с обвинителния акт обвинение. С въззивна присъда № 12/23.01.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 3092/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, НО, VІІІ възз. състав, предмет на настоящия касационен контрол /неправилно посочена в касационната жалба като въззивно решение/, подсъдимият З. М. е признат за виновен в това, че на 20.01.2019 г. в гр. София, ж.к. "Дружба", пред бл. 417, причинил лека телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, на Н. Г. М., работещ като младши автоконтрольор ІІ – І степен в 01 и 02 група „Пътен контрол“ на 01 сектор „Организация и контрол на пътното движение“ към отдел „Пътна полиция“ при СДВР, при изпълнение на службата му, като на основание чл. 131, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 130, ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК, е отложено за изпитателен срок от три години. Със същата присъда на основание чл. 45 от ЗЗД подс. М. е осъден да заплати на Н. Г. М. сумата от 3500 лева - обезщетение за причинените с деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 20.01.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 140 лева в полза на държавата, представляваща 4% държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. В тежест на подсъдимия са присъдени и разноските, направени по водене на делото. Касационната жалба, подадена срещу така постановената въззивна присъда, е допустима, тъй като е депозирана в срока по чл. 350 от НПК, от процесуално легитимирана страна и срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В писмените допълнения към жалбата /доколкото същата е бланкетна/ касаторът излага твърдението, че мотивите на обжалваната присъда представляват художествено повествование, „фантасмагорични са“ и не намират опора в доказателствата по делото. Твърди се, че въззивният съд неправилно изцяло игнорирал заключението на видеотехническата експертиза, установяващо, че не е имало пряк физически контакт между подсъдимия и пострадалия, въпреки че сам е допуснал и приел същото. Според касатора обективно не било възможно подс. М. да нанесе удар с лакът в гърдите на пострадалия, тъй като с едната си ръка държал телефона, с който снимал, а с другата бъркал в джоба си, за да извади личната си карта, подавайки я на св. М.. Всички свидетели очевидци видели точно това, както и че пострадалият сам се подхлъзнал и се подпрял с ръка на земята, при което получил нараняването. Въззивният съд обаче неправилно игнорирал техните показания, а дал вяра на св. И., който попълвал документи, подпрян на полицейския автомобил и се намирал с гръб към подсъдимия и пострадалия. По този начин като признал подсъдимия за виновен, въпреки отсъствието на доказателства, контролираният съд нарушил материалния закон. Въззивната инстанция незаконосъобразно счела и че деянието е осъществено с хулигански мотиви, като приела за хулиганство обстоятелството, че подсъдимият е снимал с телефона си полицейските служители без тяхно съгласие и в нарушение на конституцията. Според касатора конституционната забрана за заснемане е създадена за защита на гражданите и не ползва държавните служители по време на работа, намиращи се на публично място и поради това приетото от съда представлява „погазване на идеята за право, правосъдие и цялата съдебна практика“. В жалбата се твърди и че заключенията на въззивния съд, че подсъдимият отказал да изпълни множеството устни разпореждания, били голословни, незаконосъобразни и „безсмислени по своята същност“. Въззивният съд неправилно отчел като отегчаващо отговорността обстоятелството, че подсъдимият противозаконно е пречел на орган на власт да изпълни задълженията си, като не изложил и мотивите си за този извод. Това оставяло „защитата, подсъдимият и върховният съд“, да гадаят за „причините и фактите довели до подобно заключение“. С така изложените в касационната жалба оплаквания, макар и представени като доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, реално се изразява недоволство от необосноваността на обжалваната въззивна, доколкото се твърди, че същата е постановена при отсъствието на доказателства, подкрепящи обвинението. Касационната инстанция осъществява единствено контрол за правилното приложение на закона, няма правомощие да събира нови доказателства, както и да извършва собствена оценка на вече приобщените такива и да формира въз основа на тях фактически изводи, различни от направените от въззивната инстанция. Поради това необосноваността е изключена от касационните основания, визирани в разпоредбата на чл. 348, ал.1 от НПК. Единственото правомощие на касационната инстанция в тази насока е да провери дали фактическите положения, приети за установени от проверявания съд, са изведени при спазване на правилата за събиране, анализ и оценка на доказателствените източници, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК, както и дали процесът на формирането на вътрешното му убеждение по фактите и приложимото право е подчинен на принципите на формалната и правната логика. Прегледът на обжалвания съдебен акт налага извод, че контролираната инстанция стриктно е съблюдавала посочените правила при установяване на всички обстоятелства, имащи значение за правилното решаване на делото. Основното оплакване на касатора е за това, че въззивният съд изцяло е пренебрегнал заключението на видео – техническата експертиза, която сам е допуснал и приел, установяващо, че подсъдимият не е нанесъл удар с лакът в гърдите на полицейския служител М.; че е игнорирал показанията на свидетелите очевидци за това, че пострадалият сам се подхлъзнал и при падането на земята е наранил ръката си; че неправилно кредитирал показанията на св. И., въпреки че същият попълвал документи върху полицейския автомобил и бил с гръб към подсъдимия и пострадалия. Упрекът на касатора към дейността на въззивния съд, свързана с анализа и оценката на посочените доказателства, не може да бъде споделен. Не само тези на които акцентира жалбоподателят, но и всички останали доказателствени източници, включително и събраните в хода на проведеното въззивно съдебно следствие, са били подложени на изключително подробен, всестранен и задълбочен анализ от въззивната инстанция. Контролираният съд е изложил последователно и конкретно, кои от установените от първостепенния съд фактически изводи приема и кои не намира за основани на правилна оценка на доказателствената съвкупност. С впечатляваща детайлност въззивният съд е анализирал всяко отделно доказателство, като при това не е интерпретирал превратно съдържанието на нито един от доказателствените източници. Особено внимание е отделил именно на посоченото от касатора заключение на допълнителната видео – техническа експертиза № 5 – Ф/03.01.2023 г. /ДВТЕ/, като е проследил отделните кадри и е обсъдил задълбочено всяка една от констатациите на вещото лице, резултат от тяхното изследване. На л. 11 от мотивите на въззивната присъда контролираният съд е посочил последователността от действията на подсъдимия, заснети от самия него с камерата на мобилния му телефон. При това логично е достигнал до вярното заключение, че хаотичността при заснемане на движенията на дееца не се дължи на опитите му да извади документа си за самоличност, както се твърди от защитата, тъй като той вече се е намирал в ръката му, преди заснемането на кадрите, в които се визуализира загубата на равновесие от св. М.. Основавайки се именно на посоченото експертно заключение /противно на изложеното в жалбата твърдение за игнориране на същото/ въззивният съд е приел, че физическото стълкновение между подсъдимия и св. М. се дължи на целенасочените действия на първия от тях, а не на подхлъзване на пострадалия върху терена, както е приел първоинстанционният съд. При това изводите на въззивната инстанция не са „фантасмагорични“, както неуместно се твърди от касатора, а се основават на визуализираните върху сн. 21, сн. 23 и сн. 24 / от ДВТЕ/ движения на участниците в инцидента и обстановката около тях. От заснетите кадри се установява, че при контакта помежду си св. М. и подсъдимият са стояли на покрития с асфалт, сух тротоар – т. е. не са се намирали върху кален, хлъзгав, заледен участък, който да е способствал за подхлъзване на полицейския служител. На следващо място въззивният съд е съпоставил така отразеното върху снимковия материал с репликите, възпроизведени в заключението на фоноскопска експертиза по протокол № 216 - Ф/ 2021, разменени между подсъдимия и пострадалия, сочещи на взаимни обвинения между двамата за „бутане“, както и със записаната реплика – въпрос на св. О. към М. – „защо го буташ ти бе?“, като е достигнал до верния извод, че е имало физическо съприкосновение между двамата и „бутане“ от страна на подсъдимия, насочено към пострадалия. Некоректно в тази връзка касаторът се позовава на заключението на ДВТЕ, като твърди, че в него изрично било отбелязано, че на заснетите кадри не е отразено падане на лицата или физически контакт между тях. Експертът действително е направил такава констатация, но тя е във връзка с предходната такава – че „предвид хаотичното заснемане на камерата в различни посоки, както и съдейки от разменените реплики между трите лица Л1,С1 и С2 /обвиняващи се взаимно в бутане/, може да се допусне, че са във физически сблъсък помежду си.“ Следователно, правилно въззивният съд е приел, че поради движението на телефона в ръката на подсъдимия и хаотичното снимане с неговата камера в различни посоки, не са заснети всички детайли на физическия контакт между подсъдимия и пострадалия. При това положение подходът на решаващия съд, да запълни тази липса, за да изясни относимите факти, като се позове на показанията на преките очевидци – св. И. и св. О., както и на показанията на участника в самия физически сблъсък – пострадалия М., е правилен и не търпи критика. Посочените гласни доказателствени средства еднопосочно установяват както наличието на физически контакт между подсъдимия и пострадалия, така и ударът, който М. е нанесъл с лакът в гърдите на полицейския служител М., при опита му да го задържи и да му сложи белезници. Следователно, фактическите констатации на въззивния съд не са произволни и „фантасмагорични“, а се основават на доказателствената съвкупност. Неоснователно е и твърдението на жалбоподателя, че въззивният съд неправилно е игнорирал показанията на останалите свидетели очевидци. Касаторът не сочи, кои свидетели има предвид и коя част от техните показания не е взета предвид, поради което настоящият съдебен състав не дължи отговор. д Независимо от това, за пълнота, следва да се отбележи, че въззивният съд е анализирал подробно показанията на всеки един от разпитаните по делото свидетели. Посочил е каква е връзката и отношението на отделните свидетели с подсъдимия. Изяснил е детайлно, къде се е намирал съответния свидетел по време на инцидента, от какво разстояние и посока е наблюдавал процесните събития, каква обективна възможност е имал да ги възприеме. Контролираният съд е обсъдил прецизно и задълбочено показанията на отделните свидетели, съпоставил ги е помежду им, като е посочил кои от тях приема за обективни и достоверни и кои не кредитира, както и причините за това. Съдържанието на гласните доказателствени източници е интерпретирано вярно, според действителното им съдържание и смисъл. Пълноценният и всеобхватен анализ на гласните доказателства, изложен в мотивите на въззивната присъда, е извършен по правилата, визирани в чл. 13, чл.14 и чл. 107, ал. 5 от НПК и поради това изцяло се приема от настоящия съдебен състав. Доказателствената и аналитичната дейност на въззивния съд е осъществена при стриктно съблюдаване на правилата, свързани със събирането, анализа и оценката на доказателствата, поради което твърдението за допуснати нарушения от категорията на посочените в чл. 348, ал.3, вр. с ал. 1, т. 2 от НПК е неоснователно. Претенцията на жалбоподателя за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК се аргументира единствено с довода за отсъствие на доказателства, подкрепящи обвинителната теза. По същество това е оплакване за необоснованост на въззивната присъда, а както вече беше посочено, тя не е повод за касационен контрол. Следва да се отбележи, че при приетите за установени факти – умишлено нанесен удар с лакът в гърдите на полицейски орган, при изпълнение на службата му /опит за задържане на подсъдимия/, в резултат на който пострадалият е паднал на земята и е наранил ръката си, като по този начин му е причинена лека телесна повреда – разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, правилно въззивният съд е квалифицирал деянието по чл. 131, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 130, ал.1 от НК. В касационната жалба се твърди и че въззивният съд е нарушил материалния закон, тъй като неправилно отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства хулиганските подбуди за извършване на престъплението и факта, че с поведението си подсъдимият е пречел противозаконно на орган на властта да изпълни задълженията си. Принципно правилата за определяне на санкцията, включително и тези, свързани с отчитането на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства, са визирани в материалния закон – чл. 54 и сл. от НК. Законодателят