О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
София, 09.05.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 5145/2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Е. С., чрез адвокат Г. Н. и адвокат Г. Г., срещу решение № 1364 от 30.07.2021 г. по гр.д.№ 1798/2020 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 86 от 26. 03. 2020 г. по гр. д. № 1295/2019 г. на РС – Провадия, е прието за установено, по предявения от И. К. П. срещу К. Е. С., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, отрицателен установителен иск за собственост, че К. Е. С. не е собственик на 1/6 идеална част от недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 1200 кв.м., съставляващо УПИ ..... по плана на [населено място], общ. Провадия, обл. В., ведно с построената в него жилищна сграда със застроена площ от 64 кв.м. Поддържа се недопустимост на решението, тъй като ищцата не е доказала правния си интерес от предявяване на отрицателния установителен иск – не е установила собствеността си върху спорната 1/6 ид.ч. от имота. Излагат се съображения и за неправилност на същото, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – на чл. 131 ГПК (непредоставяне на възможност за отговор по подадена пред въззивната инстанция молба вх. № 21447/02. 10. 2020 г., с която е уточнен предявеният иск), на чл. 266, ал. 1 ГПК (въвеждане на нови обстоятелства с цитираната молба след изтичане на преклузивните срокове по чл. 146 и 147 ГПК), на чл. 172 ГПК (обсъждане и кредитиране само на част от свидетелските показания, без да са изложени мотиви за изключване, необсъждане и некредитиране на останалите гласни доказателства), поради необоснованост на фактическите изводи и поради допуснати нарушения на материалния закон – чл. 68, чл. 69 и чл. 79 ЗС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал. 2 пр. 3 ГПК.
Насрещната страна И. К. П., в депозиран отговор, чрез адвокат М. К., излага становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Делото има за предмет предявен от И. К. П. срещу К. Е. С., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, отрицателен установителен иск за признаване за установено между страните по делото, че ответницата не е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот. Правния интерес от иска обосновава с твърдението, че тя и двете й дъщери П. и В. са собственици общо на 1/2 ид.ч. (всяка на по 1/6 ид.ч.) от процесния имот по наследство от С. П. С., поч. на 29. 11. 2016 г., съпруг на ищцата, а останалата 1/2 ид.ч. е собственост на ответницата и децата й Н. и М., по наследство от И. П. С., поч. на 21. 11. 2011 г., съпруг на ответницата. С. и И. П. С. били братя и придобили собствеността върху имота и сградата по наследство от баща си П. С. Х., починал на 3. 09. 2000 г. Към смъртта си последният е бил собственик на къщата и дворното място по давност, като ги е владял от 1937 г. до смъртта си през 2000 г. Твърди се, че с н.а. № ..... г. ответницата е призната за собственик на целия процесен имот (дворно място и жилищна сграда) и се иска да бъде признато за установено, че не е собственик на притежаваната от ищцата и дъщерите й 1/2 идеална част.
Ответницата е възразила срещу допустимостта и основателността на иска. В отговора на исковата молба е признала, че имотът е бил на свекъра й П. С. Х., който приживе, преди 2000 г., го е предоставил на нея и съпруга й И. П. С. и им прехвърлил цялостното задължение за поддръжката на имота. От преди 2000 г., по-точно от 1998 г., до смъртта на И. П. С. на 21. 11. 2011 г., ответницата и съпругът й владели целия имот, а след смъртта му ответницата и децата й са продължили да владеят имота до предявяване на иска, поради което са станали собственици на целия имот по давност.
Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която производството по делото е прекратено като недопустимо, поради липса на правен интерес от иска, за разликата над 1/6 ид.ч. (придобита от ищцата по наследство от съпруга й) до 1/2 ид.ч. от процесния имот.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с публично завещание № .....г., изготвено от Провадийски заместник околийски съдия, С. Х. Д. от [населено място] е завещал на синовете си С., П. и Ш. С. Х. четири ниви в землището на [населено място], а на сина си С. С. Х. е завещал и процесното дворно място (парцел ...., в кв. .....по плана на [населено място], с площ от около 1 декар, при посочени в завещанието граници), като е посочено в завещанието, че върху това дворно място синът му С. С. Х. си е построил още през 1937 г. къща „със свои средства за своя сметка“ и същото му се завещава „за да си осигури къщата“.
