Р Е Ш Е Н И Е № 114 Гр.София, 17.05.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети май, 2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря Рангелова В присъствието на прокурора Генчев Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 358/16 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 189/10.06.15 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО, 32 състав по Н.Д.18/15 г., подсъдимата Н. Д. П.-Й. е призната за виновна и осъдена за извършено от нея престъпление по чл.301,ал.2 вр.ал.1,пр.1 и 2 НК и вр.чл.54 НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от четири години, както и глоба в размер на 3 000 лв. Тази присъда е потвърдена с решение № 341/30.10.15 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 2 състав по В.Н.Д.688/15 г. Постъпили са касационни жалби от подсъдимата чрез двамата й защитници, с въздигнати касационни основания по чл.348,ал.1,т.1-3 НПК. Иска се отмяна на решението и оправдаване на касаторката, отмяна на същото и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или изменение с налагане на по-ниско наказание. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимата, редовно призована, не се явява. Упълномощеният от нея защитник адвокат С. поддържа жалбите с отразените в тях доводи. Представителят на ВКП намира, че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изразените в тях доводи, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Първото обстоятелство, на което настоящата инстанция следва да обърне внимание, е свързано със съдържанието на касационните жалби от името на подсъдимата, изготвени от нейните защитници-адвокатите С. и П.. Те са крайно идентични с въззивните жалби, депозирани пред САС, и в преимуществената си част касаят прегледа на доказателствената съвкупност от страна на първостепенния съд, с оглед не само на негова годност, но и на негова достоверност /буквално се твърди,че доказателственият анализ е погрешен и неправилен и са направени необосновани изводи, като се препраща към казаното от първостепенния съд, чийто акт е предмет на разглеждане от САС, не от ВКС/. С оглед последното се претендира и касационният съд да направи собствена доказателствена проверка, извеждаща различни изводи по фактологията на престъпната деятелност, откъдето пък да се формулира липса на съставомерност на деянието, за което подсъдимата е осъдена и респективно да се постигне нейно оправдаване. Казаното е недопустимо при неразглеждане на производството при условията на чл.354,ал.5,изр.2 НПК, доколкото касае оплакване за необоснованост. Същата не е касационно основание, видно от разпоредбата на чл.348, ал.1 НПК. И това е така, защото върховната съдебна инстанция по наказателни дела е съд по правото /с посоченото изключение,но то не важи понастоящем, тъй като делото за първи път е на преглед пред ВКС/, а оплакването за необоснованост е относимо към съдилищата по фактите, каквито са първите две съдебни инстанции. Като се отправя претенция за собствен на ВКС анализ по кредитируемост на събрани па надлежен ред доказателствени материали, както е представен от защитата, се иска заместване на доказателствената преценка на съдилищата по същество, което ярко установява, че се релевира възражение за необоснованост. Точно поради това не може да се претендира директно оправдаване на касаторката, доколкото приетата от СГС и САС фактология по дейността е престъпна, а борбата на защитата за установяване на нейна несъставомерност /чл.24,ал.1,т.1 вр.чл.354,ал.1,т.2, пр.посл.НПК/ касае нова преценка на доказателствен материал в неговата същина. В обсъждания контекст процесуалният закон поставя изисквания касационната жалба да се различава в съдържателен план от въззивната, за да се обосноват съответните посочени касационни основания. С оглед това изложение ВКС ще даде отговори единствено на доводите по иницииращите настоящото касационно производство процесуални документи, при това общо по двата, които доводи могат да бъдат субсумирани под оплаквания за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1-3 НПК. Първо, твърди се,че показанията на свидетелите И. и Т. не са годни доказателствени средства, тъй като са налични вътрешни противоречия по съобщеното в хода на досъдебното и в хода на съдебното производство, а те не са изяснени. Казаното не може да бъде споделено. При налична преценка за противоречия, първостепенният съд е подходил към използване на процесуалната техника за прочит на депозираните на досъдебната фаза показания на третираните свидетели. Става дума за детайли, които е обяснимо лицата да не помнят съвсем точно, предвид изминалото време до провеждане на разпитите им пред СГС. След прочита обаче те са заявили, че поддържат казаното от тях на досъдебното производство. Именно то стои в основата на приетата от съдилищата по същество фактология, в съответствие с направен не изолиран, а пространен разбор в светлината и на останалия