обаче е посочил тяхното нарушаване като отделно касационно основание – по чл. 348, ал. 5, вр. с ал.1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наказанието. Поради това, твърденията за неправилно отчитане на посочените обстоятелства като отегчаващи, следва да бъдат обсъдени в контекста на посоченото касационно основание, а не като нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. В мотивите на въззивната присъда контролираният съд е изложил съображения относно наличието на хулигански подбуди за извършване на деянието, както и че с поведението си подсъдимият противозаконно е попречил на орган на власт да изпълни задълженията си по служба. Изразил е ясно и становището си, че доколкото посочените обстоятелства не са елемент от инкриминирания престъпен състав, няма пречка те да бъдат отчетени в посока утежняване на отговорността. Настоящият съдебен състав принципно е съгласен с изложената от контролирания съд аргументация в посочения смисъл. Следва да се отбележи обаче, че макар и подробно да е обосновал решението си да отчете тези обстоятелства като отегчаващи наказателната отговорност на дееца, реално въззивният съд не е сторил това, тъй като е наложил наказание в минималния предвиден в разпоредбата на чл. 131, ал. 2, т. 3 от НК размер - една година лишаване от свобода, както се процедира при наличие единствено на смекчаващи обстоятелства /чл. 54, ал. 2 от НК/. Иначе казано, дори да се приеме, че въззивната инстанция неправилно е съобразила като отегчаващи посочените обстоятелства, реално това не е довело до диспропорция от вида на визираната в чл. 348, ал. 5, т.1 от НПК, което да налага намеса на касационния съд в посока корекция на санкцията. В този смисъл не е налице и касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. На последно място в касационната жалба се излага твърдението, че като е уважила предявения граждански иск, без да е имало жалба от гражданския ищец срещу първоинстанционната присъда, с която същият е бил отхвърлен, въззивната инстанция е допуснала нарушение на процесуалния закон. Настоящият съдебен състав намира посоченото оплакване за основателно. В мотивите към въззивната присъда контролираният съд е посочил, че е длъжен да се произнесе по предявения граждански иск, макар първоинстанционната оправдателна присъда да не е обжалвана от частния обвинител и граждански ищец, тъй като същата била атакувана с въззивния протест, с който се искало осъждане на дееца по повдигнатото срещу него обвинение. В тази връзка въззивната инстанция неправилно се е аргументирала, като се е позовала на задължителните указания, посочени в ТР №1/04.02.2012 по т. д. № 2/ 2012 г. на ОСНК на ВКС. Предмет на това решение са въпросите, свързани със задължението на съдилищата за произнасяне по предявения граждански иск при настъпване на някое от обстоятелствата по чл. 79 от НК – смърт на дееца, изтекла давност или амнистия, водещи до погасяване на наказателното преследване. Това решение има за предмет друга проблематика и други хипотези, като в настоящия случай не е налице нито една от тях. Вярно е, че съобразно разпоредбата на чл. 314, ал.1 от НПК, въззивният съд като контролно - отменителна инстанция проверява изцяло първоинстанционната присъда, както в нейната наказателна, така и в гражданската й част, независимо от основанията, посочени от страните. Въззивната инстанция има правомощието да отмени или измени присъдата и в необжалваната част, а също и спрямо необжалвалите лица, ако има основания за това. Тези предоставени от законодателя широки правомощия все пак са ограничени от reformatio in pejus – забрана да се влошава положението на подсъдимия, ако няма съответен протест или жалба, в които да е материализирано именно такова искане. Такава забрана е посочена изрично в разпоредбите на чл. 335, ал. 4 и чл. 336, ал. 2, чл. 337, ал. 2 от НПК и се отнася до наказателната част на постановената присъда и до наказателноправното положение на подсъдимия. По отношение на приетия за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск такова ограничение не е изрично закрепено в съответна правна норма в НПК. Липсата на законова разпоредба, съгласно правилото на чл. 88, ал.1 от НПК, изисква субсидиарното приложение на ГПК. В чл. 271, ал.1, изр. 2 от ГПК законодателят е предвидил като задължение за въззивния съд, ако решението не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя да не може да бъде влошено с новото решение. От това следва извода, че положението на подсъдимия по отношение на гражданския иск може да бъде влошено само при наличието на съответна жалба на гражданския ищец /вж. М., Г. „Въззивно производство по наказателни дела“, с. 213 - 216; реш. № 502/2009 г. на ВКС по н. д. № 518/2009 г., ІІ н. о.; реш. № 283/2010 г. на ВКС по н. д. № №166/2010 г., ІІ н. о. /. Съгласно разпоредбата на чл. 318, ал. 2 от НПК, представителят на държавното обвинение може да подава протест, когато намери, че постановената присъда е неправилна. Това правомощие на прокурора е свързано с една от функциите му, закрепена в нормата на чл. 46, ал. 2, т. 4 от НПК - да вземе мерки за отстраняване на допуснатите закононарушения по реда, установен в НПК. Следователно той може да подава протест както срещу наказателната, така и срещу гражданскоправната част на първоинстанционната присъда, ако счита, че са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, които засягат правата на подсъдимия, гражданския ищец или гражданския ответник. В конкретния случай присъдата на СРС не е обжалвана от гражданския ищец и частен обвинител М., т. е. от него не е постъпвало искане за отмяна на оправдателната присъда и уважаване на предявения граждански иск. Иначе казано, гражданският ищец не е упражнил предоставеното му по силата на чл. 87, ал.1 от НПК право да обжалва първоинстанционната присъда, която накърнява неговите законни права и интереси. Въззивното производство е образувано по протест на СРП срещу първоинстанционната оправдателна присъда, но тя е атакувана от прокурора единствено в нейната наказателна част, като е направено искане за осъждане на подсъдимия по първоначално повдигнатото му с обвинителния акт обвинение. По отношение на гражданскоправната част на присъдата прокурорът не е заявил претенции. При липсата на съответни въззивна жалба от гражданския ищец и протест на прокурора срещу гражданската част на първоинстанционната присъда, въззивният съд не е имал правомощието да я отменя в тази й част и да постановява нова осъдителна присъда /вж. реш. № 166/2013 г. по н.д. № 414/2013 г., ВКС, НК, І – во н. о./. С постановяването на въззивна присъда, с която първоинстанционната присъда е отменена и в гражданската й част, а подсъдимият е осъден да заплати обезщетение в пълния предявен размер на гражданския иск, реално е утежнено положението му без контролираният съд да е сезиран със съответно искане от прокурора или гражданския ищец. Като е надхвърлил правомощията си въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, което сериозно е ограничило правата на подсъдимия. Това нарушение може да бъде отстранено от касационната инстанция, съобразно правомощието й по чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК, като се отмени въззивната присъда в частта, с която е уважен предявеният граждански иск и подсъдимият е осъден да заплати държавна такса върху него, а съдебното производство в тази част се прекрати. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК, доколкото подсъдимият е признат за виновен по повдигнатото му обвинение, той следва да бъде осъден да заплати в полза на гражданския ищец и частен обвинител Н. Г. М. направените от него разноски по делото за заплащане на възнаграждение на повереника в размер на 1000 лева, за осъщественото /съгласно представения договор за правна помощ/ процесуално представителство в касационното производство. Предвид изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 и ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивна присъда №12/23.01.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 3092/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, НО, VІІІ възз. състав, като я ОТМЕНЯ в частта, с която подсъдимият З. М. е осъден да заплати на гражданския ищец Н. Г. М. обезщетение за претърпените от престъплението неимуществени вреди в размер на 3500 лева, както и в частта, с която е осъден да заплати в полза на държавата държавна такса в размер на 140 лева върху уважения размер на гражданския иск. ПРЕКРАТЯВА производството по гражданския иск. ОСЪЖДА на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимия З. М. да заплати на гражданския ищец и частен обвинител Н. Г. М. разноските, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение на повереника, в размер на 1000 /хиляда/ лева. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.