5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 59 С., 25,01,2011 г. Върховният касационен съд на Р. Б., Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седемнадесети януари през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева Емил Марков при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………...………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 890 по описа за 2010 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 във вр. чл. 121 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 9023/20.Х.2010 г. на ЕТ С. Х. И. от С., осъществяваща стопанска дейност с фирмата „А.-С. И.”, подадена против въззивното определение № 616 на Л. ОС, ГК, от 7.Х.2010 г., постановено по ч. гр. дело № 433/2010 г., с което е била оставена без уважение частната жалба на този ЕТ срещу протоколно определение на Т. РС от откритото с.з. на 6.VІІІ..2010 г. по гр. дело № 282/2010 г.: за прекратяване на първоинстанционното пр-во и изпращане на делото по подсъдност на П. РС „на основание чл. 119, във вр. чл. 105 и чл. 111 ГПК”. Поддържайки оплаквания както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно определение – предвид необосноваността му и постановяването му в нарушение и на материалния, и на процесуалния закон, частната касаторка С. Хр. И. претендира отменяване на този съдебен акт и връщане на делото за разглеждане от Т. РС като първа инстанция. Инвокирани са доводи, че предявеният облигационен иск срещу ЕТ Д. и съпруга й бил за обезщетяване на вреди, понесени от непозволено увреждане, изразено в разпореждане с движими вещи, а не на договорно основание. Затова следвало да важи правилото на чл. 115 ГПК, щом като[населено място], Т. било изрично посочено в обстоятелствената част на исковата молба като „местоизвършване на деянието”. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ЕТ С. Хр. И. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение Л. ОС се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, първият от които – за възможността „един иск да се разглежда едновременно на две правни основания /договорно и деликтно/”, бил такъв „от значение за развитие на правото”. Отделно се поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС бил решен въпроса, че предметът на делото се очертава от твърденията на ищеца – без решаващият съд да може да се произнася по непредявени искове. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответницата по частната касационна жалба ЕТ С. С. Д. от[населено място], действаща с фирмата „Б.-С. Д.”, писмено е възразила чрез процесуалния си представител по пълномощие като по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение във връзка с подсъдността. Ответникът по частната касационна жалба Б. Д. Д. от[населено място] не е ангажирал свое становище нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакванията за неправилност на обжалваното определение на Л. ОС. Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Л. ОС, частната касационна жалба на ЕТ С. Хр. И. от С. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: Съгласно задължителните за съдилищата в Р. постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността, респ. недопустимостта на обжалвания съдебен акт. Ако съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта ще се извърши с произнасяне по съществото на подадената частна касационна жалба. Такава вероятност /за недопустимост на атакуваното въззивно определение на Л. ОС/ в процесния случай е налице доколкото частната касаторка И. поддържа оплакване, че същото „коментира искания и доказателства, които по делото не са правени и не са представяни”, а предявеният от нея главен иск срещу ЕТ С. Д. и съпруга й Б. Д. Д. бил основан на деликтно, а не на договорно основание и че ако обратното било вярно, то делото следвало въобще да се прекрати - „поради наличие на сила на пресъдено нещо”. Разгледана по същество частната касационна жалба на ЕТ С. Хр. И. от С. е изцяло неоснователна. Ключовият извод на Л. ОС за изхода на спора между страните по делото, отнасящ се неговата местна подсъдност, е бил основан върху съображението, че „от изложените в исковата молба обстоятелства и от представените писмени доказателства, е видно, че се касае за договорни отношения, а не за непозволено увреждане”. Този правен извод следва от изключителната компетентност на решаващия съд по чл. 146, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 140, ал. 3, изр. 2-ро ГПК: вкл. и в проекта си за доклад по делото да даде „правната квалификация на правата, претендирани от ищеца”. Дали един иск е предявен на деликтно или на договорно основание е въпрос на неговата правна квалификация, която е винаги служебно правомощие на съда - без последният да е обвързан по някакъв начин с предложената такава от ищеца в исковата му молба. Допълнителен аргумент в подкрепа на такова разбиране е и това, че по правната си същност „увреждането”, което институтът на П. иск познава, схващайки го най-общо като намаляване на актива, увеличаване на пасива, респ. затрудняване на принудителното изпълнение, не се покрива с белезите и предпоставките на същинското непозволено увреждане (Delictum) по чл. 45 и сл. ЗЗД. В този смисъл не се касае до процедиране по непредявен иск с изпращането на делото по подсъдност на П. РС, където е седалището и адреса на управление на ответницата ЕТ С. Д. и при изрично направен още в отговора й на исковата молба отвод /възражение/ за липса на местна подсъдност пред Т. РС, съобразно процесуалното правило на чл. 119, ал. 3 ГПК. Обжалваното въззивното определение на Л. ОС във връзка с подсъдността на първоинстанционното пр-во е процесуално допустим съдебен акт. Същият е законосъобразен, тъй като при направен отвод за липса на местна подсъдност пред Т. РС последният е бил длъжен да прекрати образуваното пред него първоинстанционно пр-во и да изпрати делото по подсъдност на този районен съд, в чиито район е седалището е адреса на управление на ЕТ-ответник и неговия съпруг. Дали делото, изпратено по подсъдност на П. РС, следва да се прекрати по отвод за наличие на сила на пресъдено нещо, е съвсем друг процесуалноправен въпрос, който предстои да бъде решен от този районен съд. С оглед изложеното частната касационна жалба на ЕТ С. Хр. И. от С. ще следва да бъде оставена без уважение. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение О П Р Е Д Е Л И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното определение № 616 на Л. окръжен съд, ГК, от 7.Х.2010 г. постановено по ч. гр. дело № 433/2010 г. във връзка с подсъдността на делото пред Плевенски районен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2