О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 342 С., 10.08.2018 година Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от съдия Д. частно гражданско дело № 1790 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1481/06.03.2018 г. на П. И. П., приподписана от адв. Б. Г., против определение № 2 от 22.01.2018 г. по възз.ч.гр.д. № 2/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено определение от 31.07.2017 г. по гр.д. № 755/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. С последното е оставено без уважение искането на П. И. П. за освобождаване от внасяне на държавна такса за водене на делото. Частният жалбоподател моли атакуваното определение да бъде отменено и да бъде освободен от внасянето на държавна такса по предявения иск, тъй като с оглед изложените твърдения за материалното му състояние няма достатъчно средства да я заплати. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Като се вземе предвид, че преценката на съда относно освобождаването от такси и разноски се е формирала според чл. 83, ал. 2, т. 1 - т. 7 ГПК, като критериите по тях са кумулативни, т.е. трябва да съществуват едновременно, може ли касаторът да не отговаря привидно по критериите на една от точките /в случая т. 2 – имуществено състояние/ и въпреки това да му се даде възможност да се освободи от внасянето им поради независещи от него причини и още повече, че една от причините е публично изпълнително производство от НАП, с наложен превантивен обезпечителен запор на имуществото на касатора на основание издаден РА, с което той е изпаднал във временно финансово затруднение“. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното въззивно определение апелативният съд е потвърдил определението, с което е оставено без уважение искането на ищеца П. И. П. за освобождаването му от внасянето на държавна такса. Съобразил е декларираните данни, че молителят получава пенсия в размер на 213 лв. и социални добавки в размер на 19,60 лв., също така притежава апартамент в [населено място], ателие за професионална дейност в [населено място], гараж в [населено място], дворно място в [населено място], самостоятелен обект в сграда в [населено място] /без акт № 16/ и лек автомобил „Рено Т.“ от 1997 г. Посочил е, че здравословното състояние на П. е влошено, има намалена работоспособност в размер на 82 %, поради което извършва и значителни разходи за лечението си. Апелативен съд – Велико Т. е посочил, че ищецът притежава движимо и недвижимо имущество, което е достатъчно, за да бъдат понесени разноските за заплащане на държавна такса по делото в размер на 4 772,15 лв. Взел е предвид наложения запор от НАП на банковите сметки на П., но е приел, че той не възпрепятства възможността да получава доходи от имотите, които притежава по различен от разпореждането с тях начин. Декларираното имущество било достатъчно да покрие всички разходи на ищеца, независимо, че е заплатил застрахователна премия и такса по друго дело. Налице е основание за допускане на касационно обжалване. Формулираният от касатора въпрос конкретизиран, с оглед правомощията на ВКС, съгласно даденото задължително тълкуване в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС, се отнася до обхвата на преценката на съда за липса на достатъчно средства на страната да заплати държавна такса и разноски. Съгласно трайната практиката на касационната инстанция, обективирана в определение № 573 от 12.07.2011 г. по ч.т.д. № 230/2011 г., ВКС, II т.о, определение №318/12.07.2012 г. по ч.гр.д. № 293/2012 г.,ВКС, II г.о., определение № 496/10.07.2013 г. по ч.т.д. № 2492/2013 г., ВКС, II т.о., определение № 442/19.12.2013 г. по ч.гр.д.№7440/13, IV г.о., определение № 603/25.05.2014 г. по ч.т.д.№ 2139/14, II г.о. и др., въз основа на представените от страната доказателства и заявените данни съдът следва да прецени дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането за освобождаване от внасяне на държавни такси и разноски, без разрешението на съда да се обуславя от евентуални и хипотетични възможности за реализиране на доход. Следва да бъдат взети предвид данните за всички обстоятелства, изброени законодателно в чл. 83, ал. 2 ГПК, включително да се съпостави размерът на дължимата държавната такса, както и евентуално размерът на договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, включително и начинът му на плащане. Освен това следва да се съобрази, че основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК се преценява не само с оглед на конкретното задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по делото, а и доколкото страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и разноски за цялото съдебно производство – арг. от т. 12 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай Апелативен съд – Велико Т. е приел, че възнагражденията по трудови или граждански договори не са единстевеният възможен източник на доходи за молителя. Същият би могъл да се облагодетелства от притежаваните от него 5 недвижими имота и да реализира приход, с който да си позволи да заплати разноските по делото. В. съд е взел предвид, че едва ли разпореждането с някои от имотите би осъществило тази възможност, тъй като приходите от сделката, с оглед нормативно установените забрани за плащане в брой над определена парична сума, биха постъпили по банкова сметка на молителя, а всичките му сметки са запорирани от НАП. Вероятно второинстанционният съд визира възможността молителят да отдава под наем притежаваните от него недвижими имоти или да извършва други сделки на управление с тях, от които да черпи да доходи. Тази възможност не само, че хипотетична и към настоящия момент не се е осъществила, а и молителят изрично неколкократно е заявил, че част от имотите, които притежава нямат акт № 16, следователно не могат да бъдат елктрифицирани, което изключва възможността да бъдат ползвани. Още повече, че въобще не са изследвани въпросите налице ли е търсене, което да аргументира извода за евентуални приходи на собственика на имотите. Не е съобразено още, че заплащането на държавна такса в размер от 4 772,15 лв. пред първа инстанция е само едно от перата съдебни разноски, които молителят би понесъл. Не следва да се подминава и обстоятелството, че страната не е упълномощила адвокат, което също е индиция, че не разполага с достатъчно средства, за да заплати възнаграждение, а следователно и да поеме разноските по водене на делото. Ето защо с оглед декларираните от П. И. П. данни, настоящият състав намира, че молителят не разполага с достатъчно средства, с които да заплаща разноските по делото, поради което искането му с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК следва да бъде уважено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2 от 22.01.2018 г. по възз.ч.гр.д. № 2/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т.. ОТМЕНЯ определение № 2 от 22.01.2018 г. по възз.ч.гр.д. № 2/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т.. О. П. И. П. на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от внасяне на такси и разноски. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: