9 Р Е Ш Е Н И Е № 50166 гр. София, 07 март 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на деветнадесети октомври, две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Христина Михова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Мира Недева и прокурора Момчил Бенчев, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №615 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на подсъдимия И. Е. П. срещу присъда №3 от 28.03.2022 г., постановена по ВНОХД №20214000600338/2021 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. С въззивната присъда е изцяло отменена присъда №260010 от 24.03.2021 г., постановена по НОХД №869/2019 г. по описа на Окръжен съд-Плевен и подсъдимият П. е признат за виновен в това, че на 31.07.2017 г. в [населено място], при управление МПС- л.а. „Р.К.“ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил чл.20, ал.2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Р. И. И., настъпила на 06.09.2017 г. и на основание чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 и чл.54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, изпълнението на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила и на основание чл.343г, във вр. с чл.37, ал.1, т.7 му е наложено наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият П. е признат за невиновен и оправдан по обвинението да е нарушил чл.5, ал.2, чл.5, ал.3, т.1, чл.21, ал.1, чл.116 и чл.123, ал.1 ЗДвП, както и по обвинението да е осъществил състава на престъплението по чл.343, ал.3 НК- да е управлявал превозното средство в пияно състояние и да е избягал от местопроизшествието. С присъдата подсъдимият е осъден на основание чл.189, ал.3 НПК да заплати разноски по водене на делото в размер на 6 996, 75 лева. В касационната жалба се сочат всички касационни основания. Поддържа се, че въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, изразили се в погрешно установяване на обективната истина. Твърди се, че връзката между травмата, претърпяна в резултат на произшествието и причината за смъртта- настъпилата белодробна емболия е вероятна, но не и сигурна причина за смъртта на пострадалия, което е довело до неправилния извод на въззивния съд, че е налице пряка причинно- следствена връзка между двете събития. Моли се да бъде отчетено и това, че в хода на производството са останали неизяснени обстоятелства, свързани с начина на провеждане на лечението и наличието на съпътстващи заболявания на пострадалия И.. В жалбата са изложени и възражения, свързани с качеството на мотивите на постановения въззивен съдебен акт и конкретно вътрешно противоречивата им аргументация, довели до липса на яснота на волята на съдебния състав. Оспорва се и възприетата правна квалификация на инкриминираното деяние, като се поддържа, че същата е погрешна, защото са допуснати нарушения при установяване на релевантните за изхода на производството факти. С касационната жалба се оспорва и атакувания въззивен съдебен акт в частта за наложеното наказание, като се твърди, че то е явно несправедливо. Поддържа се, че то е наложено в нарушение на чл.54 НК- при липса на адекватно отчитане на отегчаващите отговорността обстоятелства . В касационното жалба и допълнението към нея не се отправят конкретни искания за процесуалното развитие на производството. В касационното съдебно заседание защитникът на подсъдимия П. поддържа жалбата и възпроизвежда оплакванията в нея. Твърди, че неправилно са анализирани доказателствените източници и постановената въззивна осъдителна присъда почива на предположения. Като съществено нарушение на процесуални правила сочи и това, че подсъдимият е осъден по непредявено обвинение, което не фигурира в обвинителния акт. Моли да бъде отчетено и това, че в атакувания съдебен акт не е обсъдено това, че пострадалият е страдал от многобройни заболявания, за които не е получавал никакво лечение и всяко от тях е могло да доведе до смъртен изход. Представителят на държавното обвинение предлага постановената въззивна присъда да бъде потвърдена като бъде преценена като правилна и законосъобразна. Поддържа, че материалния закон е бил приложен правилно, като вярно въззивният съд е приел, че смъртта на пострадалия И. е настъпила в резултат на причинената с пътното произшествие травма. Моли да бъде преценен като верен направения от въззивната инстанция доказателствен анализ, установяващ извършеното от подсъдимия нарушение на правилата за движение по пътищата, което е довело и до верния извод, че той е осъществил състава на престъплението по чл.343, ал.1, в.“в“ НК. Предлага наложените на подсъдимия П. наказания да бъдат преценени като справедливи. Поддържа, че те са правилно определени- при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства. Твърди, че законосъобразно въззвният съд е приложил института на условното осъждане по отношение на наказанието „лишаване от свобода“, с оглед занижената обществена опасност на П. и вярно е приел, че отлагането на изпълнението му няма да бъде пречка за постигане на целите на чл.36 НК. Предлага атакуваната въззивна присъда да бъде оставена в сила. Подсъдимият П. твърди, че е невинен и моли въззивната присъда да бъде отменена. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Основните оплаквания относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК са две- за допуснати съществени нарушения на процесуални правила с оглед постановяване на осъдителна присъда по непредявено обвинение и за неправилен анализ на доказателствата. С обвинителния акт срещу подсъдимия П. е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.343, ал.3, б.“б“, във вр. с ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК, като прокуратурата твърди, че той е осъществил състава на престъплението, като е нарушил чл.5, ал.2, чл.5, ал.3, т.1, чл.21, ал.1, чл.116 и чл.123, ал.1 ЗДвП. С въззивният съдебен акт е отменена постановената оправдателна присъда и подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал. 1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК, осъществено чрез нарушаване на чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП. Касационният съд прецени, че с постановяване на осъдителен въззивен съдебен акт, с който съдът е приел, че П. е допуснал нарушение на чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП, което не му е било повдигнато като обвинение на фазата на досъдебното производство, не е допуснато съществено нарушение на процесуални правила, тъй като по отношение на фактите, даващи основание за осъждането подсъдимият се е бранил в рамките на цялото наказателно производство. Основанието за ангажиране на наказателната му отговорност е свързано с непредприемането на изискуема от закона реакция на водача на превозното средство, който при възприемане на намиращия се на пътното платно пострадал пешеходец- представляващ опасност е следвало да намали скоростта си или да спре. Константна е практиката на националните съдилища, че намиращ се на пътното платно пешеходец (без значение неговата скорост и посока на движение и това дали е възприел превозното средство или не) представлява опасност, която налага осъществяването на посочените в закона действия. Непредприемането на дължимото поведение от страна на П. е основание неговото поведение да бъде преценено като нарушаващо нормата на чл.20, ал.2 пр.2-ро ЗДвП. Няма никакво съмнение, че фактите, които обуславят извършеното нарушение са били известни на подсъдимия и са подробно описани в обстоятелствената част на внесения обвинителен акт. Там са отразени мястото, на което се е намирал пешеходеца, скоростта и посоката му на движение, промяната в траекторията му на движение, предприетото пресичане на пътното платно пред автомобила на подсъдимия и мястото на осъществения контакт между крака му и бронята на автомобила. В обвинителния акт са изложени и факти, свързани с мястото където се е намирал автомобила, управляван от П., скоростта му на движение, момента, когато пострадалия пешеходец е бил видим и промяната в скоростта и посоката на движение на моторното превозно средство. Отразената в обстоятелствената част на обвинителния акт информация съдържа всички елементи на допуснатото от П. нарушение, което е и основание да се прецени, че тя му е била известна още преди началото на съдебното производство и той е имал възможност да я оспорва и да се брани по отношение на фактите, относими към нормата на чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП. Преценката дали е допуснато съществено нарушение на процесуални правила е свързано с отговор на въпроса дали е възможно да се премине от обвинение за извършено нарушение на норма, към която препраща бланкетната диспозиция на чл.342 НК в друго, без да е използван института на изменение на обвинението. Отговор на този въпрос е даден с ТР №2/2016 г. (т.7) където съдът е приел, че е допустимо изменение на правната квалификация на обвинението в рамките на същия наказателен закон, когато в обстоятелствената част на обвинителния акт са описани фактическите обстоятелства за извършването му. В случая обвинителния акт съдържа всички необходими факти, които обосновават извода, че П. е допуснал нарушение на чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП. Ето защо не може да бъде прието, че макар и осъден по непредявено обвинение подсъдимият е бил неподготвен по отношение на обусловилите осъждането му факти, тъй като те са му били известни от началото на съдебното производство. В този смисъл са и Р №60155 от 01.11.2021 г. по НД 669/2021 г., 2 НО, Р №38 от 22.06.2022 г. по НД 32/2021 г., 2 НО и др. В допълнение към изложеното следва да бъде посочено и това, че в нормата на чл.287, ал.1 НПК законодателят е посочил лимитативно двете хипотези, в които е възможно да намери приложение института на изменение на обвинението. Там е посочено, че прокурорът може да измени обвинението, когато се установят основания за изменение на обстоятелствената част на обвинението (фактите) или има основание да се приложи закон за по- тежко наказуемо престъпление (правото). В хипотезата на наказателно обвинение, конструирано на