Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №  561 гр. София, 22 януари 2009 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на пети декември..…………………….две хиляди осма година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ГРОЗДАН ИЛИЕВ                                                                         ЧЛЕНОВЕ:    ЕЛЕНА АВДЕВА                                                                                                 БИЛЯНА ЧОЧЕВА   при секретаря К. Павлова….……………..…………………………в присъствието на прокурора М. Велинова....…......……………………...……..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА ……………………...…..наказателно дело № 542 по описа за 2008 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия З против въззивно решение № 175/12.09.2008 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 191/2008 г., с която е била потвърдена присъда № 378/19.06.2008 г. по НОХД № 45/2008 г. на Плевенския окръжен съд. С тази присъда подсъдимият З е бил признат за виновен в това, че на 10.06.1998 г., при условията на опасен рецидив, в съучастие с А. К. А. , отнел чужди движими вещи – златна верижка, златна мъжка гривна и часовник “Ориент” на обща стойност 541 лв. от владението на В. И. В. , с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това заплашване, поради което и на основание чл. 199 ал. 1, т. 4, вр. чл. 198 ал. 1, вр. чл. 29 ал. 1, б. „а” и чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК е бил осъден на 3 години лишаване от свобода при първоначален строг режим. В негова тежест е било присъдено заплащане на разноските по делото. В жалбата, поддържана пред ВКС, единственият довод е за явна несправедливост на наказанието – касационно основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 от НПК. Претендира се намаляването му при правилно съобразяване на обема и значението на смекчаващите обстоятелства – семейно положение и 10 годишната продължителност на наказателното производство. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:   Касационната жалба е основателна.   Индивидуализацията на наказанието е сложна дейност, при която съдът е длъжен да съобразява и оценява всички обстоятелства, имащи тежест и значение за постигане на нужното съответствие между извършеното деяние и следващото се за него наказание, което по вид и размер да е достатъчно за успешното постигане на целите по чл. 36 от НК. Спазването на тези принципни положения повлиява и преценката за неговата справедливост. В конкретния случай ВКС намира, че потвърждавайки присъдата на първата инстанция в частта относно наказанието, отмерено на 3 години лишаване от свобода при ползвана техника по чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК с оглед процедурата по чл. 372, т. 1 от НПК, въззивният съд значително е надценил обема и действителното значение на отегчаващите отговорността обстоятелства, изведени от осъжданията на дееца преди и след деянието, предмет на настоящото дело, както и неоправдано е игнорирал фактора продължителност на наказателното производство в контекста на претенцията за смекчаване на наказанието. Без съмнение данните за осъжданията на подсъдимия подкрепят извод за трайна престъпна проявеност, която поначало оправдава налагането на по-строго наказание. Изследвайки хронологията на деянията, за които той е бил осъден обаче, въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен, че тези, обхванати от присъдите по НОХД № 475/1991 г. на РС – Русе (извършено през м. 07.1990 г., за което е било наложено 1 година лишаване от свобода, като присъдата е влязла в сила на 20.10.1992 г.) и по НОХД № 484/1990 г. на РС – Плевен (извършено на 03.04.1989 г., за което е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 5 месеца с приложен чл. 66 от НК за 2 години, като присъдата е в сила от 20.04.1993 г., а не 1990 г. както погрешно е посочено в мотивите) са в съвкупност. Те са били извършени от подсъдимия като непълнолетен преди влизане в сила на присъда за всяко едно от тях и затова представляват едно осъждане, независимо, че няма данни за приложена кумулация. Следващото по ред деяние е било извършено на 28.01.1995 г., за което е бил осъден с присъда по НОХД № 367/1995 г. на РС – Русе, като наказанието в размер на 1 година и 8 месеца е било изтърпяно на 27.09.1996 г. Това осъждане е основанието за прилагане на квалификацията за опасен рецидив по настоящото обвинение, поради което и предвид разпоредбата на чл. 56 от НК не може да се отчита като отегчаващо обстоятелство, което да обосновава по-тежко наказание. Неоправдано е също последващото осъждане на М. по присъда по НОХД № 8848/2001 г. на РС – София (за деяние, извършено на 16.08.2000 г., за което е било сключено споразумение, влязло в сила на 01.07.2003 г. с наложено наказанието от 1 година лишаване от свобода, вече изтърпяно) да служи като повод за отегчаване на наказателната му отговорност, след като то се явява в съвкупност с деянието, предмет на настоящото дело, извършено на 10.06.1998 г., присъдата по което още не е влязла в сила. При множество престъпления в реална