Р Е Ш Е Н И Е № 197 гр. София, 04 юни 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на втори април две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Румен Петров при участието на секретаря Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 405 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по протест на прокурор при С. апелативна прокуратура и по жалба на подсъдимия В. Н. В., чрез защитника му адвокат М. Т. от САК, срещу решение № 381 от 22 ноември 2013 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 375/2013 година, с което е изменена присъда № 197 от 29 юни 2012 година на Софийския градски съд, НК, 23-ти състав, постановена по нохд № 1442/2012 година. В касационния протест са заявени отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Възразява се извършеният от въззивния съд доказателствен анализ и формираните в резултат на същия изводи по фактите, довели до неправилни правни изводи и преквалифициране на деянието от чл. 115 от НК в такова по чл. 119 от НК. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С жалбата на подсъдимия В. е оспорена тежестта на ангажираната му наказателна отговорност, като е заявена нейната явна несправедливост. Отправено е искане за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения протест при ангажираните в него отменителни основания и доводи, които ги подкрепят, както и отправеното до съда искане. Изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Подсъдимият В. участва лично и със защитника си адвокат Т., която поддържа касационната жалба и изразява становище за неоснователност на касационния протест. Гражданският ищец С. Д. участва лично и с повереника си адвокат Л. Г. в заседанието пред ВКС. Същият изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия и за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. В рамките на упражненото си право на лична защита подсъдимият В. отправя молба за по-лека присъда. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Настоящата касационна проверка е втора поред, след отмяна на постановеното по делото първо въззивно решение № 369 от 20. 11. 2012 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 965/2012 година, с решение № 149 от 10. 04. 2013 година на Върховния касационен съд, ІІ НО, постановено по нд № 373/2013 година. Отмяната е постановена поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на въззивното решение и без да съдържа, по тази причина, съображения относно извършения доказателствен анализ и формираните изводи по фактите, както и по приложението на правото. С присъдата на първоинстанционния съд подсъдимият В. Н. В. е признат за виновен в това, че на 21. 12. 2010 година, в [населено място],[жк], умишлено е умъртвил Д. В. Д., поради което и на основание чл. 115 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на десет години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е зачетено предварителното му задържане в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 15. 02. 2011 година. Осъден е да заплати на гражданския ищец С. Д. Д. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, заедно със законните последици. Искът е отхвърлен до пълния му размер от 50 000 лева като неоснователен и недоказан. Присъдени са направените по делото разноски в полза на държавата и в полза на гражданския ищец Д., както и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия В.. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия и на гражданския ищец Д. срещу присъдата в гражданската й част, е постановен атакуваният сега по касационен ред въззивен съдебен акт, с който първоинстанционната присъда е изменена, като: - деянието е преквалифицирано по чл. 119 от НК, - наложеното на подсъдимия В. наказание е намалено на пет години лишаване от свобода, - определен е първоначален „общ” режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип и - присъдата е потвърдена в останалата й част. По протеста на прокурора при С. апелативна прокуратура: Протестът съдържа недоволството на представителя на обвинителната власт от извършения от въззивния съд доказателствен анализ и изведените в резултат на същия изводи по фактите – най-вече тези за наличието на непосредствено и противоправно нападение от страна на пострадалия по отношение на подсъдимия и за отблъскването му от последния извън рамките на допустимата защита, т. е. при превишаване на пределите й. Известно е, че защитата е в рамките на необходимите предели, когато те не са превишени и тогава е налице институтът на неизбежната отбрана по чл. 12, ал. 1 НК, а деянието не е общественоопасно. Известно е също, че преценката за пределите на защита и тяхното превишаване е винаги конкретна и съобразена с данните по делото. Законът не съдържа изискване отбраняващият се да подбере възможно най-лек и безболезнен за нападателя начин на защита, да избяга или да е налице равностойност между причинените и предизвикани вреди. Законът позволява упражняване на активна защита и само ако тя явно не съответства на характера и опасността на нападението, е налице нейно превишаване по смисъла, вложен в разпоредбата на чл. 12 НК, ал. 2 от НК. В тази насока има обилна съдебна практика, която трябва да бъде много внимателно преценявана в конкретен контекст, с оглед съвпадение или не на конкретните факти. В тази връзка, няма как да не се посочи ППВС № 12 от 1973 г., чиито постановки са задължителни за правоприлагащите органи. Несъмнено, доказването на правнорелевантните факти по делото в известна степен е било затруднено от редица обстоятелства: започването на разследването в един по-късен от деянието момент, наложилата се ексхумация и забавено експертно изследване на трупа на пострадалия Д., наличието на роднински и съседски взаимоотношения между двете страни в конфликта и всички свидетели по делото, несъмнено повлияло тяхната обективност и безпристрастност, провеждането на съдебното следствие при хипотезата на чл. 371, т. 1 от НПК и ползване на показанията на свидетелите единствено от стадия на ДП. За да приеме наличие на непосредствено противоправно нападение от страна на пострадалия Д., първоначално по отношение на бащата на подсъдимия – свид. Н. В., а впоследствие и по отношение на самия подсъдим, въззивният съд се е позовал основно на показанията на свидетелите В. Р. (с. з. на СГС от 27. 04. 2012 година, протокол на л. 127 от нох дело), М. В. (л. 18 от ДП), Д. Х. (л. 13 от ДП), А. Х. (л. 143 от ДП), които в различни техни части е кредитирал за достоверност. Свидетелската годност на малолетните тогава свидетели В. и Х. е установена по несъмнен начин от експертните изследвания и заключения на СППЕ по делото (експерти Я. и Б., л. 35 и л. 41 от ДП). Макар и да не споделя изцяло изложените от въззивния съд съображения в тази насока, ВКС намира формираните в крайна сметка изводи по фактите за възможно най-обективните и съответни на доказателствата по делото. Така например, неприемлив е подходът на въззивния съд при анализа на показанията на свидетелите К. В. и М. В. – негова дъщеря. Тя е очевидец на деянието и нейните показания (наред с тези на свид. Д. Х., също очевидец) са най-ясните, последователни, логични и безпротиворечиви в цялата съвкупност от гласни доказателствени източници. Показанията на свид. К. В. пресъздават единствено съобщеното му за инцидента от неговата дъщеря М., защото той изобщо не е присъствал на случилото се. Подобна подмяна на първични доказателства относно правнорелевантните факти, каквито са тези в показанията на свид. М. В., с производни, като тези в показанията на свид. К. В., не може да бъде оценена по друг начин, освен като недопустима (л. 5 – 6 от решението). ВКС не се солидаризира и с оценката, дадена от въззивния съд, на показанията на свид. Р. или поне с изложените в тази връзка съображения за кредитирането им за достоверност. Съобщеното от този свидетел (племенник на пострадалия и братовчед на подсъдимия) в определени части не кореспондира не само с показанията на свидетелите В. и Х., но и с обективните находки за констатираните от СМЕ на труп (експерти Г., Н., А., л. 59 от ДП) причинени увреждания на пострадалия Д.. Единствените значими и относими към предмета на доказване по делото обстоятелства, кореспондиращи със заявеното и от останалите свидетели по делото и с експертните изводи, са свързани с несъмнено установеното държане и размахване на нож от пострадалия Д. по време на инцидента и с нанесените удари от подсъдимия с лопатата по ръцете на пострадалия. Така или иначе, извършеният доказателствен анализ позволява извода за наличието на отправени от пострадалия Д. към бащата на подсъдимия В. и към него самия заплахи и за замахване от страна на пострадалия с нож, последователно към всеки от двамата. По отношение на подсъдимия В. това поведение е реализирано от пострадалия Д. непосредствено преди нанасянето на фаталния удар с лопатата в теменната област на главата му. Несъмнени са и причинените травми по ръцете на пострадалия в опит от страна на подсъдимия този нож да бъде избит от ръката му. Така установените по делото данни са дали основание на въззивния съд към надлежно установените по делото факти да приложи разпоредбата на чл. 119 от НК. Отправяните от пострадалия Д. заплахи към подсъдимия и неговия баща („Ще ви заколя”), заедно с държания от него и размахван през цялото време към всеки от тях отворен нож, с 25-сантиметрово острие и пригодена като бокс дръжка, сочат на осъществено непосредствено и противоправно нападение, срещу което подсъдимият е реализирал защита – на себе си и на своя баща Н. В.. Както вече бе посочено, не е необходимо този вид защита да е единствено възможната или да е съразмерна по начин и средства на нападението, като е допустимо и използването на по-интензивни средства и начин на отбрана, стига обаче това да не надхвърля явно възможностите за отблъскване на нападението, а конкретният случай е именно такъв. В тази връзка, въззивният съд е изложил фактически и правни съображения (л. 12 от решението), които няма причини да не бъдат споделени, доколкото съответстват на доказателствата по делото и на закона. Поради изложеното, ВКС намира касационният протест за неоснователен, а атакувания съдебен акт - за правилен и законосъобразен. Съответствието между установените по делото факти и дадената им от въззивния съд правна оценка, обуславя законосъобразността на решението на този съд. По жалбата на подсъдимия В.: Както вече бе посочено, единствения повод да упражни правото си на касационно обжалване, подсъдимият е съзрял в явната несправедливост на наложеното му наказание. Известно е, че решаващо значение при определяне на наказанието по нашето наказателно право има тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (арг. от чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. В конкретния случай, при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия В. съдът е съобразил всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Наложеното му наказание от пет години лишаване от свобода следва да бъде преценено като справедливо, защото не разкрива очевидното несъответствие на обществената опасност на деянието и на дееца и на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства, визирано в разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Действително, подсъдимият не е осъждан и е трудово ангажиран, но извършеното от него разкрива по-голяма степен на обществена опасност с оглед начина на извършването му и проявената упоритост (опитал е да събори пострадалия на земята, удрял го е с лопатата през ръцете, нанесъл му е тежък удар по главата и го е ритал в гърдите, когато вече е бил повален и безпомощен на земята), употребеното от него оръдие, проявената агресия по сравнително незначителен повод. Неоснователни са доводите на защитата на подсъдимия за оценка на посочените смекчаващи отговорността му обстоятелства като изключителни или многобройни по смисъла на чл. 55 от НК. Освен това, приложението на тази хипотеза в конкретния случай е възпрепятствано и от липсата на другото необходимо условие за това – и най-лекото, предвидено в закона наказание да се окаже несъразмерно тежко. Поради това, ВКС намира, че не са налице предпоставки за намеса на касационната инстанция, защото справедливостта на наказанието не е компрометирана при така определената санкция на подсъдимия В. за извършеното от него престъпление. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 381 от 22 ноември 2013 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 375/2013 година, с което е изменена присъда № 197 от 29 юни 2012 година на Софийския градски съд, НК, 23-ти състав, постановена по нохд № 1442/2012 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.