Р Е Ш Е Н И Е
№ 13
София, 11 февруари 2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Фиданка Пенева
ЧЛЕНОВЕ: Цветинка Пашкунова
Даниела Атанасова
при секретар Лилия Гаврилова
и с участието на прокурор от ВКП – Атанас Гебрев
изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева
наказателно дело № 1956/2012 г.
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Х. Д., чрез упълномощения му защитник адвокат К. П. от САК, срещу въззивно решение № 138/25.07.2012 година постановено от Пловдивския апелативен съд по в н о х д № 246/2012 година.
В жалбата са въведени всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК, за допуснато нарушение на закона, съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наказанието. Изложени са доводи в подкрепа на второто основание, като се твърди, че не са обсъдени противоречивите доказателства по реда на чл. 305 ал. 3 от НПК, въззивният съд не е отговорил на доводите във въззивната жалба и нарушение по чл. 107 от НПК, относно необсъдени важни доказателства в подкрепа на защитната теза-показанията на свидетели контрахенти на подсъдимия по инкриминираните договори за доставка. Обобщено по това основание се твърди, че двете предходни инстанции са постановили съдебните си актове в нарушение на принципа по чл. 14 ал. 1 от НПК – на основата на обективно всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото.
Направено е искане при условията на алтернативност – да се оправдае подсъдимият-жалбоподател от третата инстанция или след отмяна на въззивното решение, делото да се върне за ново разглеждане с указания за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения.
По третото основание се прави искане за намаляване размера на наказанието и прилагане института на условното осъждане по чл. 66 ал. 1 от НК.
Пред касационната инстанция подсъдимият Д., редовно призован, не се явява.
Неговият защитник – адвокат П. се явява и пледира в подкрепа на жалбата по изложените в нея съображения.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на въззивното решение в сила.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
С атакуваното въззивно решение е потвърдена присъда № 17/13.02.2012 година по н о х д № 24/2011 година на Окръжен съд Пловдив, с която подсъдимият Х. Д. е признат за виновен в това, че в периода 14.10.2002 година – 14.02.2003 година в гр.Пловдив при условията на продължавано престъпление, в качеството на управител на „ИБЪР” ЕООД – гр.Пловдив е избегнал плащането на данъчно задължение – данък върху добавена стойност в особено големи размери – 478 978,17 лева, като е потвърдил неистина в подадени от името на същото дружество пред ТДД-Пловдив пет броя декларации, които се изискват по чл. 100 ал. 1, 2 3 от ЗДДС /отм./и по чл. 89 ал. 1 от ППЗДДС /отм/- прест. по чл. 277 ал. 1, пр. 1 НК /отм/ вр. чл. 255 ал. 1, пр. 2 /изм/ и чл. 26 ал. 1 от НК. Наложено му е наказание с приложение на по-благоприятния закон /чл. 2 ал. 2 от НК/ в размер на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева;
Със същата присъда подсъдимият е признат за виновен и в това, че в същия град в периода от м. септември 2002 година до м. януари 2003 година при условията на продължавано престъпление и в същото качество, с цел да осуети установяването на данъчни задължения в особено големи размери - 478 978,17 лева, е водил счетоводна отчетност с невярно съдържание – отчетни регистри на дневник за покупките на магнитен и хартиен носител на основание чл. 104 ал. 2 от ЗДДС /отм/ и чл. 91-92, чл. 94 и 96 ал. 2 от ППЗДДС /отм/ - прест. по чл. 257 ал. 1, пр. 1 /отм./ вр с чл. 256 /изм/ и чл. 26 ал. 1 от НК. Наложено му е наказание с приложение на по-благоприятния закон /чл. 2 ал. 2 от НК/ в размер на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева;
На основание чл. 23 ал. 1 от НК му е определено едно общо наказание в размер на три години лишаване от свобода, към което на основание чл. 23 ал. 3 от НК е присъединено наказанието глоба в размер на 10 000 лева.
Постановено е наказанието лишаване от свобода да се изтърпи при общ първоначален режим затворническо общежитие от открит тип.
Съдът е потвърдил присъдата и в частта, с която са присъдени направените разноски в тежест на подсъдимия, както и разпореждането с веществените доказателства.
Жалбата е неоснователна.
1. По основанието за допуснато нарушение на материалния закон:
Преди всичко, следва да се посочи, че касационният съд не разполага с правомощието да приема нови фактически положения и така да подменя вътрешното убеждение на предходните съдебни състави, които по закон трябва да установят обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Приетите за установени фактически положения, които се споделят и от настоящата инстанция, са основани на комплексния анализ на събраните по делото доказателства за обстоятелствата, които са включени в предмета на доказване.
2. По основанието за допуснато съществено процесуално нарушение на процесуалните правила:
Така както е формулирано възражението по това основание, че съдът при оценката на доказателствата е направил неправилен извод, относно вината на подсъдимия, то следва да се квалифицира като процесуално нарушение, свързано с оценката на доказателства и свързаното с това правило за изграждане на вътрешното убеждение у решаващия съд по чл. 14 ал. 1 от НПК. Поначало, вътрешното убеждение на съда може да бъде подложено на проверка от две страни: първо, от гледна точка на неговата формална правилност и второ, от гледна точка на неговата правилност по същество. При това разграничение, настоящият състав намира за процесуално допустима жалбата на подсъдимия само от първата гледна точка – да се провери вътрешното убеждение на съда за неговата формална правилност, което означава да се провери, дали при неговото изграждане са били спазени процесуалните правила, гарантиращи неговата правилност – изграден ли е проверяваният съдебен акт върху всички данни по делото и само върху тях, не са ли превратно тълкувани или игнорирани някои доказателства, дали са използвани неприети или непроверени в съдебно заседание данни, има ли непълнота, неяснота или противоречие в мотивите и т.н. При проверката по делото не се установиха правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда постановил обжалвания съдебен акт. В съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 от НПК, решението за доказаност на обвинението срещу подсъдимия за престъпление по чл. 257 ал. 1 от НК / в редакцията в ДВ бр. 62/1997 г./, във вр. с чл. 26 ал. 1 от НК е взето на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.Въззивните доводи на защитата, развити във въззивната жалба, с които е бил сезиран Пловдивския апелативен съд са се свеждали до необоснованост на фактическите положения на присъдата на Пловдивския окръжен съд и допуснати от него съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствения материал. На всеки от тях е даден убедителен отговор в мотивите на обжалваното решение.
Възражението на защитата, че за част от инкриминираните сделки, данъчните власти, прокуратурата и съдебните състави са се позовавали само на чл. 65 ал. 4, т 4 от ЗДДС /отм,/ в хипотезата, в която доставчикът не е представил доказателства от значение за определяне на данъчните задължения на подсъдимия, включително доказателства за извършената доставка, органът по приходите отказва правото на приспадне на данъчен кредит на ревизирания данъчен субект /в случая дружеството на подсъдимия/, е неоснователно. Преди всичко следва да се има предвид, че за разлика от реда в ревизионното производство от административен характер, в наказателния процес тежестта за доказване на обвинението е върху прокурора, по делата от общ характер. В ТР № 1/2009 година на ОСНК при ВКС, в т. 1 бе дадено задължителното указание, че извършването на данъчната ревизия и издаването на ревизионен акт, респ. влизането му в сила, не е необходима предпоставка за определяне на данъчното задължение по чл. 255 НК /чл. 255-257 НК, редакция ДВ,бр. 62/1997 г/ и за ангажиране на наказателната отговорност по тези норми на закона. В същото тълкувателно решение, посветено на уеднаквяване на съдебната практика в областта на данъчните престъпления, от една страна изрично е указано, че съдът изследва обстоятелствата от кръга на подлежащите на доказване по чл. 102 от НПК, единствено със способите и средствата на НПК, без да презумира формална доказателствена сила на заключенията на данъчните органи, както не би могъл да направи това и по отношение на което и да било друго доказателство или доказателствено средство /чл. 14, ал. 2 от НПК/. От друга, е прието, че спецификата на инкриминираната дейност – укриване на данъчни задължения, по необходимост свързва доказателствената съвкупност в наказателното производство с ревизионната дейност на данъчната администрация. В настоящия случай, двете предходни инстанции не са се задоволили със съдържанието на данъчно ревизионния акт № 120/19.03.2004 година /т. 1, л. 239 от ДП/, в който наистина в част от отделните случаи, данъчните власти са аргументирали тезата си за отказ да се признае данъчен кредит, с чл. 65 ал. 4, т 4 от ЗДДС /отм,/ Освен това с това позоваване на ЗДДС /отм/, по делото е била назначена счетоводната експертиза, чието заключение е изслушано в съдебно заседание. Още на досъдебното производство са били издирени и разпитани лицата „доставчици” на подсъдимия, чиито показания са били проверени в съдебно заседание. С такива доказателствени средства са установени обстоятелства от кръга на предмета на доказване, които цитирания текст от ЗДДС - чл. 65 ал. 4, т 4 е презюмирал. Въззивният съд изрично се е позовал на показанията на св. К., Е. С., Л. С., К., Мечикян и др., а относно показанията на св.П. Т., И. Р. и Ц. се е отнесъл с особено внимание, съпоставяйки показанията им с другите доказателства, за да достигне до извод, че те за заинтересовани, дадени в полза на тезата на подсъдимия за съдържанието на търговските им взаимоотношения. Тези свидетели не са си спомняли важни неща свързани със съвместната дейност с подсъдимия, за част от обстоятелствата са констатирани противоречия по реда на НПК, а за част от фактите свързани с липса на материали, превозни средства и работна сила, в техните дружества, необходими за изпълнение на фактурираните и инкриминирани услуги, същите свидетелите са давали неубедителни и уклончиви отговори.
Следователно, при проверката по делото не се установиха правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда постановил обжалвания съдебен акт. В съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 от НПК, решението за доказаност на обвинението срещу подсъдимия Д. за двете престъпления по чл. 257 ал. 1 от НК / в редакцията в ДВ бр. 62/1997 г./, във вр. с чл. 26 ал. 1 от НК, е взето на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.
Решението, с което е отхвърлена тезата на защитата за обективна и субективна несъставомерност на деянието, в което е обвинен Д. е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение.
Поради изложеното, настоящият състав намира, че не са налице правни основания за касационна отмяна на решението на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена изцяло присъдата на Пловдивския окръжен съд.
3. Искането за намаляване на наказанието е неоснователно. Преди всичко, настоящият състав намира, че изтеклият 10 годишен период от извършването до санкционирането на престъпната дейност, по критериите за „разумен срок” е отчетен в полза на подсъдимия при определяне на размера на наказанието лишаване от свобода, който е близо до минимума, предвиден за престъплението по чл. 257 ал. 1 /отм./ от НК, от две до десет години лишаване от свобода. Следователно, наказанието не е явно несправедливо, за да се породи за касационната инстанция правомощието предвидено в чл. 354 ал. 2, т. 1 и 3 от НПК за изменение на въззивното решение.
Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 138/25.07.2012 година постановено от Пловдивския апелативен съд по в н о х д № 246/2012 година, по описа на Пловдивския апелативен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|