съвкупност въпросът за достатъчността на наказанието може да бъде обсъждан след определяне на общото такова и с оглед евентуалното приложение на чл. 24 от НК. Не може обаче извършването на едно от деянията да служи като основание за определяне на по-високо наказание за другото. Напълно неправилен е и извода, че изтеклият повече от 10 годишен период от време, в рамките на които е продължило наказателно производство, не следва да бъде отчитан като смекчаващо обстоятелство, тъй като тази продължителност се дължала на виновното поведение на подсъдимия – след повдигане на обвинението нарушил задълженията си във връзка с наложената му мярка за неотклонение и поради това не могъл да бъде открит, което довело до спиране на делото и последващото му възобновяване едва през 2007 г., до който момент се укривал. Концепцията за разумния срок по чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ инкорпорира позитивното задължение на съдебните власти да разрешат по окончателен начин конкретното наказателно обвинение спрямо лицето в срок, за чиято разумност преценката се повлиява от няколко съществени фактора. Първият от тях безусловно е общата продължителност на цялото наказателно производство от неговото начало с повдигане на обвинението (в случая) до окончателното му приключване с влязъл в сила съдебен акт на последна редовна инстанция (а не на постановяване на първоинстанционната присъда, което е съотносимо към преценката за разумния срок на задържането по чл. 5, т. 3 от ЕКПЧ). Останалите фактори като сложността на делото и поведението на подсъдим и обвинение, респ. като цяло на съдебната власт, включително в аспекта да не допуска неоправдано протакане на производството, като предприема мерки за ускоряването му, имат отношение към изясняване на въпроса доколко някой от тях или взети заедно могат да оправдаят такава продължителност. Проверката на материалите по делото ясно информира, че след неуспешното изпълнение на постановлението за принудително довеждане от 23.02.1998 г. (л. 19 от досъдебното производство), последващото разделяне, както и спиране на производството – на 01.11.1999 г. (л. 27), органите на досъдебното производство не са предприемали никакви мерки за издирване на М. и това състояние е продължило до 15.05.2007 г. (вж. л. 23), когато за първи път след повече от 9 години е проявен интерес към делото, по което той е бил обвиняем. За това, че той не е бил обект на издирване, нито е бил обявяван за ОДИ свидетелства справката на Национална служба „Полиция” от 11.10.2007 г. (вж. л. 52). По делото не съществуват и данни, след като е нарушил мярката си за неотклонение, да са приложени мерки за противодействие на това процесуално поведение, каквито са предвидени в чл. 153 от НПК (отм.), респ. чл. 66 от действащия НПК. Сигурно е, че ако органите на досъдебното производство бяха положили нужните усилия, то неговото откриване би могло да бъде реализирано много по-рано. Със споразумение от 01.07.2003 г., одобрено от Софийския РС, той е бил осъден на 1 година лишаване от свобода и видно от справката на л. 49 е изтърпявал това наказание до 03.04.2004 г. в затвора в гр. П.. Очевидно е също, че на 10.09.2004 г. той се е регистрирал на адреса, на който фактически е бил намерен през 2008 г. по повод привличането му като обвиняем, и същият е бил отразен в издадената му на 27.09.2004 г. лична карта (вж. л. 56). Съответно, дори да се отчете, че подсъдимият е имал известен принос за забавяне на производството в неговото начало, то останалия изтекъл период до второто привличане на 04.01.2008 г., се дължи единствено на бездействието на компетентните органи в досъдебната фаза. При това положение, а и като се има предвид, че делото е без каквато и да е фактическа и правна сложност, липсва пречка дългият период, през който М. е бил в неведение относно наказателната си съдба, да не бъде отчетен като съществен фактор, налагащ смекчаване на наложеното му наказание. Този подход е в съгласие с практиката на Европейския съд по правата на човека относно приложението на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ в аспекта за разумната продължителност на наказателното производство, която в случая е значително надхвърлена и необходимостта от прилагане на компенсаторен механизъм за поправяне на нарушението по този текст с оглед изпълнение на задълженията на държавата по чл. 13 от ЕКПЧ. С оглед изложеното и при правилна оценка на съотношението на релевантните за наказанието обстоятелства, както и на тяхната тежест и значение, ВКС намери, че наложеното на подсъдимия следва да бъде намалено от 3 на 2 години лишаване от свобода. Не се налага промяна на режима, който и след приложената редукция следва да остане строг съгласно чл. 47 ал. 1, б. „б” от ЗИН. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 175/12.09.2008 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 191/2008 г., КАТО НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия З наказание от 3 (три) на 2 (две) години лишаване от свобода. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.       2.