Синът на общия наследодател П. С. Х. е починал 2000 г. и е оставил за законни наследници синовете си С. П. С. и И. П. С.. С. П. С. е починал на 29. 11. 2016 г. и е оставил за наследници съпругата си И. К. П. (ищца) и дъщерите си П. и В. С. П.. И. П. С. е починал на 21. 11. 2011 г. и е оставил за наследници съпругата си К. Е. С. (ответница) и децата си Н. и М. И. П..
Прието е за безспорно, а и за установено от събраните по делото гласни доказателства (показанията на свидетеля Р. И. Р., доведен от ищцата, и на свидетелите С. Ц. С. и синът му М. С. Ц., ангажирани от ответницата), че П. С. Х., свекър на ищцата и ответницата, е владял процесната къща и дворно място от 1937 г. до смъртта си през 2000 г., независимо, че същите били завещани на брат му С. С. с публичното нотариално завещание. Същият живеел в къщата, сеел цялата градина, правел разсад и продавал зеленчуци на пазара. Считал се за собственик на имота и възнамерявал да се разпореди с него в полза на сина си И., тъй като същият имал син. Само през последния месец преди смъртта си, когато бил във Варна на лечение и живеел при сина си С., П. Х. не е живял в имота и не го е ползвал. Синът му И. П. дошъл да живее в [населено място], при баща си, след като се пенсионирал, а съпругата му К. С. идвала в почивните дни. Няма данни И. и К. С. да са отблъснали владението на П. С. Х.. След смъртта на П. Х. владение върху имота са упражнявали както синът му С. П. Х. и семейството му, така и синът му И. П. Х. и семейството му. С. П. Х. ползвал стаите на втория етаж на къщата, а И. П. Х. тези на първия етаж. Двата етажа имали самостоятелни входове. И двамата братя ползвали дворното място. През 2008 – 2009 г. и двамата направили асма и работили в оранжерията. През 2012 г. ответницата К. С. помолила свидетеля С. С. да охранява имота, тъй като се преместила да живее при дъщеря си във В., а синът й М. заминал в чужбина през 2017 г. През лятото на 2019 г. дъщерята на ищцата П. С. Х. била възпрепятствана от свидетеля С. да влезе в имота, тъй като в двора били вързани кучета на свидетеля, но след четири-пет месеца същата влязла в двора и разбила с ключар входната врата към втория етаж от къщата. С констативен нотариален акт № ..... г. на нотариус З. А. К. Е. С. е призната за собственик по давност на процесния недвижим имот.
От правна страна съдът е приел, че ищцата е собственик на 1/6 ид.ч. от процесния имот, като го е придобила по наследство от съпруга си С. П. Х., който към смъртта си е притежавал 1/2 ид.ч. по наследство от баща си П. С. Х.. Последният към смъртта си е бил собственик на къщата и дворното място на основание давност, като го е придобил чрез упражнявано от 1937 г. до 2000 г. владение. С издадения в полза на ответницата констативен нотариален акт за собственост на процесния имот по давност се оспорва правото на ищцата върху придобитата от нея по наследство 1/6 идеална част, което поражда и интересът й да отрече със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ответницата върху 1/6 идеална част от имота. По тези съображения е прието, че искът е допустим за 1/6 идеална част и недопустим за разликата над 1/6 до 1/2 ид. ч.
За неосъществило се в полза на ответницата и съпруга й, съотв. само в полза на ответницата, е прието заявеното от нея придобивно основание – давност, тъй като не е доказано от 1998 г. до 2000 г. (смъртта на П. С. Х.) двамата да са отблъснали владението на П. С. Х., след 2000 г. до 29. 11. 2016 г. (смъртта на С. П. Х.) да са отблъснали владението на С. П. Х., а след 29. 11. 2016 г. до 11. 09. 2019 г. (предявяване на иска) да са отблъснали владението на ищцата И. П. върху придобитата по наследство от съпруга й 1/6 ид.ч. След 2000 г. ответницата К. С. и съпругът й И. П. са били държатели на притежаваната от С. П. 1/2 ид.ч. от процесното дворно място и къща, а след смъртта му – държатели на притежаваната от ищцата 1/6 идеална част от имота. Дори да се приеме, че през 2012 г. и през 2019 г. осъществяваното от ответницата К. С. държане върху идеалните части на С. П., а след смъртта му – държане върху идеалните части на неговите наследници, е трансформирано във владение, то до предявяване на иска на 11. 09. 2019 г. не е изтекъл изискуемият по чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен придобивен давностен срок.
По тези съображения отрицателният установителен иск за собственост е приет за основателен и подлежащ на уважаване за 1/6 идеална част от процесното дворно място и къща и за недопустим над 1/6 до 1/2 идеална част от правото на собственост.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните групи въпроси:
1. Следва ли ищецът по отрицателен установителен иск да докаже основанията, на които претендира правния си интерес от предявяване на иска или е достатъчно само да твърди, че има собственически претенции, респ. възможност при уважаване на иска да ги установи.
Допустимо ли е съдът при предявен отрицателен установителен иск да формулира извод за принадлежност на спорното право на ищеца и да анализира доказателствената активност на базата на този извод.
2. Дължи ли съдът произнасяне по основателността на твърдението на ищеца на собственическите му претенции спрямо недвижимия имот при предявен отрицателен установителен иск за собственост.
3. Отсъствието на конкретните характеристики на придобивното основание, обуславящо правния интерес на ищеца по отрицателен установителен иск, съставлява ли недостатък на исковата молба по чл.127 ГПК.
Непосочването на праводателя и периода, в рамките на който е реализирана придобивната давност, на които ищецът по отрицателен установителен иск основава правния си интерес, съставлява ли недостатък на исковата молба по чл.127 ГПК.
4. Допустимо ли е едва пред въззивната инстанция ищецът да наведе нови фактически твърдения.
Преклудира ли се правото на ищеца да изменя основанието, на което основава правния си интерес от предявяване на отрицателен установителен иск след първото по делото заседание, респ. след приключване на първоинстанционното производство по делото.
5. При констатирани във въззивната инстанция пороци на исковата молба, продуцирали навеждането на нови твърдения и събиране на нови доказателства, следва ли съдът да изготви нов доклад по делото без да е сезиран със съответното оплакване в тази насока във въззивната жалба.
6. Длъжен ли е въззивния съд да обсъди доказателствата и да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания, както и възражения, обективирани в отговора на същата.
7. Следва ли съдът да формира убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения по ГПК ред.
Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо приема някое доказателство за недостоверно или е достатъчно декларативно да оповести това свое възприятие.
Съществува ли задължение за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран.
Твърди се, че по горепосочените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 52 от 19.06.2018 г. по гр. д. № 2154/2017 г. на ВКС, II г.о., решение № 47 от 21.07.2021 г. по гр.д.№ 2925/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 437 от 29.12.2015 г. по гр.д.№ 3140/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 159 от 10.08.2015 г. по гр.д.№ 4124/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 134 от 19.11.2015 г. по т.д.№ 3495/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 283 от 14.11.2015 г. по гр.д.№ 1609/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д.№ 866/2012 г. на ВКС, І т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 66 от 12.03.2015г. по гр.д.№ 5839/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 159 от 22.02.2016 г. по т.д.№ 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 265 от 10.09.2015 г. по гр.д.№ 5088/2014 г. на ВКС , ІV г.о., решение № 73 от 03.08.2018 г. по гр.д.№ 2244/2017 г. на ВКС, І г.о. и решение № 60 от 07.06.2018 г. по гр.д.№ 2420/2017 г. на ВКС, І г.о.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите по точка 1 и точка 2.
Въпросите не са решени в противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към тълкувателното решение е прието, че правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява, и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Такава защита в случаите на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право. Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато спорът за собственост е между правни субекти, легитимиращи се като съсобственици на недвижим имот. В този случай при евентуално уважаване на иска ще се внесе яснота и безспорност в отношенията между страните и ще се определи режимът на съсобственост на вещта, в която всяка от страните по спора счита, че има дял (решение № 213/03.10.2014 г. по гр. д. № 2881/2014 г. на ВКС, І ГО). При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В съответствие с тези указания въззивният съд е приел, че при изложени от ищцата твърдения, че е съсобственик на идеална част от имота на основание наследствено правоприемство, а ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на целия имот, и при представени доказателства в тази насока (гласни доказателства, удостоверения за наследници, публично завещание, констативен нотариален), ищцата е обосновала правния си интерес да отрече удостоверените с издадения в полза на ответницата констативен нотариален акт права до размера на притежаваната от ищцата квота в съсобствеността. Съдът e извършил преценка по съществото на спора дали ответницата е придобила правото на собственост върху целия имот на заявеното от нея и удостоверено с нотариалния акт придобивно основание, като е установил, че състоянието на съсобственост все още съществува и е отрекъл правата на ответницата до обема на установените по делото права на ищцата. Изложените от въззивния съд изводи досежно преценката за наличието на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск и разпределянето на доказателствената тежест в процеса са в съответствие със задължителните разяснения, дадени с ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, което изключва допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Липсва противоречие между въззивното решение и решение № 52 от 19.06.2018 г. по гр. д. № 2154/2017 г. на ВКС, II-ро г.о., с което е уточнено, че в производството по предявен отрицателен установителен иск за собственост ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, като в противен случай производството по делото се прекратява като недопустимо. Тази постановка обаче е в сила само ако ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес, той може сам да определи интензитета и обема на търсената защита, вкл. чрез предявяване на отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос не на неговата процесуална, а на материалноправната му легитимация - въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. Въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика - съобразил е, че ищцата твърди, че притежава същото право, което иска да бъде отречено на ответницата, респ. доказването на принадлежността на спорното право съгласно заявеното в исковата молба и уточненията към нея е въпрос на материалноправна, а не на процесуалноправна легитимация.
Въпроси № 3, 4 и 5 също не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите са процесуалноправни и са съществени за делото, но по тях съдът не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС и съдилищата, обобщена в ТР № 1/17.07.2001 г., т.4, и в ТР № 1/09.12.2013 г., т. 5, и двете на ОСГТК на ВКС. В изпълнение на правомощията си на съд по същество и съгласно т. 4 и т.5 от посочените тълкувателни решения въззивният съд, след като е констатирал нередовност в исковата молба (непосочване на правното основание, от което произтича собствеността на общия наследодател П. Х. върху процесния имот), я е оставил без движение. Няма колебание в практиката на ВКС, че по исковете за защита на правото на собственост позоваването на конкретен придобивен способ е изискване за редовност на исковата молба, защото изясняването на придобивното основание е от значение за изясняване на предмета на делото, както и за възможността ответникът да изложи своите насрещни твърдения и възражения (решение № 71 от 8.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 51/27.04.2016 г. по гр. д. № 4968/2015 г. на ВКС, І г. о.). Въззивният съд e дал указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора, като решението е постановено въз основа на направените от ищцата уточнения, изложените становища и представените доказателства по делото. Действията на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС, обективирана в решение № 21 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3530/2015 г., I г. о., в което е прието, че когато в исковата молба е неясен придобивният способ, от който ищецът по иск за собственост извежда качеството си на собственик на вещта, порочни са действията на първата инстанция по доклада на делото, включително дадените указания по фактите, за които страните не сочат доказателства. Те са извършени в нарушение на чл. 127, ал. 4 ГПК и нямат за последица преклузията по чл. 147 ГПК относно твърденията и доказателствените искания на страните за правнорелевантните факти от значение за придобивното основание, което ищецът въвежда след поправяне на тази нередовност на исковата молба.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпроси № 6 и № 7 от изложението. Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в цитираните по-горе актове, според които въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и да разгледа всички въведени от страните доводи и възражения, относими към спорното право. В случая, при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика. Същият е разгледал изложените във въззивната жалба доводи и оплаквания, обсъдил е преценените като релевантни за спора доказателства и въз основа на тях е установил фактическата обстановка. Извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията и на двете групи свидетели, допуснати по делото, съвкупно с целия доказателствен материал, и е посочил фактите, които се установяват с тях, след извършена преценка изложеното от кои свидетели да приеме за достоверно и кредитира и по какви съображения. Преценката дали правнорелевантните факти за осъществяване на фактическа власт върху имота в законоустановения срок и за извършване на действия, установяващи преобръщане на владението, са доказани, винаги е конкретна. Правилността на тази преценка не се обхваща от приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Оплакването на касатора за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд представлява отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по посочените по-горе въпроси. По същите има формирана практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер, поради което обсъждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателката К. Е. С. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на И. К. П. разноските, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция, възлизащи на сумата 1000 лв., платени в брой при подписване на договора за правна защита и съдействие от 30. 11. 2021 г.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1364 от 30.07.2021 г. по гр.д.№ 1798/2020 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 86 от 26. 03. 2020 г. по гр. д. № 1295/2019 г. на РС – Провадия, е прието за установено, по предявения от И. К. П. срещу К. Е. С., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, отрицателен установителен иск за собственост, че К. Е. С. не е собственик на 1/6 идеална част от недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 1200 кв.м., съставляващо УПИ ....по плана на [населено място], общ. Провадия, обл. В., ведно с построената в него жилищна сграда със застроена площ от 64 кв.м.
ОСЪЖДА К. Е. С., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на И. К. П. сумата 1000 лв. разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: