О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 348 гр. София, 04.05.2022г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закритото заседание на деветнадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА АНЕЛИЯ ЦАНОВА като разгледа докладваното от съдия Цанова гр.д. № 4602 по описа за 2021г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК и чл. 272, ал.2 ГПК във вр. чл.248 ГПК. Образувано е по подадена от „ХОСП 22“ ООД касационна жалба срещу постановеното от ОС Варна решение № 1310/21.07.2021г., в частта, с което е отменено решение № 260316/04.02.21г. на РС Варна по гр.д. № 19612/19г., с което са отхвърлени предявените от Ц. Н. П. искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ, чл.344, ал.1, т. 3 във вр. чл.225, ал.1 КТ и чл.128, т.2 КТ и вместо него е постановено друго, с което тези искове са уважени, както и по подадена от Ц. Н. П. частна жалба срещу постановеното от ОС Варна определение № 3355/24.09.21г., в частта, с която е оставил без уважение направеното от нея искане за изменение на постановеното решение в частта на разноските с присъждане на претендираните разноски за адв. възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в размер на 1670лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК- поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, и чл.чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С писмения си отговор Ц. Н. П. изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и/или ал.2 ГПК. За да постанови решението си, ОС Варна е приел за установено по несъмнен начин, че в изпълнение на поетите от работодателя задължения по проект „Обучение и заетост“, компонент ІІ на Агенция по заетостта, между страните е сключени индивидуален трудов договор, със срок на действие до 01.04.2021г. Със заповед от 28.09.19г. на управителя на „Хосп 22“ ЕООД трудовия договор е прекратен, считано от 01.09.2019г. поради отправено от ищцата писмено предизвестие. Изложил е че направеното от ищцата оспорване на предизвестието- молба с доводи, че не обективира волята й към сочения в него момент на подаване, тъй като е подписано бланкетно към момента на сключване на трудовия й договор чрез въвеждане в заблуждение от работодателя, като попълненият в съдържанието му ръкописен текст е след момента на подписването му и не изхожда от нея, е процесуално допустимо като направено в рамките на заседанието по реда на чл.143 ГПК, като е въведено в процеса и под формата на изменение на иска чрез добавянето на ново, евентуално основание в срока и по реда на чл. 214, ал.1 ГПК. Липсата на нарочно произнасяне от първоинстанционният съд по така предприетото изменение не означавало, че то не предприето надлежно от страната. Оспорването било своевременно и независи от това дали е открито или не производство по оспорване автентичността на документа, което водело и до неоснователност на доводите в отговора на въззивната жалба за недопустимост на изявлението за липсата на валидна воля на работника като преклудирано на осн. чл.193 ГПК. При кредитиране заключението на приетата съдебно- почеркова експертиза, съдът е приел за доказано, че предприетото от работника оспорване- че молбата е подписана от ищцата преди да бъде попълнено съдържанието й с ръкописното изписания текст относно датата на попълване и датата, от която да бъде прекратен трудовия й договор, а самото ръкописно попълване не изхожда от ищцата, че ръкописният текст в предизвестието и в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е изписан от едно и също лице, че предизвестието, трудовия договор и дл. характеристика са подписани от ищцата към момента на възникването на трудовото правоотношение и предизвестието не обективира валидна воля на работника за прекратяване на трудовия договор. При липсата на изходящо от работника волеизявление- писмено предизвестие достигнало да работодателя, е приел, че фактическият състав на прекратяването по чл.326, ал.1 КТ не се е осъществил в обективната действителност, поради което е уважил предявеният на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ иск. Изложил е и че за периода от 15.11.2019г. до 15.05.20г., в който ищцата е останала без работа, й се дължи обезщетение по см. на чл.225, ал.1 КТ в размер на 5670лв., както и уговореното трудово възнаграждение от момента на незаконното прекратяване на трудовия й договор- 01.09.19г. до момента на получаване на заповедта- 15.11.2019г., през който период ищцата е престирала труда си. По основанията за касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- от значение за точното прилагане на закона и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС. Настоящият състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, този въпрос следва да е от значение за изхода на делото, да е формирал решаващата воля на съда и да е обусловил правните изводи по предмета на спора. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора първи въпрос „Може ли да се счете, че работникът е полагал труд само въз основа на присъствени форми /Форма 76/, подписана от лице, което няма качеството на работодател?“. Въпросът е теоретичен и е зададен с цел проверка на правилността на решаващите изводи на съда, че ищцата е престирала труд в периода от незаконното си прекратяване на трудовия договор- 01.09.19г., до момента на получаване на заповедта за прекратяване на трудовия й договор- 15.11.2019 г., което се установява, както от отчетните форми, подписани от работодателя и неоспорени от него, така и от събраните по делото гласни доказателства. Естеството на въпроса препятства възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване, поради което е безпредметно да се обсъжда осъществяването на специфичната за основанието чл.280, ал.1 т.3 ГПК допълнителна предпоставка, изяснена в т. 4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № /2009г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователно е искането на кастора да допускане на касационно обжалване по въпросите „Може ли да се приеме, че не е изтекъл срока за оспорване на писмен документ, представен от ищцата и оспорен от нея в първото по делото заседание, вместо с исковата молба?“ и „Касае ли се за пропуск на първоинстанционният съд за откриване на производство по чл.193 ГПК при валидно оспорване на представен по делото документ от една от страните, който да подлежи на отстраняване от въззивния съд по пътя на обжалване на постановеното по спора решение?“, които въпроси твърди, че са от значение за правото. Поставените въпроси не са обсъждани от въззивния съд, който е приел, че заявеното от ищцата оспорване на изразената воля за прекратяване на трудовото й правоотношение в предизвестието, подписано бланкетно към момента на сключване на договора чрез въвеждането й в заблуждение от работодателя, не носи белезите на оспорване истиността на документ, поради което и спрямо него е неприложима нормата на чл.193 ГПК. Ето защо и така поставените въпроси нямат обуславящо значение за изхода на делото, при липсата на което общо основание за допускането на касационното обжалване е безпредметно обсъждането на допълнителния селективен критерий по чл.280,ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора и четвърти въпрос „Следва ли с определението за откриване на производство по оспорването на документа във въззивната инстанция /а при пропуск- и в последващо определение/, съдът да укаже на страните разпределението на тежестта на доказване по чл. 193, ал.3 ГПК- според вида на оспорения документ, както и за им определи срок“, който въпрос твърди, че е разрешен в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. Поставеният въпрос е теоретичен. В случая въззивният съд не е постановил определение за откриване на производство по оспорване на предизвестието, като, както вече бе изложено по- горе, с решението си е приел, че заявеното от ищцата оспорване на изразената воля за прекратяване на трудовото й правоотношение в предизвестието като подписано бланкетно към момента на сключване на договора чрез въвеждането й в заблуждение от работодателя, не носи белезите на оспорване истиността на документ, поради което и спрямо него е неприложима нормата на чл.193 ГПК. Ето защо и така поставеният въпрос няма обуславящо значение за изхода на делото, при липсата на което общо основание за допускане на касационното обжалване, е безпредметно обсъждането на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед на изложените по- горе съображения, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационното обжалване на решение № 1310/21.07.2021г. на ОС Варна, постановено по гр.д. № 1073/2021г. По частната жалба на Ц. Н. П. срещу определение № 3355/24.09.2021г.: Предмет на обжалване е постановеното от въззивният съд определение, с което е оставена без уважение молбата на Ц. П. за изменение на постановеното от съда решение в частта на разноските, с присъждане на адв. възнаграждение по реда на чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв. в размер на 1670лв., което подлежи на обжалване пред ВКС с частна жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК- когато въззивният съд се произнася по отправено към него искане по чл.248 ГПК, той за първи път разглежда въпроса за съдебноделоводните разноски, поради което неговото определение подлежи на директен контрол и в този случай ВКС се произнася като втора инстанция по отношение на така постановеното определение- в този смисъл са и задължителните указания, дадени с ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 5/2015 от 12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС. С определение № 213 от 31.05.21г. по ч.т.д. № 997/21г., ВКС, ТК, І т.о., /в което е цитирана постановена в този смисъл и друга съдебна практика/, което настоящият съдебен състав изцяло споделя, е прието- „Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е: правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА ; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В този смисъл отсъствието на материализиран в писмен вид договор за правна помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава не препятства упражняване на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 в рамките на предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения“. В конкретния случай искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на упълномощения по делото процесуален представител на Ц. П.- адв. В., е направено в хода на устните състезания и в представения списък на разноските по чл.80 ГПК, при липсата на данни, които да опровергават предоставянето на безплатната правна помощ и знание у ответната страна за направеното в хода на устните състезания изявление за нейното осъществяване, поради което и с оглед изхода на спора на адв. И. В. следва да бъде заплатено възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в минималните размери по чл.7, ал.1, т.1 и чл. 7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/ 2004г. в размер на 1670лв. ПО съдебните разноски: С оглед изхода на спора, по изложените по-горе съображения, „Хосп 22“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на адв. В. сумата от 1740 лв.- адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство и защита на Ц. Н. П. в производството по гр. д. № 4602/21г. по описа на ВКС на Р.България, ІV гр.отд. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отделение, О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1310 от 21.07.2021г. на Варненски окръжен съд, постановено по гр.д. № 1073/21г. ОТМЕНЯ определение № 3355/24.09.2021г. на Варненски окръжен съд, постановено по гр.д. № 1073/21г., в частта, с която е оставил без уважение подадената от Ц. Н. П. молба с вх. № 16040/11.08.2021г. за изменение на постановеното решение в частта на разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ИЗМЕНЯ на осн. чл.248 ГПК решение № 1310 от 21.07.2021г. на Варненски окръжен съд, постановено по гр.д. № 1073/21г., в частта на разноските, като: ОСЪЖДА „ХОСП 22“ ООД, ЕИК:[ЕИК] на осн. чл. 38, ал.2 във вр. чл. 38, ал.1, т.2 ЗА и чл. 78, ал.1 ГПК да заплати на адвокат И. В. сумата от 1670 лв.- адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство и защита на Ц. Н. П. в производството по гр.д. № 1073/21г. по описа на ОС Варна. ОСЪЖДА „ХОСП 22“ ООД, ЕИК:[ЕИК] на осн. чл. 38, ал.2 във вр. чл. 38, ал.1, т.2 ЗА и чл. 78, ал.1 ГПК да заплати на адвокат И. В. сумата от 1740 лв.- адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство и защита на Ц. Н. П. в производството по гр.д. № 4602/21г. по описа на ВКС на Р.България, ІV гр.отд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/. 2/