8 РЕШЕНИЕ № 42 гр. София, 10 април 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ИВАЙЛО СИМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1304 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Постъпила е касационна жалба от подсъдимия А. Л. Д., чрез защитника му - адвокат П., срещу въззивно решение № 250 от 10.11.2017 г., постановено по ВНОХД № 179/2017 год., по описа на Апелативен съд - гр. Пловдив. В жалбата се релевират доводи в подкрепа на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 - т. 3 от НПК. Алтернативно се иска оправдаване на подсъдимия, отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на размера на наложеното наказание лишаване от свобода и отлагане на неговото изтърпяване, както и намаляване на срока на наказанието лишаване от право на управление на МПС. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и прави искане за уважаването й, по изложените в нея доводи. Представителят на Върховна касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивното решение като правилно и законосъобразно. Повереникът на частните обвинители – Ф. К. Х. и Н. Б. Х., изразява становище, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, тъй като при постановяване на обжалвания въззивен съдебен акт не са допуснати сочените в нея нарушения на процесуалния и материалния закон, които да са довели до ограничаване на правата му. Частните обвинители Ф. К. Х. и Н. Б. Х., редовно призовани, не се явяват. Подсъдимият поддържа жалбата и моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение, след като обсъди доводите, посочени в протеста и изложените в съдебното заседание, както и всички материали, събрани по делото, намери следното: С присъда № 9/23.02.2017 год., постановена по НОХД № 306/2016 год., Окръжен съд – гр. Пазарджик признал подсъдимия А. Л. Д. за виновен в това, че на 26.07.2014 год., около 23,55 ч., на път І-8, км.186, пътен участък между [населено място] и [населено място], при управление на МПС, л.а. „П“, с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на В. К., нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 21, ал.2 от ЗДвП и чл. 42, ал.2, т.2 от ЗДвП, като по непредпазливост причинил смъртта на Б. Н. Х., настъпила на 17.08.2014 год., след което избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал.3, пр. 6, б. „б“, вр. с ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 54 от НК го осъдил на четири години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наказанието и на лишаване от право на управление на МПС за срок от шест години. Със същата присъда ОС-гр. Пазарджик оправдал подсъдимия по повдигнатите му обвинения за допуснати нарушения на чл. 6, ал.1, чл. 20, ал.2, чл. 25, ал.2 и чл. 42, ал.1, т.2 от ЗДвП и по чл. 47, ал.3 от ППЗДвП, като на основание чл. 68, ал.1 от НК привел в изпълнение присъда по НОХД № 132/2014 год. по описа на РС-гр. Пазарджик, с която подсъдимият е осъден на една година и осем месеца лишаване от свобода. По жалба на подсъдимия срещу така постановената присъда в Апелативен съд- гр. Пловдив е образувано ВНОХД №179/2017 год. След проведено въззивно съдебно следствие, с решение № 250 /10.11.2017 год. постановено по същото дело, първоинстанционната присъда е изменена в частта относно приложението на чл. 68, ал.1 от НК, като подсъдимият е освободен от изтърпяване на наказанието, наложено по НОХД № 132/2014 год. по описа на РС-гр. Пазарджик, а в останалата част е потвърдена. Касационната жалба срещу решението на АС – гр. Пловдив е допустима, тъй като е подадена срещу съдебен акт от кръга на посочените в разпоредбата на чл. 346 от НПК и от лице, което има право на това. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. На първо място следва да бъдат обсъдени възраженията за допуснатите от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, тъй като това обуславя проверката относно релевираните нарушения на материалния закон. В касационната жалба се твърди, че въззивната инстанция е допуснала нарушения на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, като делото не е разгледано от независим и безпристрастен съд и не е проведен справедлив процес. Доводите, които защитата сочи в подкрепа на това твърдение са, че въззивният съд е отказал да допусне разширена тройна автотехническа експертиза. Касационният съд намира за нужно да отбележи, както многократно е посочвал в свои решения, че не всеки отказ на инстанциите по фактите да уважат искане за събиране на доказателства, съставлява процесуално нарушение. Съдилищата са длъжни да събират само доказателства, водещи до установяване на обстоятелствата, визирани в разпоредбата на чл. 102 от НПК. Нарушение на нормите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК е налице, когато съдът не е положил необходимите усилия за изясняване на фактите, включени в главния предмет на доказване, като в резултат на това му бездействие обективната истина по делото е останала неразкрита, а вътрешното убеждение на решаващия съд е формирано при ограничен обем на доказателствената съвкупност. В конкретния случай, въззивният съд е уважил искането на защитата за назначаване на допълнителна автотехническа експертиза /АТЕ/, като не е счел за нужно тя да е разширена. Искането за разширяване на експертизата, с включването на още двама експерти, не е било мотивирано с доводи за недостатъчна компетентност на вещото лице П. или липсата му на конкретни познания в дадена област на науката, а с поставяне на въпроси, които са свързани с приложението на закона относно обхвата на действие на пътните знаци. Професионално и правилно въззивната инстанция е отклонила искането на защитника, преценявайки, че не са необходими повече вещи лица, за да отговорят на въпроси, свързани с тълкуването на закона, което е задължение на съда. Защитникът не е посочил други съображения за разширяване на експертизата, които да са останали извън вниманието на въззивния съд. Заключението на допълнителната АТЕ, допусната от въззивния съд, е изключително подробно, обосновано и прецизно, изготвено чрез използване на постиженията на инженерната наука, на приложната математика и физика, поради което правилно е прието от предходната съдебна инстанция за компетентно и отговарящо на всички възложени задачи. Защитникът на подсъдимия е имал възможност да постави множество въпроси по време на изслушване на вещото лице в хода на въззивното съдебно следствие, като не е възразил на приемането на АТЕ и не е предявил претенции за назначаването на повторна, допълнителна или друга експертиза. В касационната жалба също не сочи, по какъв начин недопускането от въззивния съд на разширена експертиза се е отразило върху фактическите изводи на решаващия съд и какви неправилни правни заключения са формирани въз основа на тях. Касационният съд не намира основание да сподели упрека на защитата към доказателствената дейност на въззивния съд. Последният е изпълнил задълженията си, като е събрал доказателства, изясняващи всички факти, свързани с мястото на поставяне на относимите към произшествието пътни знаци и причината за ситуирането им точно там. Проверил е обясненията на подсъдимия, относно мястото на удара, скоростта, с която се е движел, наличието на движещо се пред неговия автомобил друго превозно средство, като професионално е формулирал въпросите към експерта, така че да бъде изяснен по възможност всеки детайл от сложната картина на произшествието. Въззивният съд професионално и компетентно е извел обема от факти, относими към механизма на произшествието, от събраните годни доказателствени източници, като въз основа на тях е формирал правилни и добре обосновани фактически и правни изводи. Неоснователно е възражението, изложено в жалбата, че останал неизяснен въпросът относно точното място на удара. Апелативният съд се е позовал на заключението на Комплексната медико авто-техническа експертиза /КМАТЕ/, приета в хода на първоинстанционното съдебно следствие / л. 222 - л.242 от НОХД № 306/2016 г./, според което като се съобрази участъка, ограничен от стопа на велосипеда / отразен в протокола за оглед/ и мястото на удара, определено от условието велосипедистът да се намира на 0,50 метра северно от разделителната линия и да попадне в лявата предна половина на автомобила при движение в определената му траектория, мястото на сблъсъка между двете превозни средства по дължина на пътното платно се намира в полоса, ограничена на около 23-24 метра западно от възприетия ориентир и продължава до около 19-20 метра източно от него / л.13 от КМАТЕ/. Експертът е посочил причините поради които не може с точност да се определи мястото на удара - изместването на автомобила и на пострадалия от произшествието, без да е фиксирано положението им след сблъсъка. Въпреки това, той е отчел обективно оставените на местопроизшествието спирачни следи от автомобила, части от велосипеда, обясненията на подсъдимия и всички особености и размери на платното за движение, отразени в протокола за оглед и скицата към него, като е дал отговор на въпросите свързани с мястото на удара, скоростта на движение на превозните средства, опасната зона за спиране и предотвратимостта на произшествието. Липсва основание за съмнение в обективността и обосноваността на посоченото заключение, поради което правилно въззивната инстанция се е позовала на него при формиране на фактическите си изводи. Възражението на касатора за това, че експертът неправилно е определил скоростта, като е взел предвид указанията на пътните знаци В24 и В26 , които не са действали, също е неоснователно. В нито една част на своите заключения вещото лице не се е позовало на посочените знаци, за да определи скоростта на движение на превозните средства, опасната зона за спиране или други параметри, относими към механизма на произшествието. Експертът е извел величината на скоростта на автомобила в резултат на анализа на обективни данни - оставените при произшествието спирачни следи върху платното за движение, фиксирани в протокола за оглед и онагледени във фотоалбума към него. В изводите на вещото лице не се съзират противоречия, пропуски или неясноти, които да не са били изяснени и които да са компрометирали заключението. При това положение контролираният съд правилно се е позовал на него, приемайки констатациите относно мястото на стълкновението между двете превозни средства, скоростта на движение на превозните средства преди и по време на удара, опасната зона за спиране и предотвратимостта на удара. Въззивният съд е изследвал и въпроса относно посоката на движение на велосипедиста преди удара, възприел е становището на експерта и е изложил съображения, които настоящия състав споделя, поради което не намира за нужно да повтаря. Основният упрек към въззивната инстанция, отправен в касационната жалба, всъщност е за неправилно приложение на материалния закон, като според жалбоподателя, подсъдимият е признат за виновен, въпреки че вредоносният резултат е последица от случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. За да обоснове наличието на посоченото касационно основание, защитникът излага довода, че въззивният съд неправилно е приел, че подсъдимият не е съобразил поведението си с действащите в района на произшествието и имащи отношение към него пътни знаци В24 и В26. В същността си това възражение на касатора изхожда от твърдението, че действието на посочените знаци е до кръстовището между Главен път І-8 и отбивката за база „Авто най“, а произшествието е станало след кръстовището, където визираните от знаците ограничения не са действали. Това виждане на защитата не може да бъде споделено. Касационният съд изцяло възприема становището на предходните съдебни инстанции за това, че посочените пътни знаци, въвеждащи ограничения на скоростта до 60 км/ч и забраняващи изпреварването на превозни средства са действали и в района на посоченото кръстовище. Добре аргументирано въззивният съд е отговорил на същото възражение релевирано и пред него. Въззивната инстанция се е позовала не само на разпоредбите на чл. 49, ал.1 от ППЗДвП и чл. 61, ал.1 от Наредба № 18/2001 г., според които забранителните пътни знаци се поставят непосредствено преди местата или участъците от пътя, за които се отнасят, но и на допълнително събраните доказателства, предоставени от Изпълнителната агенция по пътищата и сектор Пътна полиция при ОД на МВР – Пазарджик, установяващи причината за поставянето на знаците – именно намиращото се след тях кръстовище на главен път І-8 и отбивката за база „Авто най“ . Логичен и добре обоснован е изводът на въззивния съд, че спецификата на пътния участък, с оглед наличието на отбивка към база „Авто най“ е причината за въвеждане на забрана за изпреварване и за движение със скорост над 60 км/ ч, предвид опасността от появата на превозни средства откъм базата. Правилно в тази връзка контролираният съд е интерпретирал и факта, че в района на цялото кръстовище осевата разделителна линия между двете платна за движение е единична непрекъсната линия – М1. Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал.2, т.1 от ППЗДвП на превозните средства е забранено да застъпват и преминават единичната непрекъсната линия. Следователно, пътната маркировка в района на цялото кръстовище е в синхрон с въведената със знак В 24 забрана за изпреварване, което е още един довод за това, че ограниченията, въведени с посочените пътни знаци, действат и вътре в самото кръстовище. Не може да бъде споделено становището на защитата, че произшествието е станало извън кръстовището, от края на което започва двойна разделителна линия, която е прекъсната откъм платното за движение на автомобила на подсъдимия, позволяваща му да извършва изпреварване. Въззивният съд е възприел заключението на КМАТЕ, според което ударът е настъпил в полоса, ограничена на около 23-24 метра западно от възприетия ориентир и продължаваща до около 19-20 метра източно от него / л.13 от КМАТЕ/. Видно от протокола за оглед, за ориентир е възприет източният ъгъл на триъгълен остров пред база „Авто най“, който се намира изцяло в рамките на кръстовището. Спирачните следи започват на разстояние 10,2 от ориентира / вътре в кръстовището/ като са разположени изцяло в лентата за насрещно движение спрямо посоката на автомобила на подсъдимия и са с дължина 56 метра. По несъмнен начин е установено, че ударът е настъпил изцяло в платното за насрещно движение. Нарушението, за което е повдигнато обвинение на подсъдимия не е за това, че е извършил неправилно изпреварване, а че при навлизане в пътна лента, предназначена за насрещно движение не е изпълнил задължението си да не създава опасност за превозните средства, движещи се по нея – чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗДвП. Следователно, дори да се приеме, че ударът между превозните средства е настъпил в края на посочената от експерта полоса, т.е. непосредствено след кръстовището където забраната за изпреварване не е в сила, отговорността на подсъдимия за нарушението на посочената разпоредба не отпада. Именно неизпълнението на така посоченото задължение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат- водачът е преминал в лентата за насрещно движение без да се убеди, че там няма превозни средства, които би застрашил. Законосъобразен и правилен е и изводът на въззивния съд, че неизпълнението на чл. 42, ал.2, т.2 от ЗДвП е пряко свързано с другото вменено на подсъдимия нарушение – това на чл. 21, ал.2 от ЗДвП- превишаване на максимално допустимата скорост сигнализирана със знак В26, а именно 60 км/ч. Този знак е бил поставен преди кръстовището, на разстояние 130 метра от приетия ориентир, бил е ясно видим, а и възприет от подсъдимия, според неговите обяснения. Въпреки това, водачът на процесния автомобил не е съобразил поведението си с въведената от знака забрана като се е движел със скорост от 105 км/ч. Неприемливо, нелогично и изцяло неоснователно е възражението на защитата, че ограничението на скоростта не важи за кръстовището. Както беше посочено по-горе в настоящото решението, след като ограничението е предвидено именно заради наличието на въпросното кръстовище, съобразно нормата на чл. 49 от ППЗДвП, то важи и за движението в него. Освен това, видно от заключението на допълнителната АТЕ, приета от въззивния съд, ако автомобилът на подсъдимия е преминал покрай групата от знаци /В24 и В26/ със скорост 60 км/ч, то той не би имал техническа възможност да ускори до скорост от 105 км/ ч, от която е започнало спирането му в зоната на произшествието, тъй като е започнал да реагира на разстояние 45,32 метра от опасността, което 3,5 пъти по-малко от необходимото за ускоряване на диапазона от 60 км / ч до около 105 км/ч. Следователно, подсъдимият не се е съобразил с ограничението на скоростта, сигнализирано със знака, като е продължил движението си и след него с почти два пъти по-висока скорост от указаната, като е навлязъл с нея в кръстовището, преминавайки в лентата за насрещно движение. Управлението на автомобила със скорост над въведеното ограничение е в пряка причинно-следствена връзка с престъпния резултат, тъй като при движение със скорост от 60 км/ч водачът е имал техническата възможност да спре в рамките на опасната зона, която е била 53-54 метра и да избегне произшествието, докато при движение със скорост от 105 км/ч, опасната зона при конкретните пътни условия е била 120 метра- недостатъчна, за да се предотврати настъпването на удара. Като не е съобразил своето поведение с ограничаващия скоростта пътен знак и е навлязъл в лентата за насрещно движение със скорост почти два пъти по-висока от разрешената, без да се убеди, че там няма други превозни средства, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на произшествието. Изводите на предходните съдебни инстанции в този смисъл са правилни и законосъобразни, като логична последица от тях е признаването на подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 343, ал.3, пр. 6, б. „б“, вр. с ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1 от НК. С оглед на това, твърдението на касатора за допуснато нарушение на материалния закон е неоснователно. При определяне на санкциите за извършеното престъпление, въззивният съд е съобразил всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, като е отстранил някои пропуски на първостепенния съд. Настоящият съдебен състав изцяло възприема доводите, изложени във въззивното решение относно вида и размера на наложените наказания и не намира основание за тяхната корекция. Не може да бъде уважено искането на защитата за отлагане изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода по реда на чл. 66 от НК, тъй като не са налице предпоставките, визирани в тази норма, за прилагане на института на условното осъждане – подсъдимият е осъждан за престъпление от общ характер, за което му е наложено наказание лишаване от свобода / с присъда по НОХД № 132/2014 год. по описа на РС-гр. Пазарджик, влязла в сила на 21.03.2014 год., А. Д. е осъден на една година и осем месеца лишаване от свобода, като изтърпяването на същото е отложено за изпитателен срок от четири години/, а и определеното му по настоящото дело наказание е над три години лишаване от свобода. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 250/ 10.11.2017 год., постановено по ВНОХД № 179/2017 год. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.