събран по делото доказателствен материал. По този начин се отговаря и на заявеното в жалбата на адвокат П., че сумата по поискания подкуп варира до 3 000 лв. по показанията на свидетеля Т.. Второ, твърди се,че решаващите съдилища погрешно са оценили основен факт, подлежащ на доказване в настоящия случай- кой иска и кой предлага подкуп- анализирайки телефонната комуникация между свидетелите И. и Т. и подсъдимата. Този аргумент също е несъстоятелен. Казаното е така, предвид самостоятелното оглеждане на установената комуникация, без да се съпостави същата със съдържанието на свидетелските показания на посочените лица. Както правилно е възприето в решението на въззивната инстанция, чийто акт е предмет на разглеждане пред ВКС, първоначалното споменаване на исканите пари е обект на разговор със свидетеля Т. /счетоводител на процесното дружество/, чрез когото е отправено посланието към свидетеля И.. Именно след разясняване за исканите пари на второто лице, е започнала уточняващата телефонна комуникация между него и касаторката, но вече след като тя е била поставила своето изискване за предоставяне на парична сума. В този смисъл не може да се коментира заявеното в жалбата, изготвена от адвокат П., дали е по-логично дарът да бъде поискан в личен разговор, а не по телефона. Житейската логика е допустимо да се ползва в подкрепа на събрани, проверени и законосъобразно преценени доказателства, а не вместо тях. Още повече, че тя търпи различни интерпретации с оглед различни виждания на отделни личности, а и обяснимо поведението на подсъдимата е било насочено към поставяне на противоправни изисквания към лицето,с което тя комуникира най-напред, пък макар и по телефона. Последното не е невъзможно по правило, в какъвто случай позоваването на житейската логика би имало друго измерение. Но отново на фона на събрани доказателства, чиято преценка би следвало да бъде първоначално атакувана. Трето, твърди се, че оперативните работници, които са обгрижвали полицейската разработка по предаване на неследващия се дар, не са имали видимост към И. и подсъдимата в момента, в който той й е предал опаковката от парфюм с намиращите се в нея 1 500 лв. Това обстоятелство се явява изключително важно с оглед заявеното от П.-Й., че оперативната разработка е проведена с цел нейно злепоставяне и че друго лице е поставило опаковката от парфюм в ръчната й чанта. Такъв довод не е основателен. Разпитана в съдебно заседание пред СГС, свидетелката П. /единият оперативен работник, участващ в наблюдението/ е категорична, че е имала видимост към масата, на която са седели И. и касаторката и че е видяла предаването на някакъв предмет, поставен в чантата на подсъдимата лично от нея. Където и по-късно е открит предметът на престъпно посегателство. Четвърто, и пред настоящата инстанция се представя довод, който обстойно е обсъждан от двете съдилища по фактите, а именно, че при съставяне на протокола за осветяване на ръцете на П.-Й., не са спазени правилата на чл.128 и 129 НПК, поради което той не следва да бъде приеман като годно доказателствено средство. САС е изложил аргументи в тази насока, споделени и от този съд. Не може да се отрече, че това оплакване повтаря дословно възражението пред въззивната инстанция без никаква корекция и без съществено противопоставяне на годността на доказателствената преценка касателно него от страна на апелативния съд. Вярно е, че по ръцете на подсъдимата са констатирани светещи петна на десен палец и ляво кутре. ВКС няма да коментира доколко е възможен такъв захват на кутията от парфюм, в която са били исканите пари. По-важно е правилно приетото обстоятелство, че тези части на ръцете на касаторката са светели най-отчетливо и това стои в основата на съдебния извод, че тя е взела предмета и го е прибрала в чантата си /наред с оценката на казаното от свидетелите И. и П. за последния посочен факт/. Пето, според защитата индикирането на предмета на престъплението трябвало да се направи с различни индикатори-на кутията от парфюм и поставените в нея пари- за да се възприеме за достатъчно, че касаторката е получила инкриминирания й дар. От друга страна „осветяването” би имало доказателствена сила, ако същите действия са били предприети и извършени по отношение на всички присъстващи лица. Като не е сторено това, единственият възможен извод следва да бъде реализиране на желанието подсъдимата да бъде злепоставена. Настоящият съд не съзира никакъв резон в изложените възражения. Няма процесуални изисквания, които да налагат подход в съответствие с посочения. Никой не твърди, че П.-Й. е извадила процесната сума, за да я брои, но няма доказателствено съмнение, че е взела опаковката от парфюм, която е била белязана и я е поставила в чантата си. Освен това познанието й за находящата се в кутията вещ се извежда и от експлоатираното СРС- подслушване, проведено в заведението, в което И. е предал дара на 15.04.13 г. Конкретиката на вменената престъпна деятелност не е налагала да бъдат взети проби от всички присъстващи в заведението лица или поне на някои от тях. Шесто, все по повод изложеното възражение трябва да се вземе отношение и по друго такова, изтъкнато от защитата с оплакване за допускане на съществено процесуално нарушение, нарушаващо правото на защита на подсъдимата. Твърди се, че при освидетелстването на жената не са присъствали поемните лица, отбелязани в протокола за провеждане на това процесуално действие, тъй като в помещението нямало място за тях. Очевидно се настоява този факт да бъде възприет единствено от обясненията на касаторката, а се подминават като несъществуващи показанията на поемните лица /И. и И./, разпитани в качеството им на свидетели пред СГС. Те заявяват, че действително тъмната стаичка е била малка, но през цялото време са имали видимост към извършваното процесуално-следствено действие и са видели светването по ръцете на П.-Й.. Седмо, атакува се доказателствената преценка на САС по отношение на приетото посещение на И. и Т. в инспекцията по труда на 08.04.13 г., което било сторено единствено на основание техните показания. Твърди се,че това е ден от седмицата понеделник, когато в службата се провежда оперативка, възлагат се задачи, дават се насоки за работа и не се определят нито срещи, нито проверки. В потвърждение на казаното се посочват обясненията на подсъдимата и показанията на нейния пряк началник свидетеля Д. И.. Наистина, въззивната инстанция е възприела буквално казаното от първостепенния съд, без да го подложи на обсъждане. Следва да се отбележи обаче, че в показанията на свидетеля Д. И. не се съзира изявление, което да се третира в искания от защитата аспект. Обясненията на подсъдимата от друга страна имат двояк характер- като доказателствено средство и средство за защита и в този смисъл е нужно да бъдат разглеждани изключително внимателно в съобразие с останалия доказателствен материал. Не на последно място, тъй като става дума за работен ден, не би могло да се говори за забрана да се приемат лица, въпреки твърдения вътрешноорганизационен режим. А дори и денят да не е точно 08.04.13 г., а по-късен ден до 12.04.13 г., този факт не променя разсъжденията по осъществяване на престъпната дейност. Осмо, според защитника П. е нарушено правото на защита на П.-Й., тъй като след задържането й не й било разрешено да се срещне с адвокат и да разбере в какво е обвинена и не била запозната със сумата, която в действителност е поискала /тя варирала в съответствие с различните показания на Т./. Тези обстоятелства са намерили разрешение едва на следващия ден, когато касаторката била привлечена в качеството й на обвиняема и й била взета мярка за неотклонение. Прегледът на материалите по досъдебното производство предоставят възможност да се изведе липса на основания да се уважи посоченото искане /отделен е въпросът какви биха били неговите процесуални измерения понастоящем, след като вече е преминала почти в цялост фазата на всяко наказателно производство, в съгласие с нормата на чл.7 НПК заемаща централно място-съдебната/. В кориците на ДП, л.52,т.1, е приложен протокол за привличане на касаторката в качеството й на обвиняема, от който е видно, че процесуалните й права са били съхранени на този етап на създаване на „работно”обвинение. След събиране на доказателствен материал, на л.231 от ДП, т.1, е приложен втори протокол за привличане на обвиняема, в който обвинението е детайлизирано и процесуалните права на подсъдимата са спазени. Прокурорът от своя страна е внесъл обвинителен акт, неизлизащ извън повдигнатото на ДП обвинение, в рамките на който касаторката е осъдена. В този смисъл не може да се говори за допускане на процесуално нарушение по чл.348, ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, изискващо отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Основно възражение, което е повдигано и пред решаващите инстанции, е това, че в случая следва да се изведе заключение за провокация към подкуп, незаконоъсобразно невъзприемано обстоятелство от СГС и САС. В жалбата на адвокат С. е изписан анализ що е „провокация към подкуп” със съответни общотеоретични разсъждения. Генерално погледнато, очевидно се настоява, че не подсъдимата е поискала неследващ й се дар, а първо е започнало изготвянето на полицейска разработка по сигнал на И., след което тя е била „злепоставена” с „подхвърлянето” на парите в кутия от парфюм. Първоинстанционният съд е дал отговор на този въпрос, а второинстанционният само се е съгласил с него, без да изложи собствена аргументация. Дори и при тази крайно словна пестеливост на САС обаче е възможно да се разбере волята му като решаващ орган и да не се стигне до извод за липса на надлежни мотиви- съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Поначало провокацията към престъпление нарушава правото на справедлив процес при наличие на обвинение, съгласно практиката на ЕСдПЧ по приложение на чл.6 (1) ЕКЗПЧОС. Формулираният дължим стандарт за преценка налице ли е или не провокация към извършване на престъпление, разработен в практиката на ЕСдПЧ, безрезервно се споделя от настоящия съдебен състав. Съгласно него, за да се изследват причините, залегнали в основата на проведената операция и поведението на органите, които са я провели, в съответното производство трябва да се установи: 1/ Наличие на проверима по обективен начин информация за причините и целите на операцията- имало ли е разумни подозрения за участие на лицето в престъпна дейност или за намерение или нагласа към извършване на престъпления и в какво се е изразявало това. 2/ Наличие на ясна и предвидима процедура за независим съдебен контрол върху разрешаване и провеждане на операцията. 3/ Данни за времето и начина на провеждане на операцията, както и характера и степента на полицейското участие. Всичко това е важно, за да се отграничат незаконни практики, извършвани от лица- провокатори /държавни служители по разкриване на престъпленията/, от легитимните техники за разследване. Тези специфики, макар и конкретно по повод обсъждане на агент под прикритие, за който е имало оплакване,че е провокатор, са възприети в решение № 189/03.02.15 г., постановено от ВКС, 2 н.о.по К.Н.Д.515/14 г. В същото в обобщен вид е проследена практиката на ЕСдПЧ по третирания проблем и е изведено, че съдебните органи са длъжни да установят дали е упражнено „такова въздействие върху лицето до степен да го мотивират/склонят/провокират към извършването му”, когато „се приема, че границите на допустима намеса са надхвърлени и е налице отклонение от изискването за пасивно по същността си разследване.” В тези случаи е необходимо съдът при „обсъждане на доказателствената съвкупност да изключи всички доказателства, придобити в резултат на констатираната провокация към извършване на престъпление............или да предприеме сходно действие със същия ефект.” Казаното, пренесено на плоскостта на процесния казус, не води до извод за наличие на провокация към подкуп. Свидетелят И. е депозирал сигнал за противоправното искане на подсъдимата, след като е говорил с Т. и се е свързал с нея-на 12.04.13 г. Както законосъобразно е прието, той не е създал преднамерено обстановка или условия за получаване на подкупа от касаторката. Напротив, установено е по надлежен доказателствен ред, че парите са поискани от П.-Й. /видно включително и от данните, събрани чрез СРС/, поради което се е наложило белязване на предмета на престъпно посегателство и съответно неговото предаване. Налице е и скрепване със съдебна санкция. Операцията е проведена заради доказателственото обезпечаване на предаването на подкупа, предвид спецификата на деянието и залавяне на извършителя. Ето защо правилно е прието, че престъплението е щяло да бъде извършено и без намесата на органите на реда. Неговата конкретна правна квалификация е законосъобразно обоснована и ВКС не намира за нужно да я повтаря. Последното възражение е свързано с касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК-явна несправедливост на наложеното наказание- при все, че на касаторката е определено наказание почти към минимума, предвиден в санкционната част на материалната наказателноправна норма на чл.301,ал.2 НК-две години лишаване от свобода /при максимум от осем/ и 3 000 лв.глоба /при максимум от 10 000/, при превес на смекчаващи обстоятелства. А както правилно е отбелязала въззивната инстанция, е пропуснато задължителното лишаване от право по чл.37,ал.1,т.6 и 7 НПК, както изисква текстът на чл.301,ал.4 НК, но поради липса на съответен протест от страна на държавното обвинение не може да се пристъпи към утежняване положението на подсъдимата. Не се налага касационният съд да проявява по-нататъшно снизхождение. Изтъкнатите в жалбата като неотчетни фактори: отлична трудова характеристика на касаторката, демонстриране на значителни резултати в изпълнение на служебните задължения и мнението на колегите й, се включват в приетите за нея добри характеристични данни. Поведение като това на П.-Й. уронва престижа на държавните институции, омаловажава усилията на честно изпълняващите своите задължения служители на държавата, създава у гражданите недоверие в тях и потенциална сигурност за преодоляване на трудности при реализиране на противоправно поведение. А тези фактори от своя страна, казано общо, торпилират държавността и не спомагат за вграждане в манталитета на обществото на стремеж към съблюдаване върховенството на правото. Затова и законосъобразно е определено изпитателният срок, в който е отложено изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода, да е четири години. Няма място за обсъждане на предпоставките на чл.55 НК. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №341/30.10.15 г.,постановено от АС-София, НО, 2 състав по В.Н.Д.688/15 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/