базата на бланкетна диспозиция- препращаща към разпоредба от друг нормативен акт, следва извод, че когато последната бъде променена не се променя обвинението, тъй като то остава със същата правна квалификация, съществувала и преди промяната. При липса на необходимост да бъде променена и фактическата му рамка, следва извод, че института на изменение на обвинението в тази хипотеза е неприложим и решаващият съд (в това число и въззивният) може да премине от едно нарушение към друго стига да са налице факти за това. В този случай изменението на обвинението не е необходимо и осъждането на подсъдимия по новото нарушение не представлява нарушение на процесуални правила. Предвид изложеното, касационният съд прецени, че признаването на подсъдимия П. за виновен в нарушаване на чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП при липса на изменение на обвинението не представлява съществено нарушение на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК, тъй като осъждането му не е засегнало правото му защита. Това е така, защото той е признат за виновен в извършване на нарушение, което почива на определени факти, за които той не е узнал в момента на постановяване на въззивната присъда, а те са фигурирали в обвинителния акт и са му били известни още в началото на съдебното производство. По тези факти П. и защитника му са имали възможност да се бранят и са го направили в производството пред първостепенния и въззивния съд. Касационната инстанция прецени, че липсва съществено нарушение на процесуални правила и по отношение на анализа на доказателствата, направен от въззивната инстанция. Преди да се отговори на това възражение следва да посочи това, че касационната инстанция (с изключение на хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да прави нови фактически изводи или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание законодателят не е предвидил. По повод оплакване, свързано с касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в хода на производството доказателства и доказателствени средства въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти. Основното възражение, отразено в касационната жалба, е за погрешен извод на въззивния съд, че смъртта на пострадалия И. е настъпила в резултат на травмата на десния му крак- получена в резултат на произшествието. Правилно съдът е приел, че е налице причинно- следствена връзка между причиненото увреждане и настъпилата на 06.09.2017 г смърт. Вярно съдът е интерпретирал доказателствените източници, установяващи причината за смъртта на И. и тези, които са довели до възникването й. Правилно въззивният съд е ценил заключението на изготвената на досъдебното производство и приета в хода на проведеното първоинстанционното съдебно следствие тройна съдебно- медицинска експертиза, в което експертите са категорични по отношение на непосредствената причина за смъртта на пострадалия И., а именно тромбоемболия на белите дробове. В същото заключение е посочена и причината за образуване на тромба, причинил смъртта на пострадалия, а именно настъпилата в резултат на произшествието травма и обездвижването на пострадалия, в резултат на продължителната имобилизация на пострадалия крайник. Действително експертите в заключението си (и в хода на разпита пред първата инстанция при приемането му) сочат тази поредност на процесите, довели до смъртта на пострадалия като най- вероятна и не могат да уточнят кога се е образувал тромба, дали той е бил един или повече и в кой точно кръвоносен съд е възникнал, но са категорични, че увреждането на десния крак е довело до увреждане на вътрешната повърхност на кръвоносните съдове, причинило тяхното възпаление, което е и причина за образуване на тромб или тромби. Заключението на тази експертиза съответства изцяло и на заключението на допуснатата и приета от въззивния съд повторна тройна съдебно- медицинска експертиза, в която и назначените нови експерти са убедителни в становището си, че непосредствената причина за смъртта на И.- остра масивна белодробна тромбоемболия с формиране на малки хеморагични инфаркти в двата бели дроба е предизвикана от тромб, образуван в резултат на счупването на десен долен крайник. В обсъжданото заключение експертите са категорични, че травмата, настъпила в резултат на пътното произшествие, е довела до нараняване на съдовата стена на кръвоносни съдове в десния крак на И., а последвалото обездвижване в резултат на имобилизацията на крайника и липсата антукоагулантно лечение е довело и до забавяне на движението на кръвта на крайника, което е довело до образуване на тромб, причинил белодробната тромбоемболия. Видно от разясненията, дадени в хода на проведеното въззивно съдебно следствие, експертите са потвърдили това свое заключение, като изводите им са почивали не само на информацията, свързана с конкретното травматично увреждане, но и на тази за констатирани заболявания на И. (хроничен бронхит, хроничен обструктивен емфизем на белите дробове- белодробно сърце и хипертонична болест) и естеството на проведеното лечение. При обсъждането на посочените заключения на приети съдебно- медицински експертизи, установяващи причината за смъртта на пострадалия И., въззивният съд не е допуснал фактически и логически грешки, като правилно ги е кредитирал и е съобразил, че те се подкрепят от други събрани писмени доказателства, установяващи актуалното състояние на пострадалия към момента на произшествието, начина на проведено лечение, имобилизацията на крайника, довело до ограничаване на движението му и рязкото влошаване на състоянието му довело до неговата смърт. Тези доказателства въззивният съд е обсъдил подробно и задълбочено и обосновано е приел, че е налице причинно- следствена връзка между травмата, получена от И. при пътното произшествие и неговата смърт. В заключение следва да бъде посочено и това, че изводите на въззивния съд не са направени на база непълен или неточен анализ на доказателства, както и не може да бъде възприето оплакването, че съдебният състав не е констатирал противоречия между приетите по делото заключения на съдебно- медицинските експертизи. Напротив и двете експертите са очертали причинната връзка между претърпяната травма и смъртта на И., като са отчели съпътстващите му заболявания и проведеното лечение. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че и първостепенния и въззивния съдебен състав са приели едно и също по отношение на централния за производството въпрос за причината на смъртта на И., независимо че са постановили противоречиви съдебни актове. Предвид изложеното касационният съд прецени, че в хода на производството въззивният съд е събрал и приобщил всички относими на производството доказателства и доказателствени средства, правилно ги е анализирал и в максимална степен е изяснил фактите по делото. Ето защо и не се налага отмяната на атакувания въззивен съдебен акт и връщането му за ново разглеждане на основанията, посочени в касационната жалба. По приложението на материалния закон: Касационният съд изцяло се солидаризира с изводите на въззивната инстанция, че подсъдимият П. е осъществил състава на нарушението на чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП. По делото няма спор, че той е могъл да забележи придвижващия се по пътното платно пешеходец И., следвало е да го възприеме като опасност и е бил длъжен да предприеме действия, които да не позволят настъпването на пътното произшествие. Подсъдимият не е изпълнил посоченото в чл.20, ал.2, пр.2-ро ЗДвП задължение да намали скоростта си на движение или да спре, за да предотврати произшествието като е имал обективна възможност да го направи. Допуснатото нарушение е в пряка причинно- следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат- смъртта на пострадалия И., което е и основание въззивният съд правилно да приеме, че е осъществен състава на престъплението по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК от обективна страна. Съдът правилно е преценил, че престъплението е осъществено и от субективна страна при форма на вината престъпна самонадеяност, като подсъдимият е предвидил възможното настъпване на общественоопасните последици, но е имал субективна увереност, че те няма да настъпят. Предвид изложеното касационният съд намира, че въззивната инстанция е квалифицирала правилно деянието и приложила вярно материалния закон. В настоящият съдебен акт не следва да се обсъжда въпроса за осъществяване на престъплението при наличието на квалифициращите признаци по чл.343, ал.3 НК, тъй като при липса на касационен протест той остава извън рамките на касационната проверка. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: Касационната инстанция възприема изцяло направения анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства на подсъдимия П.. Правилно съдът е ценил като смекчаващи отговорността му обстоятелства чистото му съдебно минало, сравнително невисоката скорост на движение непосредствено преди и по време на пътното произшествие, това, че с удара е причинил увреждане, съответстващо на средна телесна повреда, което впоследствие е дало начало на процес, завършил със смъртта на пострадалия и високата степен на съпричиняване от страна на пострадалия И.. Като смекчаващи отговорността обстоятелства е следвало да бъдат ценени и младата възраст на подсъдимия и сравнително продължителния период от време, изминал от извършване на инкриминираното деяние до постановяването на осъдителен съдебен акт. Правилно съдът е приел, че следва да цени като отегчаващо отговорността обстоятелство многобройните предходни нарушения на правилата за движение по пътищата осъществени от подсъдимия. При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства законосъобразно въззивният съд е преценил, че следва да определи наказанието по реда на чл.54 НК, като не са налице нито една от предпоставките за приложението на разпоредбата на чл.55 НК. Отмерените наказания „лишаване от свобода“ за срок от две години и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от две години са в минималния предвиден в разпоредбата на чл.343, ал.1, б.“в“ НК размер и са съответни на обществената опасност на деянието и тази на подсъдимия. Правилно изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ е било отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за възможния минимален срок, като вярно въззивният съд е преценил, че за постигане на целите на чл.36 НК не е необходимо ефективното му изтърпяване. На тези основания съдът прецени, че наложеното на подсъдимия П. наказание не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НК и корекцията му не би допринесла за постигането на целите на специалната и генералната превенция. В заключение касационният съд намира за необходимо да отбележи, че атакувания въззивен съдебен акт е неправилно структуриран, като при запознаване със съдържанието му се срещат сериозни трудности при изясняване на действителната воля на решаващия съдебен състав. Мотивите на атакуваната въззивна присъда са изложени на 55 страници, като първите 24 от тях съдържат подробно описание на приетото от първостепенния съд по отношение на фактите, доказателствения анализ и правото. След това- от 24 до 30 стр. въззивният съд е възпроизвел съдържанието на въззивния протест и изразените в хода на въззивното производство становища на страните. След това от 30 до 34 стр. съдът е отразил приетата от него фактическа обстановка по делото, като същата не се различава от тази, възприета от първостепенния съд. В следващата част на мотивите въззивният съд е намерил за необходимо да изложи теоретични бележки за това какво представлява случайното деяние, каква е разликата му с двете форми на непредпазливостта, кога са налице квалифициращите признаци „пияно състояние“ и „избягал от местопроизшествието“, какво представлява „спасителна маневра“ и каква е взаимовръзката й с понятието за „опасна зона за спиране“. В мотивите съдът е направил и преглед на част от практиката на ВКС и тази по приложение на чл.6 КЗПЧ по въпросите за наличието на причинна връзка при усложнен причинен процес и възможността да се премине от едно нарушение в друго при липса на изменение на обвинението и едва на 50 страница е отразил становището си по въпросите- предмет на въззивното производство. Подобно структуриране на въззивния съдебен акт създава съществени затруднения при изясняване на действителната воля на въззивния съд. Напълно безпредметно е да се възпроизвежда толкова подробно съдържанието на атакувания първоинстационен съдебен акт, а когато това е сторено да се възпроизвеждат отново същите факти, като се уточнява, че те са възприети от въззивния съд. Достатъчно е било само да се посочи какво първостепенния съд е приел по фактите, въз основа на какви доказателства и какво е приел по правото. Безпредметно е да бъдат възпроизвеждани изцяло съдържанието на въззивния протест (или жалба) и становищата на страните по тях. Достатъчно е да се посочи какви са твърдените нарушения и какви искания са направени. В своя съдебен акт въззивният съд дължи да очертае спорните моменти в производството, да отграничи оплакванията и след това да им даде конкретен и подробен отговор. Касационният съд намира за ненужно в съдържанието на въззивния акт да бъдат възпроизвеждано съдържанието на части от решения на касационната инстанция и на такива, постановени от ЕСПЧ. Тези решения е достатъчно да бъдат посочени, тъй като съдържанието им е общодостъпно и обичайно е известно на съда и страните. Напълно ненужно е и да бъде правен теоретичен анализ на принципни въпроси, възникнали по повод производството, като е достатъчно единствено да бъде посочено коя от съществуващите тези съдът споделя и то по повод конкретни спорни въпроси по делото. Касационната инстанция намира за необходимо да посочи констатираните особености на атакувания съдебен акт, тъй като неговата структура и съдържание правят изключително трудно откриването на конкретния отговор на очертаните в производството спорни въпроси. В това дело те са два- дали е допуснато нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП, към което съдът може да премине без изменение на обвинението и дали е налице причинно- следствена връзка между увреждането на десен долен крайник на пострадалия в резултат на произшествието и настъпилата впоследствие смърт на И.. Отговор на тези въпроси се съдържат в последния абзац на стр.51 и първият на стр.52 (за нарушението на чл.20, ал.2 ЗДвП) и в третия абзац на стр.48 (за причинната връзка). Дадените отговори са несъразмерно лаконични в сравнение с изложените теоретични изводи по общи въпроси и единствено това, че са недвусмислени и ясни дава възможност да се установи вътрешното убеждение на решаващия съд. Независимо от констатираните неточности при структуриране на въззивния съдебен акт те не са дотолкова съществени, че да наложат отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, още повече когато изхода на делото е законосъобразен. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда №3 от 28.03.2022 г., постановено по ВНОХД №20214000600338/2021 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.