Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                                                  №  349                                                    Гр.София, 28 юни 2010 г.                                                                                      В   И М Е Т О   Н А  Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на  осемнадесети юни,  две хиляди и десета година, в състав:                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА                                                 ЧЛЕНОВЕ:           ТАТЯНА КЪНЧЕВА                                                                                      ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА   При участието на секретаря ПАВЛОВА  В присъствието  на прокурора КОЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 275/2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда №417/24.06.09 г., постановена от РС-Варна /ВРС/по Н. О. Х. Д. 133/09 г., подсъдимият Д. С. Д. е признат за виновен и осъден в извършване на престъпление по чл.128 НК, като е оправдан по обвинението да е осъществил вмененото му деяния по чл.131,ал.1,т.12 НК. Осъден е да заплати на конституирания като граждански ищец пострадал Т. Т. К. обезщетение за неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от извършеното, в размер на 5 000 лв.,като искът в останалата част до пълния претендиран размер, е отхвърлен. С решение № 313/ 27.10.09 г., постановено от ОС-Варна /ВОС/ по В. Н. О. Х. Д.1145/09 г., присъдата на ВРС в цитирания по-горе вид е потвърдена. Постъпило е искане от осъдения за възобновяване на посоченото наказателно производство, отмяна на присъдата и потвърдителното решение, оправдаване на искателя и прекратяване на производството от страна на ВКС или връщане на делото на долустепенен съд за ново разглеждане от друг състав. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на осъдения и самият той поддържат искането с изтъкнатите в него съображения, като се представя и допълнение към тях. Прокурорът от ВКП не намира основания, налагащи възобновяване на производството. Същото е становището и на повереника на частния обвинител и граждански ищец. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, годни да бъдат ценени в настоящото производство, намира за установено следното:   Присъдата на РС- Варна е влязла в законна сила на 27.10.09 г. Искането за възобновяване е постъпило в съд на 07.04.10 г. Следователно, спазен е шестмесечният срок след влизане на присъдата в сила, в рамките на който осъденият може да прави искане за възобновяване и същото е допустимо- чл.421, ал.3,изр.1 НПК.   По съществото на процедурата се констатира следното: Макар и да не е отразено изрично цифрово, видно от съдържанието на искането, се претендира допускане от страна на съда на съществени процесуални нарушения при воденето на делото,които са повлияли върху правото на лично участие на подсъдимия в процеса и в частност са се отразили на правилното упражняване на правото му на защита- касационно основание по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Първо,спори се,че в хода на досъдебното производство представител на прокуратурата е прекратил наказателното производство, а впоследствие същият този представител на държавното обвинение, след дадени от съда указания по надлежен ред, е внесъл обвинителен акт срещу искателя, без да има налице новоконстатирани обстоятелства. По този начин било нарушено правото на защита на Д. Трябва да се отбележи,че ВКС разглежда пред себе си цялото производство, но основен предмет са съдебните актове,при които е взето отношение по съществото на повдигнатото обвинение. Поведението на прокурора във фазата, когато той е господар на процеса и е легитимиран да прецени какви действия да предприеме по отношение на висящо пред него наказателно производство, не са от характер да бъдат обмисляни от върховната съдебна инстанция по наказателни дела понастоящем по начина, изискван от защитата. Налице е пълноценно реализирано съдебно производство, в границите на което осъденият е имал възможност в открит процес да защитава тезата си, да се ползува от цялостната палитра от предоставени му от процесуалния закон права и най-вече- да изисква установяване на обективната истина. Второ, в хода на досъдебното производство не е направен оглед на произшествие и това е факт, не са иззети следи и не са запазени такива. Тъй като огледът спада сред първоначалните и неотложни следствени действия, неосъществяването му не може повече да бъде санирано и обстановката на местопроизшествието ще търпи промяна винаги. Подобни са съображенията, изложени от първостепенния съд в съдебно заседание на 25.02.09 г. /л.47 от съд. д.пред ВРС/. Още повече, ВРС е решил, че релевантните за предмета на доказване факти могат да бъдат установени чрез разпит на свидетелите на процесния инцидент. Право на решаващия съдебен състав е да направи преценка за доказателствените материали, които трябва да допуска, събира, проверява и оценява, също както и право на страните е да предявяват претенции в тази посока. Не всяко искане на страните обаче подлежи на одобрение от съда, стига последният да аргументира позицията си, както впрочем е сторил ВРС касателно искането за оглед. Не така стои положението с ВОС. В съдебно заседание на 08.10.09 г. защитата на осъдения е повторила искането си за оглед с преценка,че по този начин определени показания на свидетели, вече зачетени от първата инстанция, могат да бъдат отхвърлени. Второстепенният съд е отхвърлил искането като недопустимо направено пред втора инстанция, аргументирайки се с разпоредбата на чл.327 НПК. Отказът с изтъкнатите доводи е незаконосъобразен. Втората инстанция е втора първа такава /затова е инстанция по фактите и по правото/ и тя има пълномощия да събира доказателствени материали по начина, по който това може да го прави първостепенният съд. Отразените в нормата на чл.327 НПК правомощия на второстепенния съдебен състав, касаещи събирането на гласни доказателствени средства, не са изчерпателни. И това е така, защото разпоредбите на процесуалния закон не съществуват самостойно и изолирано от другите, а трябва да бъдат оглеждани комплексно и във взаимна връзка. Нормата на чл.327 НПК не изключва прилагането на общите правила по силата на чл.317 вр.чл.285 НПК. Макар и направеният от ВОС отказ за уважаване на искането за оглед да е незаконосъобразен на процедурно основание, неосъществяването му не води до нарушено право на защита на искателя, защото по мнение на тази инстанция важимите за предмета на доказване факти се съдържат в показанията на разпитаните по делото свидетели. В този контекст е нужно да бъде взето отношение по третия основен довод на защитата, с който се цели преценка за неспазване правилата на чл.13 и 14 НПК от страна на решаващите съдилища. В съдебно заседание на 25.02.09 г. адвокат С е поискал да бъдат допуснати и разпитани пред съда двама свидетели при условията на водене.точнено е,че те ще свидетелствуват за нанесен побой над Д. пред заведението. Допуснат е само един свидетел, който е назован поименно. Това е Б. С. , разпитан в обсъжданото съдебно заседание. Неговите показания са взети предвид от съдилищата и са обмисляни наред с останалия доказателствен материал. Преди приключване на съдебно следствие пред ВРС защитата не е отправяла нови доказателствени искания. Искането за разпит на втори свидетел е подновено пред ВОС, при това не във въззивната жалба на Д. , което е негово право, а в открито съдебно заседание на 08.10.09 г. Отбелязано е,че този отново ненаименован свидетел ще депозира информация за обстоятелства, установени от сина на искателя и от свидетеля С. Имайки предвид същността на показанията на С. , второстепенният съд е отказал да уважи искането, тъй като очевидците към момента на нанасяне на телесното увреждане на К. са били разпитани. ВКС се солидаризира с това становище и не намира,че с отказа е допуснато нарушение на процесуалните правила, което при това да е дотолкова съществено, че флагрантно да е повлияло върху правото на защита на осъдения. Станев уяснява фактология, случила се след пробождането на К. и не претендира да е присъствувал на вмененото на осъдения престъпно деяние. Неговите показания на практика са обмислени в светлината на казаното и от свидетелите К/баща/ и Лефтеров. Ето защо допълнителен свидетел за случилото се след пробождането на Лефтеров /за каквито факти защитата твърди,че е необходим/ не биха допринесли в съществена степен за установяване на обективната истина точно по вмененото престъпно поведение. В крайна сметка не става дума за очевидец на деянието. Отделно от това, в жалбата се заявява, че сам по себе си отказът на ВОС да уважи отправени доказателствени искания е процесуално нарушение, довело до нарушаване правото на защита на осъдения. Казаното би било така, когато отказът е немотивиран или общата преценка на доказателствените източници навежда на извод за необходимост от попълване на познанията по фактологията на престъпната дейност. В случая /с направените по-горе уговорки за огледа/ липсват такива предпоставки и претенцията за допускане на третираните нарушения, дори без преценка за тяхна същественост, е самоцелна. Четвърто, отправят се възражения за недопускане на въпроси към вещи лица, липса на повторен разпит на свидетеля Щ в протокола от съдебно заседание от 25.02.09 г.,недопускане на прочитане на определени материали. Отразяването в протоколите от съдебно заседание като писмени доказателствени средства за станалото по време на него има ясни правила, поради което разпоредбата на чл.312 НПК допуска поправка и допълнение на протокол. В случай, че такива не са направени по нарочен ред, съдържанието се има предвид спрямо представения протокол. Простото позоваване на някакви обстоятелства, чиято същественост не е ясна с оглед ярко оборване на приетото по преценяваните от ВКС съдебни актове, навежда на заключение за механично изброяване на нарушения, без значение дали те са същностни и дали могат да бъдат извлечени от доказателствения материал. На фона на последното обсъждано трябва да се посочи и това, че в жалбата и допълнението към нея се набляга на неиздържаност на мотивите, дребни несъответствия в доказателствения материал, оказали се несъществени за съда, които обаче биха могли да променят изводите за окончателния съдебен акт. Липсват каквито и да са уяснения по въпроса, а ВКС не е в състояние да дава отговор на неконкретизирани доводи. Като оставим настрана факта, че в жалбата се говори за съдията,а не за съдебен състав, смесват се първоинстанционен и второинстанционен съд и техните актове, не отговаря на процесуалната действителност обстоятелството, че няма яснота защо са възприети съответни правни изводи и защо се кредитират едни свидетели, а информацията от други се отхвърля. Производството не е решено с дежурната според защитата фраза “защитна теза” за обясненията на подсъдимия. За тях в жалбата се напомня, че освен средство за защита, са и доказателствено средство. Те са ценени именно като такова, но във взаимовръзка с останалия доказателствен материал. Съдебните актове са изготвени по правилата на чл.301 и чл.339 НПК, след законосъобразно събран и вярно интерпретиран доказателствен материал. Взето е отношение по всички важими за процесното обвинение въпроси и с осъждането на Д. не е нарушен и материалният закон.   Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Д. С. Д. за възобновяване на воденото срещу него наказателно производство- Н. О. Х. Д.133/09 г.по описа на РС-Варна, В. Н. О. Х. Д.1145/09 г.по описа на ОС-Варна.   РЕШЕНИЕТО е окончателно.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1/     2/