Р Е Ш Е Н И Е № 173 гр. София, 05 декември 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 625 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Б. Р. Д. срещу присъда № 103 от 25.04.2018 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХV-ти въззивен състав. С жалбата са направени възражения за нарушение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения и за явна несправедливост на наложеното наказание, съпътствани от искане за отмяна на оспорената присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В представено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК допълнение са изложени конкретни съображения в полза на поддържаното наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и допълнението към нея, изложените доводи и направеното искане. Във връзка с маркираната в касационната жалба претенция за явна несправедливост на наказанието заявява становище, че въззивният съд не е съобразил отличните характеристични данни за подсъдимия, изграденият негов авторитет в обществото като един от най-добрите национални състезатели по автомобилизъм, многократен европейски и национален рали шампион. Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че фактите по делото са правилно установени и съответна на тях е съдебната преценка за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3 НК, като в това отношение са коригирани недостатъците в дейността на първостепенния съд. Предлага оспорената присъда да бъде оставена в сила. Подсъдимият Д. пледира за отмяна на въззивната присъда. Определя като неправилна оценката, която съставът на СГС е дал на събраните по делото доказателства. Поддържа, че това, което е сторил в процесната ситуация, е било да се предпази от лаещото куче на съседите си. Акцентира на приноса си за благоустрояването на улицата, на която живеят семейството му и това на С., както и на дискомфорта за живеещите на тази улица, създаван от кучето на С.. В последната си дума заявява, че не е виновен. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 232029 от 06.10.2017 г., постановена по НОХД № 19951/2015 г., Софийският районен съд-Наказателно отделение, 10-ти състав е признал подсъдимия Б. Р. Д. за невиновен в това на 16.09.2014 г., около 20:30 часа, в [населено място], [улица] да се е заканил с убийство на С. П. С., като това заканване е могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК. С оспорения по касационен ред въззивен акт съставът на Софийския градски съд е отменил първоинстанционната присъда и е признал подсъдимия за виновен по възведеното обвинение по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК, като съобразно с правилата по чл. 54 НК му е наложил наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. Касационната жалба е неоснователна. Въззивният съд е дал отговор на всеки от въпросите относно възникването и развитието на процесната конфликтна ситуация и за поведението на подсъдимия в нея, като не е направил изводите си въз основа на предположения, както се твърди в жалбата. Предположението и вероятностният извод, с който се характеризира то, са свързани с отсъствие на доказателства, необходими за формиране на категорично становище и за установяване с достоверност на действителното фактическо положение. Вероятностното съждение е всякога основано на субективна оценка и субективен опит, а не на обективна информация. В случая съставът на СГС е приел, че изводите му относно инкриминираните събития и персоналното участие на подсъдимия в тях имат своето легитимно основание в наличните доказателства, съответно и нужната солидна фактическа и логическа опора, като е аргументирал позицията си именно с оглед на съдържанието на тези доказателства, а не чрез логически факти, изведени по пътя на вероятностни съждения. Фактологическите изводи на този съд са предшествани от оценка за достоверност на всички доказателствени източници при съобразяване на съществените техни страни и на всички, предложени от страните аспекти към тяхното съдържание. Мотивите към оспорената присъда съдържат изложение на съдебните аргументи, свързани със смисловия и информационния капацитет на свидетелските показания и обясненията на подсъдимия и показващи извършено задълбочено аналитично и синтезно изследване на тяхното съдържание и на обуславящите ги фактори при стриктно следване на правилата на формалната и аргументативната логика. Не съставлява процесуално нарушение това, че при противоречие в доказателствата въззивният съд е преценил като съответстващи на истината онези от тях, които противостоят на поддържаната от подсъдимия оправдателна версия за събитията и още по-малко означава, че тези обяснения, както и предназначените да ги подкрепят твърдения на свид. М. Д. са били пренебрегнати. В НПК не се съдържат забрани за постановяване на осъдителен акт, когато отделни доказателствени източници са с противоположна насоченост. Щом са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14, ал. 1, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК и убеждението на съда по фактите е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, лишено от основания е възражението, че възприемането на обвинителната теза е в отклонение от процесуалния регламент. В случая изводите относно обстоятелствата, при които е осъществено инкриминираното деяние са основани на точен и прецизен прочит на всички, налични по делото доказателства, като закономерно съдебната оценка на тяхното съдържание е различна от предложената от защитата, доколкото е основана на критерии от извънсубективно естество и е дадена в рамките на цялостния процес по установяването на истината. Внимателно съставът на СГС е проверил обясненията на подсъдимия и показанията на свид. Д., прецизно е анализирал съдържанието им и съпоставяйки ги с показанията на останалите свидетели, обосновано е отхвърлил тезата, че действията на Д. не са имали социалния и правния контекст, който им е придаден от обвинението и е възприет от въззивния съд и че не са манифестирали агресивно намерение към съседското семейство и конкретно към свид. С.. Балансирано и разумно този съд е преценил съответствието между твърденията на подсъдимия, че реакцията му е била единствено срещу набезите на съседското куче, че не е имало скандал между него и С., че тя сама е отворила дворната врата на имота си и че двамата с нея са се разделили спокойно – от една страна и еднопосочно установените факти, че не е имало директно нападение над подсъдимия от животното, което не само е стояло в съседския двор, а е било и в клетка; че макар да твърди притеснение и уплаха от кучето на С., подсъдимият е предпочел не да се прибере в дома си, а да вземе от там секира и с нея да се върне пред вратата на С., нещо повече, да влезе в двора на съседите си, където се е намирало животното; че ударите с брадва по дворната врата на С. не са били от естество да го предпазят от намиралото се в този двор куче, напротив, довели са до насилствено отваряне на тази врата и проникване на подсъдимия в чуждия имот; че именно писъците, виковете, крясъците и звука от удари са привлекли живеещите в съседство К. и Д.; че ситуацията е наложила намесата на полицейски екип - от друга страна. Въззивният съд детайлно е изследвал и основния момент от фактологията, релевантен от гледище на възведеното обвинение, а именно реализирано ли е било инкриминираното като закана с убийство действие на подсъдимия – замахване със секира към свид. С.. За да приеме, че подсъдимият е осъществил такъв акт, целево насочен към С. С., съставът на СГС е ползвал като сигурна основа за изводите си не само показанията на самата С. и на сина й, както се твърди в жалбата, но така също и съобщеното от двамата, неутрални спрямо отношенията между двете семейства свидетели – К. и Д.. В тази насока е съобразил както доказателствата за дочути от последните двама писъци и викове, привлекли вниманието им и мотивирали и двамата да предприемат опити за намеса с цел потушаване на конфликта, така и твърденията на К. за състоянието на крайна уплаха, в което е заварил С., отивайки на мястото и продължилите и след намесата му действия на подсъдимия по нееднократно замахване с брадвата в близост до С. и нанасяне на поредица от удари със сечивото по земята в близост до свидетелката, придружавайки действията си с ругатни и словесни закани: „Ще ви убия!“, „Ще ви избия!“ Не произволно, а на базата на казаното от самите свидетели К. и Д. въззивният съд е приел, че ако всеки от тях не е видял първоначалното замахване на подсъдимия с брадвата към С., това при конкретните обстоятелства не означава, че такъв момент е отсъствал от цялостния развой на ситуацията, като се имат предвид собствените на К. твърдения, че се е намесил в конфликта не от самото му начало, а след като той вече е бил в ход, както и показанията на Д., че не е проследила ситуацията от възникването й до нейното приключване, а след като е видяла насилственото проникване на подсъдимия в двора на С., вниманието и усилията й са били ориентирани към това да накара свекъра и свекърва си да се намесят. Колкото до споделеното от свид. К., че подсъдимият „не е удрял по хора“, то не само не е игнорирано, както се настоява в жалбата, напротив, съобразено е, вкл. и от прокурора при определянето на приложимата правна квалификация, доколкото нанасянето на удар с брадва по някого от присъствалите на мястото би усложнило, както фактологията, така и наказателно-правното положение на подсъдимия. Фактът, че от години отношенията между семействата на подсъдимия и пострадалата не са добросъседски не е убягнал от вниманието на въззивния съд, както се твърди в жалбата. Но съдът не е имал фактически основания да интерпретира този факт по начин различен от възприетия с присъдата, а именно единствено като фактор, изиграл роля за реакцията на подсъдимия и възникването на инкриминираното негово поведение. Събитията от миналото, установилите се във времето обтегнати отношения между семействата на подсъдимия и на пострадалата и причините за това несъмнено имат връзка с предмета на делото, но само дотолкова, доколкото са способни да обяснят острата и крайна реакция на подсъдимия срещу един наглед безобиден повод, какъвто е лая на съседското куче. Именно на фона на тези предишни междусъседски отношения съдът е приел, че ситуационният стимул - кучето на С. е повлиял вътрешната стимулация на подсъдимия и е провокирал автоматичната и крайна негова реакция, насочена към съседското семейство, а в етап от развитието на конфликта - и лично срещу С.. С оглед на това правилата за формиране на съдийското убеждение по фактите, както и изискванията за пълна доказаност и достоверна обоснованост на виновността на подсъдимия при постановяването на въззивната присъда не са нарушени. Възражението за неправилно прилагане на материалния закон е основано на неточно възприемане на мотивите на въззивния съд и на неправилното разбиране, че престъпният състав по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК предполага установяване на действително възбуден у пострадалия страх от заканата с убийство, а не на възможността за възникване на такова състояние. На тази основа се твърди от касатора, че изследвайки въпроса за наличие на възбуден у пострадалата основателен страх, въззивният състав е ползвал заключението на съдебно-психиатричната и психологична експертиза за С. С., макар че тази експертиза е основана на данни и за друг, последващ конфликт с подсъдимия, не е включен в обема на обвинението. Всъщност, обсъждайки обективната съставомерност на поведението на подсъдимия по чл. 144, ал. 3 НК, въззивният съд правилно е преценявал единствено това дали действията на Д. по замахване с брадва към пострадалата обективно са могли в конкретната ситуация да предизвикат основателен страх у нея, а не дали действително са провокирали такова усещане у свидетелката. Позоваването на СППЕ за пострадалата е направено от въззивния съд в друг контекст, различен от разчетения от касатора, а именно при обсъждането на достоверността на твърденията й, вкл. относно психо-емоционалното й състояние по времето на конфликта и начина, по който този конфликт се е отразил на психиката й и на физическото й здраве. Правната си преценка обаче въззивният съд е ориентирал не съобразно с приетите по делото експертни заключения, а съобразно с фактите относно начина и средството за отправяне на заканата; цялостната обстановка, в която това е сторено; емоционалното състояние на подсъдимия в този момент и реалните измерения, които комплексът от тези фактори е придавал на възможността той да изпълни заканата си. А доколкото е оспорена и субективната съставомерност на поведението на подсъдимия, правилно въззивният съд е преценил, че от гледище на безсъмнено установения нормален интелект на Б. Д. и достигнатата от него житейска възраст и опит той е могъл достатъчно адекватно да възприема и да осмисля фактите и взаимовръзките им в реалността, съответно и съдържанието на поведението си спрямо С. и способността на това поведение да провокира основателен страх у нея, като е налице и волевия момент на заканата - целта тя да бъде възприета от С. и да провокира у нея страх за осъществяването й. Фактът на конфликтните отношения между двете семейства не е способен да обезличи характера и естеството на поведението на подсъдимия и да обоснове друг извод относно субективната страна на поведението му. Липсва и претендираното с касационната жалба явно несъответствие между обществената опасност на извършеното престъпление и личната обществена опасност на подсъдимия – от една страна и тежестта на наложеното наказание - от друга страна. Напротив, наказанието от една година лишаване от свобода е пропорционално спрямо извършеното престъпление. Съставът на СГС е направил обстойна и качествена съпоставка на обстоятелствата с действителна значимост за отмерването на приложимата санкция, като справедливо е отчетел обществената опасност на извършеното, личността на подсъдимия и потенциалната негова поправимост. Несъгласието на защитата със съдебните изводи в тази насока е подкрепено с доводи за добра личностна характеристика и социално положение на подсъдимия, за спортните му постижения и с твърдения за развивана от него благотворителна дейност. Онези от така посочените от защитника обстоятелства, които са потвърдени в процеса, вече са отчетени от въззивния съд, като наложеното наказание е адекватно, както от гледище на тези обстоятелства, така и от гледище на същността му да бъде средство за индивидуално въздействие и да стимулира подсъдимия към спазване и на отговорностите, които има като член на обществото, извън свързаните с работата и професията му и към контролиране на собствените състояния и ограничаване на собственото поведение в полза на другите. Доколкото наложеното наказание гарантира постигането на нужния баланс между обществения интерес от санкциониране на престъпната проява и индивидуалния интерес на самия подсъдим от налагане на справедливо наказание, не се налагала корекция в размера му. Поради така констатираното отсъствие на претендираните касационни основания при постановяването на оспорената въззивна присъда и осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 103 от 25.04.2018 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХV-ти въззивен състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.